АЗ ТЪРСЯ САМОТА…
АЗ ТЪРСЯ САМОТА…
Аз търся самота - жадувам тишина,
аз искам да забравя земните тревоги
сред тебе, о, тракийска стара равнина,
където с векове свещен горил е огън!
Където на коне летели са в галоп
свирепите и диви кърджалийски орди,
където покосени хора, сноп до сноп,
загледани в небето гинели са горди.
Където днес личат на златни градове
заспалите отдавна жалостни руини,
където сянката на времето снове
посред трънак, бодли, бурен и къпини;
където под земята в каменен покой
почиват на дедите тайнствените кости;
а в мислите, които раждат се безброй,
владее мисълта, че всички тук сме гости…
ПЕСЕН
Кръстците гледам. Слънце грее;
а ето идат с ритлите кола;
във равнината родна се белеят
тракийските замислени села.
Лесът наблизо и шуми, и диша.
И праща своята кристална ведрина;
за теб, селяко, тая песен пиша,
потомецо на горда старина.
Под крушата - самотна кокалянка -
за отдих морен ти и днес седни
и в унеса на хладната й сянка
за светлите години си спомни;
и може би пред тебе ще се мерне
ликът усмихнат на прадядо твой,
живял щастлив в полетата безмерни
на волност, радост, слънце и покой…
УТРО В СЕЛО
Утро светло прошумява, прошумява и звъни, -
над селото падат, падат, падат бели светлини.
Тръгват волните жетвари - блясват остри сърпове:
равнината вдъхновено ги примамва и зове.
Друмът равен се усмихва - трепкат сънните треви.
Господи, с десница свята всяка твар благослови.
Тук аз виждам колко Ти си и всевечен, и велик.
Тук разбирам Твоя тайнствен и космически език.
Само Твоя дух над всички земни суети витай,
само Ти, Творецо, знаеш неизвестния ми край.
ОРАЧ
Ти бродиш самотен след черни бразди,
в очите ти слънце сияе,
орачо отруден, а в твойте гърди
дъха на полята ухае.
Ти чакаш да паднат и сенки, и здрач, -
да тръгнеш замислен по друма,
да чуеш в селото детинския плач
и лихата вечерна глума
на стройните млади и кипри моми,
над извора ликове свели,
да чуеш как бряста вековен шуми
и глъхнат далечни предели.
Ти чакаш в умора на къщния праг
да сетиш дъха на покоя
и с поздрав сърдечен и светъл, и благ
да срещнеш стопанката своя.
Ти бродиш самотен след черни бразди,
в очите ти слънце сияе,
орачо отруден, а в твойте гърди
дъха на полята ухае.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 321, 23.09.1936 г.
