Георги Струмски

Чувам познатия му глас:
- Благодаря ти, Живот, че никога не ме остави сред спокойните и завършените. Винаги имах свои и чужди причини - да бъда несъвършен и неспокоен.
- Ако нямаш удовлетворението да живееш и с една илюзия, никога не ще създадеш нещо реално в изкуството. Човекът е силен с това, че може да обича и несъществуващото. Особено - творецът.
Прелиствам бележника, в който съм опазвал за себе си размисли - честни и мъдри - на Веселин Андреев:
- Няма нищо по-студено и по-ужасно от човека - челото на мъртвия и очите на подлеца… И няма нищо по-красиво от човека - едно човешко сърце!
- Човек може да не постигне най-голямото - как трябва да живее. Длъжен е обаче да разбере поне най-малкото - как не трябва да живее.

* * *
Знаех и обичах издадените му дотогава книги с поезия и публицистика. За първи път го срещнах и видях на гарата в родния му град Пирдоп през зимата на 1956 година. Само преди няколко седмици бях станал учител по литература в местната гимназия. Той тогава едва ли ме е забелязал, едва ли е запомнил запознанството ни. Оживен и усмихнат, поетът разговаряше със свои земляци. Говореха си приятелски за Златица и Копривщица, за зимата в Средногорието. Питаха го за литературни новини от София и за „голямата политика”. Не зная по какъв повод стана дума за писателя Тодор Влайков и Веселин Андреев сподели юношеската си обич към него: „Та нали от тази обич си взех и псевдонима - и от Георги станах Веселин”. Порази ме естествеността в общуването му с пирдопските му съграждани. А в очите на земляците си поетът можеше да види искрена почит. За мене той беше поетът от Вапцаровото коляно, поетът, чиито стихове за антифашистката борба преподавах на единадесетокласниците в гимназията.

* * *
В края на петдесетте години аз и връстниците ми започнахме да издаваме първите си книги, поехме с младежки порив по стръмен път. Веселин Андреев вече беше дал своята дан на обществената дейност и решително се бе оттеглил от високите постове - главен редактор на в. „Народна войска”, главен редактор на в. „Литературен фронт”, секретар на Съюза на българските писатели. Беше се отдал на това, към което го влечеше сърцето му - литературната работа - изнурителна и божествена. Повече от времето си прекарваше в творческия ни дом в Хисаря. Там имаше своя стая, в която бе пренесъл библиотеката си. Работеше върху разкази, очерци и пътеписи. Подготвяше голямото си дело - епосът „Отрядът”, „Бригадата”, „Народът”. Той имаше какво да разкаже за драматичните събития, в които е бил участник, за отишли си от нас, изгорели в огъня на борбата другари, чиито съдби изпълваха писателското му съзнание.
Идваше си в София рядко и за по няколко дни. Носеше за печат готовите ръкописи. Веднага го обкръжаваха приятели, съратници и автори, които искаха да чуят неговото мнение, да получат подкрепата му. Веселин Андреев не отказваше никому - особено на младите автори - подкрепата си.
От десетките случаи, които са ме впечатлили, ще спомена за два, които са характерни за писателския морал на Веселин Андреев.
През 1968 г. издателство „Български писател” отпечата обемист том „Спомени” на големия български общественик, възрожденец и публицист, копривщенеца Михаил Маджаров, баща на писателката Ана Каменова. Тогава работех в издателството, а с Ана Каменова ме свързваха общи литературни предпочитания. Съставител и редактор на „Спомени” беше Веселин Андреев. Той беше написал пространен предговор.
В началото на осемдесетте години писателят също така внезапно прекъсна работата си върху антифашисткия епос. През 1979 г. в Бургас се бе самоубила гимназистката Петя Дубарова. Нелепи обстоятелства и случайности бяха пречупили крехкото момиче, оставило след себе си невероятни стихотворения, в които се таеше и несбъднатото обещание за високи творчески полети. Веселин Андреев реши, че за него и за всички нас е много важно да се запознае с живота и ръкописите на бургаската девойка, да се срещне с родителите и близките й. Намери време и сили да разкаже за Петя, която би могла да му бъде внучка. Намери свои думи за младия талант, за угасналата без време искрица…
Присъствах на една от премиерите на книгата „Соната за Петя Дубарова” в Созопол. Артисти декламираха непубликувани творби на погиналото момиче, прочетоха откъси от творбата на писателя. Говори майката на Петя Дубарова. Говори и Веселин Андреев. Това беше разтърсващ разговор за таланта, за живота и смъртта, разговор за взаимоотношенията и приемствеността на поколенията, паметен разговор за крехкия съсъд, наречен човешки живот.

* * *
Няколко лета: 1985-1988 г., почивах със съпругата си в Созопол. Стремях се смяната ни да съвпадне с културните празници „Аполония” и да бъдем заедно с приятелските семейства на Станка Пенчева и Жоро Бурмов, Надя и Георги Кехлибарови, Малина и Александър Карасимеонови. Случи се в тези смени да летува и Веселин Андреев. Привличаше го за разходки и размисъл хилядолетният град на спасението. С празник изпълваха душата му изложбите и особено концертите, на които беше внимателен и компетентен зрител и слушател.
Beco, както го наричаха по-близките му приятели, ставаше естествен център на веселите „рибарски” вечери в писателската станция. Веселин Андреев не беше сам - с него неизменно се движеше внучето му Георги, десетгодишен любознателен и влюбен в дядо си хлапак. Всъщност не се знаеше кой в кого е влюбен повече. „Казвай, адаш - така Веселин Андреев се обръщаше към внука си, - ти си малкият, а аз съм големият Георги. Ти си по-главният! Казвай сега - на плажа ли ще вървим или на пристанището, на театър или в Бургас? Каквото наредиш - това ще бъде, адаш.” Усмихнати, двамата ни смигаха закачливо - разбираме ли колко много се обичат и колко много и важни неща има да ги изпълват и днес с почуда и радост? Уловени за ръка, двамата адаши поемаха по ухаещите на море и волност улички, по които се въртеше вековечното колело на живота. Така запомних последната си среща с поета на своята младост.

* * *
Не съм аз в случая този, който ще съди, обвинява или опрощава. Но не мога да не питам себе си и всички нас. И разгръщам отново сборника му „Размисли” от 1974 г. Чувам оттам познатия глас: „… Страшно е, когато се самоубиват големи, силни мъже. Това е неизразима трагедия. На безстрашния мъж му е нужна много повече сила, отколкото на страхливеца - защото той стреля в себе си не в миг на паника, а в час на дълбоко, трезво самопостигане. И постигане на света. Това разтърсва тия мъже като земетресение. Дори по-силно: земята се гърчи без мисъл и чувство, а те стрелят, за да заглушат човешката си мисъл и жизнерадостното си сърце. И винаги казват една последна дума - протест или присъда. И ние трябва да я чуем, дори тя да не е произнесена. Или поне да не се крием от нея.”
И този размисъл не ми дава отговор, а поражда у мене нови болезнени въпроси. Защото Андреев е написал силно и ясно: „Смъртта на поета е много по-страшна от гибелта на героя: героят загива в апогея си, а знаем ли какво още би дал поетът?”.
Ние знаем какво още би дал мъжественият човек! Защото той бе едновременно и борец, и поет, сплетени в неповторимо човешко съществуване, което и днес тачим, разгадаваме и обичаме - Веселин Андреев.