интервю на Лияна Фероли

Виолета Бончева, поет, прозаик, преводач от испански език от Стара Загора, ще гостува точно в Деня на Кърджали /21.10./ във Военния клуб. Няколко години тя е преподавала испански език в кърджалийското СУ „П. Р. Славейков”. Изучавала го е три години в гр. Монтерей, Мексико, дипломирала се зе а преподавател по испански език в университетите на Саламанка, Гранада и Сантяго де Компостела, Испания. Автор е на 14 книга с проза и поезия, две от които двуезични и двуезични и 4 - преведени от испански език. Член на СБП. Носител е на награди от конкурси в България, Испания, Ливан, Аржентина, САЩ и др. Превеждана е на испански, френски, английски, шведски, каталунски и други езици. Участва като автор и преводач в над 30 книжни издания и в електронни литературни списания в Испания, Латинска Америка и др. Има шест международни литературни награди. Книгата„Вътрешен глас”/ й донася наградата „Пабло Неруда”. Посланик е на Движение Световни Поети, Чили, за България. Получава номинации за три  свои успешни книги от СБП. Носител е на първа и трета награда от конкурса „Веселин Ханчев” /1984 г./, на първа награда от конкурса „Любовта, без която не можем” /2004 г./, на наградата „Николай Лилиев” /2013 г./. Има няколко награди за текст към музика на GP-Music. 2021 г. е много специална и творчески богата за нея - на 01.04. тя встъпи в увенчаващите мъдростта 70 лета, навършиха се и 40 години от появата й в литературната преса. През нея издателство „Бетания”, Мадрид, издаде „Книгата на отговорите” с нейни интервюта с испанския поет проф.Алфредо Перес Аленкарт /носител  на наградата на името на големия поет Хорхе Гилен/. Заедно с него издадоха и двуезичната книга „Българска антология”, съвместно с изд. „Факел”. През август взе участие в международния онлайн-фестивал на поезията в гр.Тумбес, Перу. На 03.10.2021 г. нейни стихове бяха излъчени по радио ZENO, Мексико Сити. А на 22.10. ще представи испаноезична поезия в музея на Гео Милев, Стара Загора, във връзка с празничните октомврийски дни на града.

Неслучайно, точно за Деня на Кърджали /21.10/, Вили Бончева ще представи и най-новите си две книги: „Подари ми цвете” и петата си драматична творба „Най-истинската любов” /и двете с номинации на СБП за едни от най-успешните книги на 2020 г/. Те изграждат образа на така изплъзващата ни се като смисъл любов, прибавят нови прозрения за нея. Виждат я като неподвластно на времето, повече като духовно битие, явление. Като един светъл мост между вчера, днес и утре, който свързва началото с края и края с началото. Затова те ще бъдат най-подходящият символичен дар, който Вили Бончева  ще поднесе на  кърджалийци. Дар, наречен от нейния редактор Пламен Анакиев „един нов ориентир към Надеждата и „поетичен прилив на Красота”.

- В своите текстове, истински рисунки в думи, ти отразяваш дългото пътуване по широкия свят на човешката надежда, която не отстъпва дори  пред тъжните гурбетчийски вопли… Творецът с нея ли „лекува”, Вили?

- Да, с надеждата, продиктувана от любов. Защото любовта всичко надмогва. Но ако я нямаш, все едно е какво друго имаш. А „лекуващият” с нея казва истината, брани човешките ценности, любовта и мира, съпротивлява се срещу неправдата. Прави хората по-чувствителни, мъдри, мислещи, хуманни, съпричастни, милосърдни…

- Както в досегашните ти книги, така и в новите, палитрата от чувства, емоции е много богата, но най-видно присъства нашата обреченост на любов. Откъде блика тази увереност?

- От гледна точка на обществената среда - има небивало до сега движение на силите на противоположностите и то не само у нас, но и по целия свят. Но, какво друго, ако не любовта е тази, която ни спасява и която придава смисъл на всичко, което правим? Любовта е всесилна владетелка на света на доброто, на хармоничното и позитивното, нейната мощ освобождава поток от положителна енергия, отваря пътища и пространства. Тя съществува, за да усъвършенства, да ражда, да опитомява и усмирява…

- В стихотворението си „Да съзерцаваш бялото” казваш, че „докато имаш надежда, си обречен”. Като речено, казано, слово, като оброк ли е това?

- Това стихотворение е с идеята да измъкне читателя от песимизма, който сякаш винаги накланя везните в своя полза в нашето ежедневие, докато на другото блюдо сме поставили  оптимизма. То е опит за внушение на мисълта, че радостта извира само и единствено от “простите” неща: да имаш покрив над главата си, да се радваш на снега, да усещаш топлината на огъня, да слушаш музика… А всичко това несъмнено ще те накара да усетиш със сърцето си Рождеството на Иисус - благодатта, мъдростта и силата… Тогава този свят, който понякога прилича на ад, но всъщност е рай, е твоето бъдеще и ти си “обречен” на него…

- В „Номад” загатваш, че любовта-скитница може и да замръкне и сънят за нея внезапно да свърши…

- В “Номад” аз визирам определен субект, който обобщава качествата на онези, които “донжуанстват”, заплитат емоционални интриги, които търсят интимната сцена за изяви на своята рафинирана, измамна природа, които не се уморяват да скитат от врата на врата, за да се самозаблуждават и да играят древната роля на “покорител”, вероятно особи с дълбоки комплекси…

- Разказът ти „Майки” доказва, че духовният срив може да опустоши и най-върховната, след божествената, любов - майчината… Но дали в своята тотална обруленост, тя може да кулминира и до пожертване на най-милото? Както има версия за умишлен палеж в случая с двете изгорели деца във Варна…

- Разказът “Майки” е разтърсваща драма от нашия съвременен живот, който отдавна докосва моралното дъно на обществото. За съжаление, той не е роден в моята глава - а в  горчивата действителност и не се изискваше от мен да го доизмислям или украсявам. И в това е трагедията. Ако се окаже, че изгорелите деца, заради които тия дни всички са разтърсени до дъно,  са умишлено поставени в неспасяема ситуация, то това ще бъде следващото доказателство, че човешката деградация не съществува само в разказа “Майки”, тя се  ”развива” и скоро ще стигне до точката на своя апотеоз…

- Може ли, има ли силата литературата да „пробожда”, да събужда  изконната ни алтруистичност, заспалата ни съвест, да ни води към спасителния бряг?

- Ако литературата нямаше силата да възпитава, да напътства, да внушава добро по един неповторим начин - може би отдавна нямаше да има книги, песни, театър… Словото е без съмнение магия - то е свят, към който се отправяме  по хиляди пътища - свят, който прекосяваме по различен начин, място, където срещаме  различни хора и някои от тях стават герои в нашата  собствена вселена.

- И накрая - любимият ти цвят на бледосиньото море и небе, май, предизвестява идването и на небесно-белия цвят…

- Много пъти съм се питала дали чувствата биха могли да се обозначат с определен цвят - обикновено червеният  олицетворява любовта  и страстта.  Но не става дума само за тях. Според мен,  им отиват всички цветове, дори бежовото и сивото, тъй както на небесни свод му отива дъгата, тъй както реката отразява разцъфтялата пролет, тъй както снегът прави гората ангелски бяла, а есента - пъстра, като живота… А дали Белият свят ще дойде? Да, със сигурност и това ще стане веднага, щом  всички го почувстваме първо вътре, в самите нас.