Неговата естетика, литературна теория и критика от края на XIX век

Панко Анчев

1.

Няма друг български писател като П. П. Славейков, чиито естетически и литературоведски възгледи са толкова важни за разбирането и анализа на неговото творчество. Но няма и друг български писател, който като него толкова пространно, подробно и точно да е изложил естетиката и основаните на нея критерии за анализ и оценка (при това както в статии, студии, рецензии и писма, така и в самото му творчество). П. П. Славейков не е просто поет с критическа и теоретическа дарба, а концептуален творец със съзнание за прокарване на нов път в българската литература и естетика. Сам той създава такава поезия - и то почти от началото на творчеството си. Това говори за твърде ранното осъзнаване ролята, която има да играе в българската литература младият тогава поет, но и за конкретните цели, които е длъжен да постигне.

П. П. Славейков има една голяма и глобална цел: да изведе българската литература от нейната „провинциална затвореност” и да я приобщи и изравни с общоевропейската. Т. е. с литературите на „напредналите” западноевропейски нации. Това свидетелства не само, че е приключило Възраждането, но и че е настъпило времето на нов тип литература, твърде отдалечена от тази на предходната епоха.

И през Възраждането българските писатели са имали съзнанието за „изостаналостта” на българската литература от европейските. Но това съзнание се пораждало повече от неразвитостта на литературния живот, липсата на издания за литература и изкуство, бедното книгоиздаване, малобройната интелигенция. И особено от това, че литературата не може да достигне да читателите, за които е предназначена, защото неграмотността е всеобща. Много са причините за тази изостаналост, но тя е факт и малцината наши писатели усилено работят за преодоляването й.

След Освобождението обстановката е различна. Появили са се вече писатели, които имат напълно оформено буржоазна съзнание и за които национално-освободителните борби са история и традиции, но не актуална ситуация. Сега трябва да се изгражда културата, да се бърза, защото извън „Европа” ние ще бъдем нищо, а тази пуста Европа е толкова далеч и толкова чужда на българската литература и култура. А Славейков освен голям талант има и съзнанието, че й принадлежи и че благодарение на него, на поезията и усилията му, нашата словесност ще заслужи правото да се нареди до онези, които от край време създават голямо изкуство. Това е историческа задача, а не лична амбиция. П. П. Славейков увлича целия кръг „Мисъл” в нейното постигане.

Появата на П. П. Славейков и на кръга „Мисъл” е знак за настъпването на тази нова епоха, за която говоря. Буржоазното обществено съзнание окончателно се е утвърдило и определя вече съдбата на българския свят.

Това за литературата, но най-вече за П. П. Славейков, означава цялостно осмисляне на миналото, историята и традицията. Българската литература е длъжна да се огледа в един нов контекст, в който тя току-що е навлязла, и да приеме да бъде различна. Необходима е нова нагласа, която, иска или не иска, която да я постави в нова позиция, да промени съзнанието й, да обнови изразните й средства, за да бъде пригодна за новия обществен живот. Буржоазният интелектуалец обаче е нетърпелив. Той винаги бърза, за да не изпусне мига, в който новото да бъде създадено. Литературата обаче не е способна на резки промени и посреща с подозрение и неприязън всеки, който иска да й ги наложи. Тя ревностно пази постигнатото и неохотно се съгласява да променя посоката, в която досега се е движела. Получава се интересен за изследване сблъсък между две тенденции и концепции.

Такъв е сблъсъкът в края на XIX век, който П. П. Славейков и кръгът „Мисъл” предизвикват в българската литературна реалност: в литературния живот, но и в литературния процес. Аз определям този сблъсък като принципен и необходим; да не говорим, че е бил неизбежен. Защото и обществено-политическото ни развитие, и икономическото, а и духовното ни изправят пред избор в новата епоха. Избор не на съюзници и покровители, а на модел. В това число и на литературата: на нейния характер, идеи, на изобразителни средства и начин на художествено мислене. Този избор сега не може да се направи спокойно и от само себе си. Той не може и да бъде наложен. Но е огромно изпитание и проверка на степента на естетическата и социалната й зрелост.

2.

Новото, революционно настроено литературно поколение никога не може да бъде зряло и да мисли трезво, да не бърза и спокойно да оценява състоянието на литературата. Особено пък, когато е обречено да бъде под сянката на велик свой предшественик, който е жив и здрав, работи активно и ревностно отстоява принципите, за които досега е работил и които са му отредили мястото в националната литература. На всичко отгоре, масовият читател предпочита класика, отдава му почести, признава го за велик и нехае за новите явления и необходимостта българският писател да се изравни с европейския.

В такова положение са Пенчо Славейков и неговите другари и сподвижници от кръга „Мисъл”, но и от другите модернистични литературни кръгове. За тях състоянието на българската литература е ужасяващо, но още по-ужасяващото е, че обществото не се ужасява, а продължава да е спокойно и да позволява на „старите” писатели да творят спокойно и дори да го награждава. На тях нищо друго не им остава, освен да започнат война, в която да преобразят литературата и я насочат в правилната според тях посока.

Ако това бяха само „млади” автори, жадуващи признание, щеше да е лесно и нямаше да избухне никаква война. Но Славейков и другарите му са писатели от висок ранг, образовани, мислещи, отдадени на литературата и искрено желаещи, заради благото на литературата и писателите, да се извърши радикална промяна. Понеже не е настъпил моментът на естествената смяна на поколенията и нагласите, на начина на мислене и изобщо на епохите, те разбират, че трябва да разрушат старото и не неговото място да изградят новото. Този радикализъм обаче ги отчуждава от общите нагласи и настроения в тогавашния литературен живот и те са повече в изолация отколкото да се радват на широка популярност.

П. П. Славейков и първите български модернизми, изповядващи идеята за свръхчовека, са резултат все пак от настъпили важни изменения в социалната структура и в стопанския и политическия живот на държавата. Те са естетическата еманация на дребнобуржоазното съзнание, недоволно от положението си в обществото, от унификацията на живота, от смазването на духа и стремежа към величие и възвишеност. Защото капитализмът е осъществяване на печалби, на индустриално развитие, движение на капитали и стоки, за което са нужни хора без амбиции и възвишени помисли. В книгата си „Ляво поколение” Иван Мешеков подробно анализира това явление и влиянието му върху „новите млади”, които тепърва усвояват уроците на новото време и са изпълнени с възхищение от Пенчославейковия революционен естетически и нравствен бунт.

Сблъсъкът между новото и старото е идейно-естетически. Изходът от него е промяната в начина на мислене и изобщо на общественото съзнание заедно с представата му за литература и изкуство. Борбата за идеи винаги е остра и непримирима.

Началните усилия на П. П. Славейков в промяната на естетическото съзнание е налагането на нова представа за твореца и творчеството. Той иска да докаже, че новия тип творец е различен по начин на мислене и осъществяване на творческия процес. Творецът вече не е глашатай на политически и социални идеи и идеали, на служител на красотата и изразител на собствените си вълнения и емоции. Сега неговата задача е да изрази себе си, а не да мобилизира обществото и народа.

През 1899 г. в списание „Мисъл” (г. IX, кн. 1) П. П. Славейков публикува статията си „Душата на художника”, която основополагаща за неговата естетика и за разбирането му за същността и характера на модерния творец. Художникът според Славейков „е човек като всички други, с тая малка разлика: той е надарен от природата с особена възприемчивост за ония неща от външния свят, които са средства или предмет на неговото художество”. Това е дарбата да виждаш повече от онова, което виждат останалите и да му придаваш значение, каквото то за тях няма. Той се отличава от другите, макар иначе да е човек като тях. „Човек като тях” означава, че и той физически живее в бита, устройва съществуването си, боледува, огладнява, страда, радва се. Но очите му гледат и вижда отвъд видимото. За него „имат значение само явленията (Ercheinung), а не и скритата зад тях същност на нещата”. „Явлението” просветлението, появата на новото, на голямото, великото и същественото. Докато „същността” е не променящото се, постоянното, най-важното на нещата. Но художникът вижда не просто явленията, , а „само явленията на същества с особено жизнено съдържание, символи, в които за него е въплътен (или пък той сам въплътява) някой луч или сянка от човешкия дух - луч или сянка, които ни дават възможност да проникваме, посредством явленията на нещата, в онова, което особено значително за нас - за познаване и съзнаване на окръжающия нас живот”. Така според Шопенхауер, с кого П. П. Славейков е съгласен”, „изкуството има за цел да решава проблема на битието”. На битието, а не на социума, не на бита и политическото устройство.

Истинският художник не изразява спонтанно видяното и преживяното в един или друг момент. Той вижда, чува, прочита, наблюдава и всичко това „се втълпява и остава във вид на представления, за дълго време в паметта му”. Когато тези „представления” биват достатъчно премислени и осмислени, „той (в известно настроение) да възкреси пред духовния си поглед, за да ги употреби при случай”. Пътят на това възпроизвеждане на „представленията” е указан от Гьоте: „от смътно към по-ясно, докато дойде до самото им пряко възсъздаване. Така става у художника, а у обикновения човек става най-често обратното: от ясни, представленията стават с време по-тъмни, по-неопределени, докато най-сетне безследно изчезнат из паметта”. Защото, ще добавя аз, те не са му необходими, а само го натоварват. Докато за художника не е така. Но те не остават в съзнанието му такива, каквито са били в първия момент, а търпят изменения, за да добият форма, която да бъде изразена с езика на съответното изкуство - било с багри, с думи, звуци или пластика. Творческото аз ги преработва, натъкмява, усъвършенства, свързва ги с нови връзки. И благодарение на неговата воля и душевна мощ могат да се превърнат в изкуство.

Душевната мощ, „която буди фантазията на художника към работа, е настроението, захласът, „божественият бяс”, онова, на което естетиците знаят името, но не знаят същността”. Славейков разказва как при настъпването на настроението, захласът и божествения бяс, душата на художника става неспокойна, напрегната; нещо я напъва, смущава, мъчи и го радва едновременно. Заражда се художествената творба. Това става вътре в душата на художника и творбата придобива в процеса на развитието на зародиша си целия му живот; той я изпълва, моделира я, придава й дух и енергия. „Художествените произведения, обобщава П. П. Славейков, са преди всичко откровения на индивидуалитета на художника и ний мислим, че това е именно най-голямата им ценност, значение.” Защото се създава в тях един нов свят, който е напълно самостоятелен, но неизбежно носи в себе си качествата на своя създател. Както и, разбира се, знания за живота!

3.

Спирам се толкова подробно на тази статия, тъй като в нея е основата на естетиката, по която според П. П. Славейков се ражда изкуството. То е създаване на нов свят. Новият свят е създаден повторно от въображението в душата на художника, а не е изблик на чувства, мисли, настроения, породени от живота, преминали през душата и разума на твореца. И колкото повече приличат на живота, колкото са близо до първообраза си и го отразяват, толкова и изкуството е по-живо и силно. Това не е изкуството, което П. П. Славейков смята, че е истинско и дълбоко.

Изкуството се създава и то непременно трябва да носи белезите на това, че е създадено, сътворено, направено, а не е копиране на живота. Но създадено от талант, а не от занаятчия.

В статия, посветена на творчеството на великия полски поет от XIX век Адам Мицкевич („Мисъл”, год. IX, кн. 1, 1899), анализирайки епическата му поема „Пан Тадеуш” Пенчо Славейков формулира един от основните принципи на новата литература, чийто привърженик е и той: „Непростото, неясното, дълбокомисленото - това е то модерното, в контраст на простото, ясното, поетичното… Но и самите модерни читатели най-малко дирят поезия в поетическите произведения”. Този принцип произтича от разгледаната по-горе теза на Славейков за изкуството като създадено, направено, сътворено, а не спонтанно изразено чувство или състояние на поета. Както изкуството се създава с труд, продължително, така и четенето и възприемането трябва да става с усилие, напрегнато, задълбочено и дори трудно. Защото се търси мисълта преди всичко, а не поезията, т. е. чувството.

П. П. Славейков аргументира своите възгледи и с творчеството на великия руски поет А. С. Пушкин. Онова, което го прави „модерен” в смисъла, който нашият поет придава, е наличието на мироглед. Предшествениците на Пушкин са поети без мироглед. При тях „поезията е случайна гостенка”. Те не могат да я осмислят, да й придадат значение на изразителка на народната душа, на духа на времето и „социалната съвест”. Поезията на Пушкин е „изразител  на най-заветните чувства на своя народ”. Той потвърждава Гьоте, който казва, че поезията трябва да е преживяване не на външни факти, а на  „фактите от живота на неговия дух - извор както на неговото, тъй и въобще на всяко творчество”. Затова и за първи път в поезията на Пушкин е олицетворена духовната енергия на руския народ.

Гьоте е любимият на П. П. Славейков поет и мислител. Той го признава за свой учител по творчество и живот. В статията „Гетевите песни” („Мисъл”, г. IX, кн. 10 - 1899) отново казва нещо, което е в основата на Славейковата естетика: „той (Гьоте - б. м. П. А.) не твори под непосредствено впечатление на преживяното, а след дълговремешно преработване”. Непосредственото впечатление и спонтанното писане ражда друг тип поезия, която не е толкова възвишена и истинска, каквато е поезията на Гьоте. Поезията става истинска, едва когато е направена, сътворена, изградена, обмислена търпеливо и продължително, за да излезе от мимолетността и да престане да бъде бърза реакция на видимото и битовото. Търпеливата работа върху творбата я изважда от онова, което може да я принизи и направи мимолетна. Поетът трябва да извайва словото, а не да оставя да го носи и води, където си иска. Поезията е съзнателна дейност, работа на ума, който овладява чувството и намира неговото словесно изражение, придава му мярка. Чувството за мярка е задължително за поета. Но то не се учи, не се придобива; „то е вродено, то лежи в натурата на поета”. Именно благодарение на чувството си за мярка, „Гете остава верен на себе си виртуоз”. Защото знае как да подреди думите, за да не ги повтаря и поставя не там, където им е мястото; подрежда ги съобразно звученето и смисъла им, избира ги търпеливо, за да бъдат винаги точни и пълноценно да изразят чувството и мисълта на поета.

Чувството за мярка е вродено у поета, но то се учи постоянно, усъвършенства се с наблюдения и изучаване на народната песен. Така го прави и Гьоте. Именно от народната песен, от проникването в нейните дълбини и тайни, Гьоте „е извадил начала на художественост, които като певец са го ръководили в неговото собствено творчество”. Две от тези „начала” П. П. Славейков смята за най-важни. „Първо: не личното, а онова що може да бъде общо за всички, т. е. типичното, да бъде предмет на песента, и второ - лирическия стил”. И още: „Гетевият лирически стил не е нищо друго, освен стилът на народната песен”. Аз на друго място подробно ще анализирам отношението на П. П. Славейков към народната песен и към това какви уроци модерният поет трябва да извлича от нея, затова тук ще отбележа само: за българския поет народната песен е особена традиция. Тази традиция се усвоява и прилага в модерното творчество не като стилизации и имитации, цитати и използване на стари думи или на фолклорния ритъм, а естетическа идентификация чрез стила на народната песен. Това изисква нейното отлично познаване същността и подробностите й, на начина на мислене на нейния създател, на начина на извличане на истините за реалния живот и тяхното пресътворяване в стих. Това Гьоте постига със съвременен език, без да нарушава неговите закони и без имитации и стилизации на фолклорния. Защото е нов тип поет.

4.

Пенчо Славейков намира за необходимо постоянно да подчертава, но и да анализира обстоятелството, че син на големия на писател, поет и обществен деец Петко Р. Славейков. Подчертава го, защото високо цени творчеството на баща си и е горд, че е негов син. Но и защото е напълно уверен, че като син на стария Славейков не само не е посрамил името на родния си баща, а добавил към неговата слава и своето творчество. Той се чувства равностоен на баща си в качеството им на поети и не смята, че трябва да бъде ценен не защото е негов син, а заради личните му качества и достижения. Които обаче е постигнал, учейки се от баща си. Той никога не казва, че баща му е по-голям поет, но не пропуска да го оцени в най-висша степен.

Връзката, определена от П. П. Славейков като „баща ми в мен”, важна литературоведска тема. В нашия анализ винаги трябва да изхождаме от формулата, която й е дал синът, защото тя е оригинална и добре описана и обяснена. Тя е формула на приемствеността в живота и литературата - особено в литературата. Кръвната връзка и родовото наследство е предмет на други науки.

Без съмнение П. П. Славейков е един от най-добрите тогавашни познавачи, тълкуватели и ценители на поезията на баща му. Той прави първото пълно издание на творбите му и пише встъпителната студия към него.

Големият писател, какъвто е Петко Р. Славейков, е познавач на своя народ - така смята неговият син. И това е напълно вярно. Старият Славейков „е изучавал съвременния му бит, традициите, легендите, бляновете, песните, тъгите и радостите, с една дума всичко живо и мъртво в тогавашния живот на българина. И това изучаване му дава в ръка най-силното оръжие за в бъдещите борби - езикът: българския език”. Да познаваш езика означава да имаш усет за неговата красота, благозвучие, смисъл на думите в различните позиции в речта. Т. е. като средство преди всичко в поезията. Народните говори притежават красота, каквато книжовният език сам по себе си не може да постигне. Но поетът познавач на езика ще му я придаде умело.

В увода към двутомното издание на избраните съчинения на Петко Р. Славейков (1901) Пенчо Славейков, анализирайки творчеството му, подчертава умението му да придава красота на езика. Тази красота той е взе от народните говори, които отлично познава. Той не се старае да измисля свой собствен език, а просто използва уроците, които народната песен и живото общуване на обикновените хора по селата и градовете му дават. От една страна старият Славейков сам говори този език, но от друга, внимателно слуша как говорят другите, запомня думи и изрази, възхищава се на пълнотата на речта, на нейната интонация и музикалност, на неочакваните обрати и непознатите думи. Така езикът на другите, т. е. на народа става негов език.

П. П. Славейков се спира на работата на баща си върху редактирането на Библията и специално превода на Новия завет, който д-р Лонг му възлага. Това за младия Славейков означава, че баща му се е показал „борец и на едно друго поле, отдалечено от шумния пазар на живота, поле на което писателят Славейков е спечелил победа, едничка доста за да отбележи с едри букви името му в историята на нашия език и книжовност”. С редактирането на превода на Библията, но и като сам превежда Новия завет, Петко Р. Славейков „тури край на езиковната безредица, на боричкането на разни наречия за първенство, и установява литературен език. След появяване на Библията на бял свят (1871), заглъхват вече разприте между разните български говори, - източно-българския става общ за всички ратници на мисълта и националното съзнание”. Макар д-р Лонг да е протестант по вероизповедание и преводът, който е възложил на Петко Р. Славейков да е за Американската методическа църква, фактът, че по същество спорът за характера на българския книжовен език се разрешава не в научни трудове, а в полето на Светото Писание.

Големият писател, който оставя дълбока диря в литературата и от когото  трябва да се учат младите писатели, не е само майстор на езика, познавач на народа и неговите традиции, а велик дух, народен водач и учител. В стихотворението „Баща ми в мен” П. П. Славейков развива тази тема и я илюстрира с примера и образа на своя баща. В характеристиката и в изреждането на фактите от биографията му в увода към избраните му съчинения П. П. Славейков поставя баща си на същото равнище за историята на българската литература и българския народ, на каквото се намира и Й. В. Гьоте за немския. И това не е преувеличение.

Могъщият дух на стария Славейков присъства в новото време и този дух наблюдава и съди съвремието и действията на своя син. Петко Р. Славейков е нравствена съвест на живите. Синът изпълнява заветите на баща си и така те са един в другиго завинаги:

Душата ми с завет ти за живот огрея

и в път благослови со бащин благослов:

и както в мене ти и ази в теб живея -

за подвига свещен на земната любов.

Този взаимно свързан живот е нещо ново за общественото съзнание от края на ХIХ век. Две поколения изпълняват една и съща мисия: старото помага на новото да бъде вдъхновено, силно и действено, а новото осмисля опита на старото, усвоява го и прави свой собствен. Това е в живота, но и в литературата. Не е случайно, че синът откровено и с гордост заявява:

И чувствувам с крило как Божи дъх ме гали, -

и чувствувам, че ти доволен си от мен…

Доволен не защото синът е станал голям поет, а защото е успял да съхрани заветите на баща си и да ги пренесе в своето време. Това означава, че е осъществени продължение, че животът продължава.

5.

Не е задължително да сме съгласни с идеите, критериите и оценките на П. П. Славейков, за да ги приемем като важен факт в литературния живот след Освобождението и като знак за дълбоките идейно-естетически преображения в българската култура и литература. Славейков поставя изключително важни проблеми за следосвобожденското литературно развитие и за необходимостта от преосмисляне на неговата логика. И трябва да го разберем за отношението му към Иван Вазов и към т. нар. „стари”, които го оспорват и не му позволяват да наложи своето разбиране. А то за него е принципно важно.

Трябва да направим и едно уточнение. Борбата на идеи и естетически принципи е остра и непримирима, но тя се води в условията на един все още недостатъчно принципен литературен живот. Основно нейно средство е дискредитирането на опонента, а не обосноваване на своите тези и теории. Личната правота би следва да се разбира от само себе си и да се приема безрезервно, но противната изостаналост и опърничество трябва да бъде жигосвана и осмивана.

П. П. Славейков претендира за европейска култура, вкус и поведение, ала в непримиримостта и раздразнението си изпуска нервите си и влиза в тона на тези, които осмива и жигосва заради изостаналостта им. Според него те са необразовани, прости, некултурни. И не заслужават да се отнасяш с тях културно и „по европейски”. Защото няма да те разберат и оценят. Славейков, който смята, че поезията трябва дълго да се работи, да се създава, а да не е спонтанна, в критиката е съвсем спонтанен, актуален, бих казал „лиричен” - в оня смисъл, който сам с патос отрича. Нищо епично в нея няма, освен страстта да изчисти старото и възцари новото. В статията „един стар херой. „Нова земя”, роман от Иван Вазов, София, 1896″, публикувана във в. „Знаме”, г. II, бр. 43-44 от 25 и 28 септември 1896) той си позволява да употребява думи и изрази от „нисък стил”, присъщ на говоримата реч на невъздържаните и слабо културните хора. П. П. Славейков нарича „тълпа идиоти” тези, които са направили „многошумен юбилей” на Иван Вазов.

Вазов е „препъни камъкът” за П. П. Славейков. Голямата му болка е, че един „лирически поет” е толкова харесван. Разбира се, няма как да не му бъдат признати качествата, ала те са или скромни, или вече архаични и с тях не може да се прави истинската литература. Славейков му отрежда „в историята на българската литература почетно място на поет, който е направил много за окършването на българската стихотворна реч”. Неговата заслуга е и в това, „че мотивите, възприети от неговите предшественици, Славейков и Ботьова, той е вложил в по-разнообразни теми, въплътил в повече образи и без да достигне предшествениците си в енергията и колоритността на стиха, стъпил е крачка напред от тях - отвърнал е поезията ни от едностранчивия път, път на патриотическите тенденции”. И толкова. П. П. Славейков произнася присъдата си, която за него е снизходителна, но е толкова категорична и иронично-сатирична, че няма как да не предизвика ефект у читателите и да засегне Вазов: „Поетическия багаж на г. Вазова е по-голям количествено, но едва ли по качество той би могъл да издържи конкурс с багажа на своите предшественици поети”.

Но атаката в статията е срещу романа „Нова земя”.

Този роман заема важно място както в творчеството на Иван Вазов, така и в историята на българската литература от края на ХIХ век. Той свидетелства за промяната на обществените нагласи в българския следосвобожденски свят, резултат от същностните изменения в цялостния му живот. Настъпила е вече нова епоха. Тя е толкова различна от предходната, че животът в нея Вазов оприличава на миграция от едно място на друго. България е „нова земя”; тя не е вече онова, което е била допреди Освобождението и в първите години след учредяването на новата държава.

Литературата свидетелства за тези процеси и изразява новите идеи на времето. Самият П. П. Славейков като писател е резултат от тях. Това показва колко сложни, дълбоки, многообразни и противоречиви са явленията, които ги пораждат и които те олицетворяват. Особено в литературата. В нея те могат много по-открито, гласно и бързо да проявят агресиите си и да започнат борбата за надмощие. Макар че в нея те я най-трудна и не се влияе чак толкова от идеи, популярност, подкрепа на обществото, както е, да речем, в политическата сфера.

П. П. Славейков напада романа на Иван Вазов откъм неговата художествена стойност. Аргументите му са логични, но за да бъдат поставени, е необходимо да се измисли теза, чрез която да придобият убедителност и безспорност. Тезата, която Славейков извежда като най-важна, е, че главният герой на романа Найден Стремски е самият автор „Иван Минчев Вазов от Сопот”. Обаче авторът си е позволил да притури две измислици, „защото е искал да поласкай себе си като херой на своя роман”. За нравите на времето и особено за публичния живот на известните хора, за които важат същите правила, на които той се подчинява и днес, Вазов е уязвим с тези „две измислици”. Той очевидно е имал някакви комплекси по отношение миналото си през Възраждането и Съединението, за които и публично се е обяснявал. Първата измислица е, че е свършил медицинската школа в Цариград, т. е. че е един вид образован човек, и второ, че живее щастлив съпружески живот”. Пенчо Славейков не остава на равнището да изглежда клюкар или че се заяжда „на дребно”. Затова и към тезата от битов характер добавя „естетическата” и то тази, която е най-важна в неговата естетика, за да докаже чрез нея естетическата непригодност на романа и подхода на автора към житейските и историческите явления и събития: „Ние установихме по-преди, че г. Вазов е чисто лирически поет, а по същество такъв поет е най-малко обективен, най-малко способен да наблюдава нещата и да вижда в тях онова, което немците наричат „Ding an sich” („Вещ в себе си” - обяснение на автора), т. е. което за дадените неща е характерно и което съставлява тяхната същност в отличие от същността на други, подобни тям, неща. Така че на лирическия поет не е нужно това, което е безусловно необходимо за епическия. Когато епическия дири в нещата, подобно на научния изследовател, самите неща - лирическия поет дири в тях себе си”. (подч. м. - П. А.) Затова според П. П. Славейков Вазов приписва на героите същности, нему присъщи, и ги „кара да действат както действува той”. Смисълът на тезата е, че Вазов „насилва” героя си да върши онова, което сам той от страх или от други причини не е вършил по време на описваните събития. Но непременно приписва своите отрицателни качества н персонажи, които напомнят по описание неговите реални противници в живота.

6.

За равнището на литературата и литературния живот, но и за техните възможности да бъдат истински изразители на новите идеи и да възпитават нови читатели и естетически вкус, свидетелства състоянието на литературната периодика. Една от пречките пред национално-освободителното движение и въздигането на образоваността и културата на българския свят бе липсата на литературни (а и не само литературни) издания. Но в края на ХIХ век, вече в свободна България техният брой е повече от достатъчен. Въпросът сега е за тяхното литературно-художествено равнище.

Колкото и богата и многобройна да е литературната периодика, винаги се открояват няколко списания и вестници, които са водещи и определящи политиката и вкуса на останалите. В тези издания се събират и най-добрите автори и редактори. Ако тяхното равнище е ниско и редакционната им политика е незадоволителна и непрофесионална, всички останали носят последиците и изпитват непреодолими трудности по списването си.

Затова и П. П. Славейков разглежда състоянието на трите водещи според него списания от онова време: „Български преглед”, „Българска сбирка” и „Мисъл”. Но той наблюдава и други списания и коментира техните слабости и постижения (напр. сп. „Праг”). Бедата на българската литературна периодика е в липсата на някаква строга линия в тяхното списване. Почти всички са просто сборници с различни по жанр и тематика, а естетически и идейни трибуни на хора с общи идеи, естетически принципи, стилове, критерии за истинската литература. В тях не се прокарва естетическа политика, поради което не се следи и литературният процес и той не се анализира и оценява. Онова, „ що се хвърля в очи от външния преглед на тия книжки, е тяхната разхвърленост, нехайност в избора и разпореждането на материала, най-верни признаци, че редакторите на тези наши списания водят работата си нецелесъобразно; а това показва от своя страна, че техни милости нямат никакво уважение към своите читатели”. Още по-лошо е, че редактирането на тези списания свидетелства „за нашата некадърност за работа; не че българинът не работи, той работи, че „пукот иде”, но спор няма в неговата работа - а това е следствие само на неспособността му да направи смислен и целесъобразен своя труд, съзнавайки както своите сгоди, несгоди и прищевки, тъй и изискванията на онези, на които предлага трудът си и иска възнаграда за него”.

От частния случай П. П. Славейков вади заключение за черти от националния характер. И е относително прав, но причината, която го дразни, е по-скоро в неразвитостта на духовния живот, за липсата на правила и традиции в него. Тази „неразвитост” е картината, която още Възраждането нарисува за нашата литературна действителност, в която всеки може да влезе - стига да се научи да чете и пише и се обучи от помагалата, които се превеждат. Писателят е съвсем обикновен човек, който дори няма читатели, за да претендира да установява правила и норми в своя литературен живот. Някак отведнъж идва времето, в което трябва да се живее „по друг начин”, а никой не е готов за него. П. П. Славейков е видял как в Германия живеят писателите, как издават вестници и списания, как ги подреждат, с какво ги изпълват, за да бъдат реален фактор в обществото.

Литературната периодика създава, какво смята и П. П. Славейков, читатели за литературата, защото е достъпна; способна е оперативно да информира за състоянието на литературния процес, за проблемите в литературния живот. Тя е поле за анализи и дискусии, взима отношение и по актуални обществено-политически и научни въпроси, следи литературния и културния живот в чужбина. Списанията са „водачи на литературно-общественото възпитание”.

Но „месечните списания не са книги, подчертава П. П. Славейков, а прегледи, в които най-вече съвременността намира израз за своите общокултурни, литературни и обществени интереси” (подч. м. - П. А.). Това е много важно уточняване. Рядко нашите литературни списания от миналото и днес следват тази логика и изпълват с реално съдържания формулата, която великият ни поет им дал. Ако в едно списание няма истинска литература, обективна и задълбочена литературна критика, анализ на обществено-политически проблеми, любопитна информация за книжовни новини от света; ако не ни среща с живота, изобразен в произведенията на съвременните автори и не покаже стабилна позиция по отношение обществените процеси, то не би могло да получи признание и да се ползва с уважение. От него просто няма смисъл; то не се превръща във факт от литературния живот и не изпълнява високата си служба.

За съжаление днес нямаме нито авторитет като Славейков, нито анализатор като него, който да подложи на анализ литературната ни периодика, за да посочи нейните достойнства и слабости.

7.

П. П. Славейков утвърди в българската критика един жанр, чието начало е в литературно - критическата публицистика на Христо Ботев - памфлета. Почти всички неговите статии върху литературния живот и състоянието на националната литература са все в този жанр. Славейков не щади и не жали никого. Жанрът е подходящ за неговия темперамент, гневливост и непримиримост към посредствеността, фалша и липсата на идеи в литературата. Материал за писане на памфлети има предостатъчно.

Памфлетът задължава авторът да си служи умело с думите, да не преминава мярката, да не преувеличава гнева си и да се съобразява, че все пак трябва да не се накърнява достойнството на потърпевшия.

П. П. Славейков оценява литературните факти от позицията на писател, който мисли концептуално, следва неотклонно своята идея за литературата и творчеството, умее да анализира и оценява точно и справедливо. Някой ще каже, а и мнозина са казвали, че самочувствието му е прекалено високо. Но това не е вярно, защото не личното му самочувствие го кара да отрича творби и автори, да им се надсмива. Дори и спрямо Вазов той не е негов роб, а разумен и естетически идеологизиран критик и анализатор. Т. е. не завижда, а изхожда от принципи и търси принципи във фактите и явленията, за които пише. Подобен подход не се среща често в българския литературен свят. Той често достига до крайности, в преувеличаване на недостатъците или достойнствата. Неизбежно е, когато емоциите те обладават и се оставяш собствените ти думи да те водят. Те имат своя логика и често довеждат мисълта не там, където първоначално авторът е искал да достигне.

Памфлетът „Дъвкачи на думи”, публикуван през 1899 г. във в. „Пряпорец”, бр. 70, от 31. XII, поставя твърде важен проблем, който за края на XIX аз формулирам като „потребност от героизъм”. Този проблем е обсебил обществото, което се прощава с миналото си, но настоява да запази в себе си традиции и нравствени примери, които новото поколение да следва. Обществото толкова настоятелно желае да се обогати с художествени творби, разработващи този проблем, че е готово да поощри всяко желание и намерение на авторите да изпълнят тази „обществена поръчка”. Славейков обаче не е съгласен и остро се противи на бездарните опити да се използва темата, за да се постига някакъв успех. И е безпощаден към тях, наричайки ги остроумно „дъвкачи на думи”.

Дъвкачите на думи са спекулантите в литературата, използващи всеки появил се повод, за да се вместят в обществения и литературния шум, да ги забележат и дори похвалят. Но най-важното: да спечелят признание и облаги. Защото те буквално атакуват темата и така нагласят произведенията си, че да подведат общественото мнение чрез похвали от високопоставени личности и органи.

Обществото в някаква своя част може да се подведе и да приеме за естетически валидни подобни проявления на писателство. Ала П. П. Славейков лесно забелязва спекулата. В статията си той подлага на унищожителна критика пиесата на Светослав Миларов „Апостол”. Славейков цитира дълги откъси, в които се проявява типичният подход на този тип автори към героичната тема: високопарни думи, които обаче нищо не означават; те са нахвърлени една върху друга или една след друга, взаимно се изключват по значение, мъчейки се да създадат впечатление за експресивност и сила на чувството.

Явлението е твърде опасно и ако не му се сложи преграда, бързо се развива и увлича и други посредствени и бездарни автори. Те се възползват от слабостта на критиката, за да си вземат своето.

Краят на  XIX век е време на интензивно изясняване и избистряне естетиката на българските модернизми и специално на П. П. Славейков. Сега той повече поставя за разглеждане на проблемите, отколкото да ги решава като критик и философ. Макар да е рязък и категоричен в оценките и изводите си.

Той ще прояви истинската сила в началото на следващия век, когато и той, и литературата ни ще бъдат на ново равнище.