Светлана Кекова

превод: Тихомир Йорданов

***
На пеперудите раздай им имена -
такива, че цветът им да се отгадава.
На зимните пчели дай мед и топлина,
а на децата дай тамян, дай злато, слава.
В дома ми влез - ще пална аз свещта
и в тъмното лице ще скрия в длани.
Кажи ми „замълчи” - ще млъкна аз в нощта.
Кажи ми „заплачи” - ще плача изтерзана.
Душата ми се къпе в светлина - тъй дъжд
целува кораба, и птича песен литва.
Кажи ми ти „обичам те!” - и отведнъж
аз теб ще разбера като молитва.
О, как духът обича напуснатата плът,
как вечността обича пропусната минута,
как Господ ни обича един-единствен път -
нас, грешните, нас, голите и плачещи нечуто.

***
Да кацна над вълните - сух листец,
от бурен да си изплета венец,
от чело да отметна кичур бял,
от свирчица овчарска - звук запял,
да чезна като облак в небосвод,
да пея лек да е сегашният живот -
и Господ ще протегне ръцете си добри,
грехът ми в огън мой тогаз ще изгори,
от теб простена аз, нещастната жена…
Бленуване е туй, и страх мой, и вина.

***
Готова е постелята ни, брачната
Далеч зад облачния строй
самотна си лети невзрачната
мушица мъничка, прозрачна тя
над потъмнелия порой.
И теб - виновника, случайния,
за смърт и обич, за това
през пламъка на отчаяния
ще видя, ще те призова
на вечен пир в чертога, царския,
с мушици разлетени пак…
В Тамбов ли, в Ртишчев би, в Аткарск ли е,
на пясъчния речен бряг
в ответ на думите, неверните,
тъй както шум иззад стена,
венчава аромата, атмосферния,
бедата ти със моята вина.
Тъй летен ден дъга венчава го
с небе прозрачно и мълчи.
Тъй ангел някъде над Ладога
с прашинка мъничка в очи
минава като сянката нечакана
и ясно ни е за какво
стои си над река разплакана
обляното в сълзи дърво.