ПИСМО
Отново сядам и ти пиша: ела сред този ад фабричен,
ела сред този свят отхвърлен и този луд водовъртеж,
и ти ще видиш тука всичко, което пътя ни пресича,
което в този пулс се крие като могъщ и смел копнеж.
Ще чуеш колко късно вечер и тук за музика говорят,
когато вън ухаят пъпки и млада пролет вред цъфти,
но музиката денонощна на многомощните мотори
убива тая малка радост и тия мънички мечти.
И тука много често питат за музиката на Моцарта,
за неговите светли звуци и плувналия в слънце свят, -
със своя страстен, бурен повик за свобода и обща радост,
Бетховен тука е жадуван като другар и нежен брат:
Поне един път във живота свири за тая близка радост,
за тая дирена и скъпа, за тая горда свобода,
която нов живот изгражда през трупове и барикади
и всяка смърт посреща смело във луда вихрена езда.
Свири!… В нестихваща градушка превръщай нашите страдания,
сроди се с този пулс огромен, разкрий стаения копнеж
и нека той разтърси лудо заспалите меридиани,
и като ток в света да мине - с безумен блясък и тътнеж!…
Тогава: ясно, много просто - със детска радост, без да сричам
за слънцето и за луната, за едрите звезди в нощта -
ще ти разкрия колко много и колко просто те обичам
като една далечна, скъпа - в борба постигната мечта.
——————————
в. „Час”, г. 3, бр. 5, 10.10.1936 г.
