Димитър Велинов

Моят малък, древен барабан,
който бие вляво под гърдите ми,
някога ще млъкне неочаквано
и ще бъда много,
много сам.

Ще ме изоставят и тъгите,
радостите мои,
смелостта ми,
ще ме изостави моя страх.
Ще престана да крещя,
да пуша,
да се занимавам със поезия.

Аз тогава няма да пътувам
сутрин към обектите далечни,
няма да се движа върху скелите -
врязан във тавана на небето.
Няма да се връщам вечер късно
от младежки бал
и няма никога
да се оправдавам,
няма никога
да избухвам
и да обвинявам.

И ще си отида, както някога
съм дошъл без име на света.
И тогаз за пръв път ще повторя
участта на всички
други хора.
Но сега не искам да повтарям,
безполезно,
бавно да изгарям.

Нека този древен барабан,
който бие вляво под гърдите ми,
стресне стъпките на колебливите,
на невярващите и страхливите,
да познаят моята корона
от щастливи капки пот в косите ми,
моето очакване във нощите,
утринния рев на автобусите…

Моя малък, древен барабан!

Бургас