Ахмет Емин Атасой

КРИЛЕ ОТ НАДЕЖДИ

самият аз дори не знам откъде съм сигурен,
че след непоносимата
пандемична
зима
ще дойде китна пролет и с дух възроден
аз пак ще ора с хъс
своята
поетична нива.

пак ще разговарям с южняка добродушен,
носещ миризмата на
рожбите ми
от Бурса,
ще слушам гласа на чувствата заглушени,
далеч
от меланхолия
и душевна покруса.

пак ще има поход към завещаните цели,
и насрещни бури
ще има,
но зигзаги - не,
цветята, в саксията на сърцето разцъфтели,
ще ги подаря
на двойките -
лудо влюбени.

както някога пак ще вдигам смели плакати,
стиховете ми бунтовни
ще святкат
из всемира;
пак ще се бия навсякъде с агресори и пирати
и ще накажа
убийците
на гълъба на мира.

не ще ме плаши имаминът, пеещ за умрял,
нито кучешкия вой
ще приема
за поличба;
ще се грижа строго за своя надземен дял
и пак ще засадя
дръвчета
в близката горичка.

макар и да не преследвам интереси лични,
не съм застрахован
от опасни
премеждия
и затуй мисля, че имам солидни причини
да съм жив
и да летя
с криле от надежди.

МОИТЕ РЪЦЕ

с тези мои ръце аз какво ли не направих,
но не за мен, а за другите (може би за вас):
голите деца облякох, гладните нахраних,
стоплих пустите къщи, зъзнещи от мраз.

пушка не държах с тях, спусък не натиснах,
не дръпнах въжетата на бесилките тъмни,
но градини нарисувах и стихове написах
за изгревите безстрашни и петлите ранни.

земята печална разорах и надежда засях
и разпратих аз бодри писма като бели чайки;
аплодирах смелостта, без да изпитам страх,
изтрих сълзите горещи на злочестите майки.

тежки ковчези спуснах в гробовете черни,
върху които вместо цветя посадих вечност;
даже и на грешника му посочих пътя верен,
на чужденци гостувах и ги прегърнах сърдечно.

с тези мои ръце аз обуздах враговете гадни
и на поста на правдата съм със свята мисия:
за да обещая на внуците си светли бъднини
бели гълъби отглеждам и сини знамена шия.

с тези ръце аз мога да ям, без да ги измия!

НЕУТЕШИМОСТ

откакто ти отлетя в отвъдното и ме остави сам
студено ми е, болно ми е и ми е криво малко;
все още си бъркам крачките, а понякога и падам,
защото няма кой да ме държи за ръката, татко!

ПРЕЗ ЕСЕНТА

през есента човек се чувства несигурен и объркан
и най-неподготвен за отложената среща със себе си;
от лъжливите дъждове прокапва душевният му таван,
а мисловните му вагони бойкотират гнилите траверси.

през есента човек не сменя своята кожа като змиите,
но трудно познава сянката си, скъсена от късите дни,
крачи боязливо, за да не дразни делвата със злините
и призраците, гонещи балоните на далечните спомени.

през есента човек тъжи за гнездата без птича топлина
и за отлетелите дни от календара, отбелязани с кръст;
отвръщайки с кротка усмивка на всяко зрънце добрина,
по-силно усеща притегателната сила на черната пръст.

през есента човек си мисли, че е самотен сред тълпата,
че е като отвято есенно листо - безсилно и беззащитно,
и все пак той цялото си житие многократно пресмята -
сам се подлага на самосъд и преминава през гъсто сито.

през есента човек се разголва, разглобява се част по част,
застава смело пред жестоката участ, преди сетния си дъх,
с неясната мисъл дали ще падне в най-мрачната пропаст
или пък ще се извиси като слънце над собствения си връх!

ЗИМНО НАСТРОЕНИЕ

внезапно ни нападна зимата с необичаен студ
и ни изненада с находчивостта на гост нежелан,
разтърси с ледени ръце сънливия дървен пруст
и изтъка бяла приказка на своя изкусен стан.

изсипа съвсем волно и безотговорно чуден сняг,
затрупа младежките песни на старото селско дере,
затрупа сънищата, возещи се на кучешки впряг
и скри хоризонта зад своето мъгливо сиво перде.

писнаха свирки нежни, надувани от устни снежни
залюляха се дървета голи, същински скелети бели;
разпиляха се из простора замръзналите копнежи,
като подплашени от вълците беззащитни газели.

а аз като извънземен, приземил се на бяла планета,
гледам зашеметен подир вихрите, летящи без криле,
и се мъча упорито да възстановя изтритото от паметта
за пролетния кър, лятната гора и есенното дефиле.

търся си следите, зарити от сняг, водещи нанякъде,
търся солта на човешката пот и на хляба миризмата;
усещам, че всичко е по-друго, не е както преди,
но това не ми дава основание да намразя зимата.

* * *
и дъждът все така
чука по стъклата
сякаш пише любовни писма на морз
и чудновати звуци се носят
в мъглата,
като звъна на чашите по време на тост.

небесни думи шепнат
чудесните устни
скритите ръце открити сърца рисуват
от чиито любещи очи
като светли струни
сълзици на щастие се стичат и ликуват.

невидими изкусни пръсти
с опиянение
танцуват по клавишите на чаровно пиано;
пианистът-магьосник
безгласно си пее
и с нотите споделя всичко премълчано.

мислите ми пъстри,
събрани от години,
като дъждовни капки се спускат на ята;
вятърът развежда
мечтите ми безсънни
и дъждът продължава да чука по стъклата.

САМОНАКАЗАНИЕ

обидно ми е да ходя в къщи, смъртно ранени,
не бих влязъл никога в изоставени с плач села,
защото знам, че в ушите ми ще изпищят сирени,
а тъжните ми мигли ще натежат от гореща мъгла.

не искам да виждам прозорци със слепи очи,
през които гледат сенки, отнякъде познати,
там, където агне не блее и крава не мучи,
само видения се втурват през мрачните врати.

тъмните сенки на осиротелите объркани стъпки,
чернеят като позорни петна по лицето на пруста,
дървените стълби, разнебитени от адски мъки,
говорят за безумни и шумни драми с неми уста.

сякаш самият аз съм виновник за всичко:
за тихия двор, за кучето, виещо от самота,
за обесилата се на своята сянка лозичка
и се чувствам като прокълнат от небесата.

неистова болка от мен самия ме прокужда,
кърви ми душата от ужасяващото чувство;
че това самообвинение заради вината чужда
е самонаказание равно на самоубийство.

***
какво търсиш, пита всеки,
ти в София
на тези години?
и аз самият не знам, но може би
търся
младините си бурни,

тичащи подир мечтите
- с дъх на
цъфнали кестени -
разпилени като записки,
зад университетските
стени.

може би търся новия гений,
от самозаблуда
и слава пиян,
въобразил си, че е Есенин
в „Бамбука”
или в „Троян”.

къде са протестите спонтанни
за права човешки
и волни песни?
липсват ми безгрижните дни
и нощите,
увенчани с арести.
може би търся клетвите наши
вълнуващи, мили,
сладостни…
в следите по тъгуващите чаши,
оставени
от греховните устни.

любовта, идеалите, надеждата
и фанатичната си вяра
търся сега,
но всичко е вече - песен изпята,
сякаш всичко е
зле скроена шега.

да си призная, че не ми е леко
в София да съм
забравен гост,
търсещ сянката на едно ехо,
заглъхнало
с моята младост.

НАЙ-ЩАСТЛИВАТА СМЪРТ

На Евтим Евтимов - поета на любовта

коя беше ти, откъде и как се появи така,
и твой ли беше небесният лъчезарен смях,
който прогони бързо от душата ми мрака
и аз, ослепен от сияние, мъничко умрях.

кога се срещнаха нашите немирни очи
и си размениха скритите мълнии в тях
упоритата ми памет ревностно мълчи,
но сърцето ми знае, че мъничко умрях.

как се сляха с радост ръцете ни невинни
аз не помня, защото извън себе си бях,
но помня как нахлу чудото в моите вени
и как мигом изтръпнах и мъничко умрях.

не забравям целувките, откраднати скришом,
с чувството, че вършим най-сладкия грях;
опиянен от устните ти, с дъх на зрели вишни,
олюлях се леко и сякаш мъничко умрях.

ти винаги действаше всеотдайно и смело
а моите вълнения все не ми даваха мира
и ето че след толкоз смърти разбрах едно:
че само от любов най-щастливо се умира.

***
ти, ако искаш можеш да останеш тука,
в този виртуален свят, изпаднал в транс,
където твоето сърце илюзорно тупка
и паметта ти се е самозабравила, а аз

искам да преживея още веднъж на живо -
дългите трепети от късите ни срещи,
буйното вълнение по лицето страхливо
и лудото желание на устните горещи.

искам да съзерцавам дивната красота,
докато ослепеят ненаситните ми очи
от безкрайна белота, мекота, топлота…
събрани в едно извънземно съзвучие.

искам да нарисувам мига на радостта,
да го претворя като безсмъртен спомен
(с четката на сърцето, с боите на кръвта),
както сме се сраснали: аз с теб и ти с мен.

искам да са слънчеви всичките сезони,
да попаднем случайно в нива със ръж;
ние да тичаме, а ветрецът да ни гони
и облаците да носят само розов дъжд.

искам тъй да се гмурнем в щастливите дни,
че целият размирен свят да се смее с нас,
че спомените, трупани през толкоз години,
да пренеса като свиден дар в бъдещето аз.

ти живей в настоящето с илюзията странна,
с изобретения модерни, със стандарта нов,
а аз ще бъда в миналото и там ще остана
като страж на спомените за нашата любов.

ГОРСКА КОЛИБА

представям си една горска колиба,
направена от стари дъски и съчки,
изцяло с папрат и зеленина покрита,
с очакваща някого малка вратичка.

обкръжена здраво от дървета горди,
излъчващи жива свежест и ведрина,
цветята край пътечката са доволни
от ръсещата се небесна светлина.

тази колибка ни зове - нас горките -
надалече от тези дни пандемични,
тя е като платноходка, която лети
сред море, кънтящо от песни птичи.

тя знае, че за любовта си сме платили
тежка дан на тълпата низка и гадна,
че само тя може да ни бъде приют тих
и да заличи всяка наша душевна рана.

ний двамата тук ще се настаним вече
и любовта ни свята ще остане скрита
а аз толкова сладко ще те обичам, че
ти ще се преобразиш в медена пита.

***
когато съм с тебе, нощите са къси,
сякаш с отворени очи сънувам, не крия,
един незрим ангел с щастие ни ръси
и аз хуквам подир нови вдъхновения.

хлябът е по-вкусен, когато съм с тебе,
и като че ли по-бързо се насищам аз,
по-звездно ми изглежда майското небе,
а луната се накичва само заради нас.

когато съм с тебе, прогонвам далече
и мъките, и съмненията и страховете;
поднесеното от твоя ръка вино не горчи
и невероятно сладък е твоят сладолед.

спалнята е по-уютна, когато съм с тебе,
чаршафите завиждат на твоята белота;
усмивката, която по лицето ти грее,
разпалва огнището скрито на любовта.

когато съм с тебе, със сигурност знам,
че целият се обновявам още веднъж,
и така, обхванат от необичаен плам,
пак се уверявам, че с тебе съм по мъж!

САМО ТИ

случайно ако видиш влюбен бял гълъб
че седи на перваза и те съзерцава удивен,
забрави тревогите си и всякаква скръб
и мисли само за мен.

щом ти се усмихне, с коса разпиляна,
и погали лицето ти ветрецът нежен,
поздрави го и ти с усмивка сияйна,
спомняйки си за мен.

търси дъха ми във всяка нова пролет,
образа ми в старите албуми заровен;
посрещни всички, идващи от гурбет
и ги разпитвай за мен.

така и не свикнахме с тези есемеси
и разговорите в месинджър всеки ден
по-добре е да сме верни на себе си,
а ти повече на мен.

дори да се отрекат и творбите ми лични
и да ме изоставят като някой прокажен,
даже да съм напълно забравен от всички….
само ти не забравяй мен.

***
и разбрах, че съм явление странно,
незачитащо ни закони, ни канони…
с майски розов трън съм се появил, рано,
вместо да ухая на липов цвят през юни.

не е било крайпътен хан моето сърце,
на случайно дадените думи не държа;
не вярвам, че има незалязващо слънце,
както че безсмъртната любов е лъжа.

не скрих лицето си зад маска или шлем,
живея си живота като в наемна къща;
тъмни пътища ми се привиждат денем,
а нощем ме примамват бели сънища.

в ушите ми необичаен водопад гърми,
мечтите ми служат в спецподеления;
с хаотични мисли е пълна главата ми,
а сърцето ми - с истини несподелени.

мразените от вас аз ги обичам безумно,
знам, че е траен контрастът между нас,
докато вий се давите в ежедневието мудно -
към взривоопасното бъдеще галопирам аз.

НАПОСЛЕДЪК

напоследък странни неща стават с мен:
отървавам се от досадните комплекси;
на капризите си вече не съм в плен
и сякаш се сприятелявам със себе си.

цветовете ги виждам както си искам,
ароматите ги назовавам по свой вкус;
от облака черен светлина изстисквам
и пулса си го усещам като земен трус.

в мрака на самотата за да не потъвам
и за да не вия като единак до зори,
честичко гостувам на сянката си сам,
сам кроя цветните си сънища дори.

в съмненията си хич не се съмнявам,
преди двубоя пресмятам всеки рунд;
качвам сериозни снимки в инстаграм,
за да не ме мислят за неизлечим луд.

започнах да пиша замайващи стихове
с думи търсени, но все още неоткрити.
напоследък един потаен глас ме зове
отвъд примамливите небесни врати.

ПРИЗНАНИЕ

винаги съм бил
своеобразен тип,
с чуден нрав,
обичащ и онези, които никак не ме обичат,
но не се мъчех да се показвам винаги прав,
защото знаех,
че недъзите
подире ми тичат.

все още съм
пътник
на един разгневен път,
който дори самият той не знае накъде води;
когато душата ми спи в някой тихичък кът,
мисълта ми
- лудетина -
из космоса броди.

писах
само на чист лист
и само с моя молив,
пищните чужди фрази ме дразнеха странно;
никога не се опитах да опитомя ястреба див
и всичките
рисковани игри
усетих много рано.

не просих
криле назаем,
нито пък чуждо рамо,
не завидях на костенурката за къщата-ковчег;
исках да обновя света, и то с желание голямо,
но никога
не намразих
този неврастичен век.

всяко ежедневие
бе истинско
полесражение,
не желаех да ме води случайна сляпа жрица.
където и да съм бил, макар и със закъснение,
връщал съм се
в гнездото си
като вярна птица.

изпитанието
е труден урок
със завидна цена,
криещ и страдание и радост и тщеславие и позор;
признавам, че аз сам реших на житейската сцена
ролята си да изиграя
без костюми
и без дубльор!

НЕИЗВЕСТНАТА

тя напоследък сякаш повече ме обича,
с гласа на бухала ми говори през нощта,
като призрак през ключалката наднича
и се стича по челото ми с дъха на потта.

откъде иде, накъде отива и защо се крие?
въпроси без ответи. и аз си мълча кротко;
истинска любов ли е туй или отмъщение?
не зная. но съм убеден, че ме следи зорко.

нейни следи се крият в есенните шарки,
изпъстрили лицата на обрулените листа;
нейния дъх усещам в студените капки
на дъжда-състрадалец, приспиващ пръстта.

ту ме буди от сън, ту ми се кара скрито,
да я разбера наистина никак не е лесно:
коя е тази, която иска толкова упорито
да ме води в посока съвсем неизвестна?

но и аз не съм вчерашен, да й се оставям
да ме води накъдето си иска, своеволно,
за да покажа, че време за пътуване нямам,
започвам да пиша стихове и то любовни.

ДИРЕКТЕН ВЪПРОС

поздравил съм живота с плач, като всяко дете
и съм пълзял доста, за да обикна дъха на земята.
първите ми спомени са от едно градинско цвете,
което ми ръкомахаше като опиянено от вятъра.

на четене се научих сам, от вестиците стари,
в които се говореше за „мир” и „вечна дружба”,
мама в текезесето се бъхтеше не само за пари,
а по-скоро заради слава и то с песен задружна.

не се радвах на нова къща, нито на нови дрехи,
а нови идеи търсех аз - светли, революционни…
учих децата на човечност и в душите им крехки
засявах семената на смели мечти и кроежи нови.

като ослепял тичах подир мечтите си крилати
мислейки, че Сезам все някога ще се отвори,
повярвал на неверниците, считах ги за святи -
лъжливите клетви, самоубийствените любови.

цял живот бях пиян от собствените си заблуди,
които ме направиха за присмех в чуждите очи;
търсих изгубеното по дългите пътища трудни,
гурбетчийският хляб все още в устата ми горчи.

спах сред пустините, сънувах фалшива зеленина,
опознах амплитудите на всякаква радост и тъга;
време за корекции няма, смъртта щом пристигне
ще я питам директно: „ти къде ще ме водиш сега?”

И… ТОВА Е ВСИЧКО

сетния си час май че си го представям:
ще се отпусна на канапето си лекичко,
от ръцете ми ще се изплъзне томът голям
и ще парне гърдите ми една гореща жичка.

жена ми ще си помисли, че аз почивам
и ще се отдалечи от стаята ми тихичко,
но, щом разбере истината, с писък ням
ще развее черната вест из махаличката.

ще се притекат (ако няма карантина)
приятели, братовчеди, племеннички…
ще тъгуват и плачат за мен наистина,
но най-истински - жена ми, горкичката.

бюрото ми старо болезнено ще въздиша,
книгите ще назоват името ми на срички;
компютърът-съратник елегия ще напише,
а в очите на екрана ще блесне мъгличка.

слънцето ще залезе зад скалите по склона
и на розовия храст ще запее тъжна птичка
и за сбогом дълго ще ми ръкомаха клонът,
ще стане тихо, много тихо и… това е всичко!