Ахмет Емин Атасой

ЗАДЪХАНИ СЛОВА

набраздява челото ми
невидимо рало
и пише някаква необичайна анамнеза,
затуй често опипвам
лицето си остаряло
и по-дълго се застоявам пред залеза.

аз бръчките не ги считам
за богатство,
а ги виждам като следи от зъл камшик;
затуй така ми е противно
огледалото,
затуй залезът ме плаши като смъртен вик.

известно ми е, че
сенките колкото растат,
толкова се скъсява господството на деня,
аз се чувствам раздвоен
в този кръговрат
и за въпросите без отговори не ме е еня.

но когато се усилва
севернякът омразен,
към сърцето си все по-често надничам
и без униние и хленч,
почти всеки ден,
подир живия живот задъхано затичвам.

животът се дърпа,
а на мен ми се живее -
задъхано прегръщам всяка радост нова
на младото сърце (в старо тяло)
му се пее,
затуй толкова са задъхани и моите слова.

ТЪЖНО ПЪЛНОЛУНИЕ

луната хладни целувки праща
нощта е болнично бяла
махалата на хълма отсреща
сън мъртвешки е заспала
тишината покорява нощта
мегдана и уличката засияла
сънищата в мечти ги превръща
и в сърцата пусти ги засява

и да викаш никой не отвръща
драмата житейска е замряла
совата по покривите дращи
знаменца от злокоби развяла

луната тъжни целувки праща
нощта като замразено лице е бяла
защото една изоставена къща
насън като дете се е разридала

***
щурците засвириха на цигулките си пак
и то толкова унесено, трогателно и нежно;
изтегна се изнемогнал зрелият полски злак
и палавите му букли се спуснаха небрежно.
тишината се самоуби, хваната за самотата,
не издържайки на повика на любовта няма;
изправиха се игриво на месечко рогата,
блеснали като кинжали в небесната яма.
звездите запяха задружно на звезден език
и в думите им звъннаха сребърни монети,
небосводът се превърна във екран велик,
напомнящ „Водни лилии” на Клод Моне.
блудният млад ветрец, целият разголен,
заигра сред звуците, въздишайки дълбоко,
той може би тъгуваше за такива като мен,
гонещи сърдечното ехо, останало надалеко.
щурчовият концерт - звучна светла река! -
онеми, оглуши, ослепи и опияни ми душата,
тъй както не бяха ме трогвали никога досега
нито „Лунна соната”, нито „Апасионата”.

КРЕПЧАНСКО ЧУДО

в крепча, окиченото със старини селце,
закотвило се в крепости и притчи нетленни,
не може да заспи туй гурбетчийско сърце
на пияните звезди от кръшното хорце
и от чудните дуети на птиците влюбени.

в крепча сънищата са удивително кратки,
духът ти сред кратки приключения плава;
тук кратката радост е пламтяща жарава
и унесен в кратките увлечения сладки
животът ти сякаш неусетно се удължава.

аз се простих с нервите и прогоних стреса
и не се лутам в житейския лабиринт затворен
невярващ бях, но вече съм вярващ в чудеса -
с тези омайни гори, с тези сияйни небеса
крепча е самото чудо: извор животворен!

***
ах, как обичам да чета старите поети,
да гостувам духом в тяхната вселена,
да споделям чувствата им горди и клети
и да се превърна в тяхна жива антена.

от тях научавам аз на словото карата,
градуса на сърцето - изпълнено с лава;
тежестта на честта, на славата цената
и на мечтите бели, превърнали се в драма.

те ми казват, че човек е нищо без родина
за него изгнанието е истински потоп,
че той трябва да скъсва робската верига,
но любовната верига да носи чак до гроба.

старите поети са като съратниците верни,
стиховете им напомнят отлежалите вина:
или изпълват с бунт и плам заспалите вени
или опияняват душите с чудна светлина.

с голямо усърдие ги чета старите поети,
ту се затрогвам от тях, ту ми става болно;
гмуркам се в дълбоките изстрадани куплети,
за да ги преоткрия с радост отново и отново.

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

цели седемдесет и пет години -никак не са малко знам-
аз живея в земята родна, благославям я и й се радвам,
и се чувствам двойно щастлив и двойно богат, защото
по български я обичам аз, а по турски я изстрадвам.

ОПТИМИЗЪМ

бедното ми детство всъщност бе завидно,
защото бе украсено с кристални мечти
и аз от всички правила усвоих само едно:
„проблемите си ги решавай само ти!”

сякаш бях плод на странен механизъм,
изпратен от космоса на земята грешна;
всяка моя стъпка, напомняща оптимизма,
на хората им се виждаше чудата и смешна.
нещата невъзможни ги мислех за възможни,
смахнатите ги приемах за по-умни от нас;
топли усмивки виждах зад лицата тъжни,
инвалидите ги поканвах на лудешки танц.

сред обкръжението на хищни самодиви
уморих се да кроя мечти от чер кахър,
да прося свирки от върби свидливи
и да изтривам потта на зъзнещия вятър.

и днес черни злословници в засада бдят
не просто от любопитство, а от егоизъм
и аз често съм във фейсбук, за да не мислят,
че съм се самоубил с дроги от оптимизъм.

***
на сетния кръстопът - истински ад -
пресях аз всичко през гъстото сито -
от север на юг и от изток на запад,
за да не остане нищо скрито-покрито.

прочетох сам себе си на един дъх
като недовършена апокрифна книга;
взе да ми натежава дрехата връхна,
сякаш нещо в мен срещу мен се вдига.

искам да измисля реки огледални,
където да измия вирусите земни,
в житейския поход от години ранни
в съдбата ми като печати залепени.

вече няма време за клетви излишни
ни за разкаяние, нито пък за прошка;
давността не важи за делата грешни
и очевидно е, че моите са множко.

не се крия от страхове черновласи,
защото ги направих на пух и прах;
газейки сенките на мечтите късни,
гоня ехото на беззвучния си смях

***
може всичко да ти се струва фатално,
можеш да изпитваш
понякога и страх;
но ти все пак се опитай вертикално
да се вреш
сред облаците от прах.

от хоризонталното пълзене, знай, че
гълтането на прах
е по-прилично;
стреми се да гониш небесното кътче,
отколкото да се удавиш
в плитчина.

опитай да преследваш пеперудите,
тръгнали да се жертват
за светлина,
а не подир прилепите по руините,
вещаещи навред само
мрак и злина.

запомни мъжеството не се продава,
както не се предава
и по наследство;
за някои са чужди думите чест и слава
и те са вечни роби
на своето робство.

разбери, че желязото не е само руда,
използвана за инструменти
за поддръжка,
желязото е стар епитет от рядка порода,
употребен за хора
с характери мъжки.

и ти, далеч от пълзящите, с железен кураж
опитай се да се движиш
винаги вертикално,
за да останеш поне пред съвестта си мъж
и за да се увериш,
че няма нищо фатално!

ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ПРИЯТЕЛ

от години ние същите хора в същата кръчма
на същата маса чествахме рождените си дни
поръчвахме си почти същата „вечна” поръчка
и въртяхме същата лента със звездни спомени
но този път бе омърлушена компанията наша
явно, че за него си мислеха и скърбяха всички
сложихме един празен стол и една празна чаша
но я нямаше тортата със запалените свещички
нямаше ги същите закачки и същите песни
липсваха тостовете и изящните пожелания
но сълзите ни, капещи в чашите препълнени,
издаваха шумa на нашите заглушени ридания

КОНСТАТАЦИЯ

животът е вечна арена на битка, която гъмжи
от сблъсък на интереси и изстрели от засада,
всеки сам се отбранява, доколкото може,
или пък предава без бой своята барикада.

„ТЕЖКА ПОЕЗИЯ”

във времето наше на супер технологии,
когато се роботизира
всичко човешко,
псевдопоетите развъждат псевдотеории
за супер поезия
„постмодерна и тежка”.

за тях думите са кръстоски от фонеми,
стихът - ласо за лов
на типове ахмашки,
римите са звуци, издадени от глухонеми,
а ритъмът е шум
от тамтами дивашки.

мисълта се възприема като продупчен съд
или сизифова мъка,
която буди присмех,
не се пита вече: „да бъдеш или да не бъдеш”,
поезията е причудлива
маскарадна дреха.

какво значат образите или мислите смели
за нея чудатостите са
кристални блясъци:
дъждовните капки са космически сперми,
които се залепват
по жабешките крясъци.

инициалът е ключът на стихоплетския рай
например „кр” може да е
„крал” или „кретен”
„красив” или „крантав”, „крава” или „кравай”
а стихът, в който той блести,
е безсмъртен.

„тежка” е тази поезия за главите нормални,
защото изгражда модното,
а старото руши,
арогантно крачи по литературните мегдани
като едър крастав кромид
с вносни ботуши.
в този свят, обзет от катаклизми и болести,
тресящ се от бурята,
грозна и античовешка,
по неволя и аз се тровя сред стихоглупости,
излъчвани от поезията
„постмодерна и тежка”.

ВСЕ СЪЩИЯТ АЗ

отпосле ли я хванах или е от потеклото
(водещо началото си от нарцистичен бяс),
не зная, не проумявам и се питам често
що за болест е туй: да съм все същият аз?

винаги аз да говоря, вечно аз да питам,
само аз да критикувам и то без боязън
от идеалите си без да губя нито грам,
във всяко начинание да съм все същият аз!

да продължавам да си бъда от същия род,
да притежавам същото лице и същия глас,
да съм абонат на този разкапан живот,
па макар и грохнал да съм все същият аз!

да спазвам принципите си и да мразя фалша,
да повтарям съветите, изучени в първи клас,
напук да не бъда в ритъма на общия марш
и в големите си грешки да съм все същият аз!

да отстоявам правдите си със гръмки слова,
да съм в черно бял портрет, рисуван анфас,
да се припозная във всяка биография нова
и да охранявам сянката си в пек и мраз.

уморих се вече от туй - да съм все същият аз!

ЗЛОКОБНА НОЩ *

„- - - - А-х, на зло видял се
злокобен и всегдашен сън!”
П. К. Яворов

рядко се изживяват такива нощи
и се забиват
като огнен клин
в паметта;
кървят, и то безспир, като рани горещи,
оставяйки
отпечатъка си
за дълги лета

нощта тъмна е същинска черна магия,
няма ги - ни земя,
ни небе,
ни посоки…
злокобата черна като зла хиена вие
и нагло
предизвиква
съдбата безока.

в нощ такава злите утроби може би
раждат
само изчадия -
близнаци;
може би Юда в такава нощ предаде
само
за трийсет сребърника
честта си.

само в такава нощ губят измерения
велик и нищожен,
плитък
и дълбок,
сливат се в едно гадост и угризение,
а смиреността
се превръща
в порок.

гонят се бесове и черни вещици
сношават се
сред най-безбожен
храм;
в нощ такава мрачна, адски зловеща,
даже и смъртта
се самоубива
от срам.
__________

* Стихотворението е посветено на кошмарната нощ 19 срещу 20 януари 1985 г. (по време на позорния “възродителен процес”), която прекарах в пълна безтегловност и безразсъдност, защото тогава заедно с рожденото ми име най-цинично беше посегнато и на моето човешко достойнство (б.а)..

НА „АНТИ” ВЪЛНА

заставаш пред същото надменно огледало,
а онзи отсреща ти се пули като някой скот;
непрекъснато се питаш в отчаяние голямо:
този там дали си ти или е твоят антипод?

нещо невидимо е преобразило лицето ти,
няма и следа дори от познатите белези,
а законната ти глава сякаш цялата кипи
като котел препълнен с тези и антитези.

какво ли ги е свързал така -плътта и духа
земното притегляне или извънземен трус?
просто си замаян като сред планета глуха,
където се дебнат вируси и антивируси.

сконфузваш отсрещния, а той яко те псува,
взаимно се отричате и то с диващки вик;
това отрицание не може да го разтълкува
даже и самият Енгелс в своя Антидюринг

разбираш че не бива със себе си да се ежиш,
но не можеш да се правиш и на непукист,
когато и светлият образ на самия Иисус даже
е заплашен от сянката на подъл Антихрист

ти не се омърлушвай Ахмет, макар и обсъден
от разни антидемократи и античовеци безчет,
подостри молива си с остри рими всеки ден,
въпреки заканващия се от огледалото антипоет.

НЕУДАЧНИК

В памет на поета Мехмед Карахюсеинов,
мой скъп приятел, самозапалил се в знак
на протест срещу „унизителния процес”

мълчаливите говорят само със себе си,
мълчанието е вярата на мълчаливите;
в света може да има борби и протести,
но за мълчаливите не съществуват те.

мълчаливостта е поведение за похвала,
а понякога е пример за тактичност;
мълчаливият никакви претенции няма,
той винаги е с лице, без собствена личност.

само мълчаливите ги спохожда щастието,
тях никой не наказва и никой не ги гълчи,
явно аз съм истински неудачник, защото
и така не се научих послушно да мълча!

НА 75-ТОТО СТЪПАЛО

вървя,
откакто се помня,
вървя усърдно
по пътища трънливи
и върхове мъгливи,
носейки неотлъчно
на слабото си рамо
като незавиден товар
раните си живи.
вървя,
без да се стряскам
от грамотевици,
нито от заплахата на
житейското махало;
напук на връхлитащите ме
хищни птици,
достигнах до седемдесет
и петото стъпало.

пак вървя
редом с музата,
както и преди,
и ще вървя, заслепен
от красиви земни лъжи,
докато онзи тайнствен глас
ми нареди:
- оттук нататък твоята виза
вече не важи!

***
о, любов, къде ли не те търсих аз,
обходих планетата
на длъж и шир
(в зноя на лятото и в зимния мраз)
с ранени крака
и със скъсан мундир.

подире ти вървях като предан воин
и мъчих се да открия
паметни следи
по багрите ярки: червен, зелен, син…
в новите поеми
и старите легенди.

търсих те на дъжда в шепота тих
в чудната магия
на небесната дъга
в ударите на сърцето си те търсих
във всяка изживяна
радост и тъга.

търсих те в предсказанията на жриците
и в загадката на
пустинните миражи
търсих те в полета на пойните птици
и във воя на овдовелите
вълчици даже.

на облаците бели в сенките те търсих
в дъха на цветята,
в смеха на децата
всяка нощ сънищата си с теб украсих
превърнах те в крилото
на дръзка мечта.

търсих те и щях да търся може би още
като ангел небесен,
като свят триптих;
но в две чудни очи, от радост горящи,
като скрито имане
ненадейно те открих.

***
или от разсеяност или пак от старост
стрелката на компаса ми нищожен
се върти понякога с такава ярост,
че бърка посоките противоположни.

и аз се чудя защо денем ми се дреми,
а нощем будувам с нощните птици
и как проговарят чувствата ми неми,
дразнейки усърдно мислите-къртици?

не разбирам защо само за теб копнея,
защо ти си едничка в този свят голям;
нима ти си чудната неземна богиня,
а аз съм обречен вечно да се кланям?

не разбирам никак защо си ми и изток
и слънце едновременно, греещо оттам;
защо ли безспирно като тайнствен звук
бягащото весело ехо на смеха ти чувам?

без теб аз защо съм като отнесено перце?
липсата ти защо е като ураган свиреп?
защо очите ми търсят само твоето лице
и краката защо ме водят винаги при теб?

КЪСНА РАДОСТ

не винаги всичко се разбира навреме,
не винаги към себе си сме прецизни
и аз с отворени очи ако не бях дремел
сигурно щях да те ценя преди години

щях да разбера усмивката ти слънчева
посланията на очите ти щях да прочета
да усетя на гласа ти в мелодията жива
как раздаваш сърцето си на парчета

щях да науча че през годините отлетели
не съм отгатнал вселената ти потайна,
че всяко докосване на ръцете ти бели
е превръзка на всяка моя невидима рана.

но аз, макар и със закъснение, узнах, че
любовта не винаги е онова, което лети,
че на човек му трябват душевни очи,
за да открие в себе си нейните следи.

ако има щастие, това е: като откритие
да се радваш на съществуващото отдавна,
сякаш в различни светове сме били ние,
сякаш късно се сбъдна срещата ни голяма.

сега как мога да ти се отблагодаря, не знам,
за любовта ти чиста и за всички добрини?
ето че - на старини - от сърце ти се радвам,
като на белите пари, скрити за черни дни.

ЛЮБОВ, НЕ МЕ ОСТАВЯЙ!

любов, не ме оставяй като сираче,
от остра болка не искам да вия.
за сърцето разлъката е зверче,
причиняващо само страдания.

любов, не ме лишавай от себе си,
не ме наказвай с ранна смърт;
за да не заплачат моите песни,
верни надзиратели на твоя път.

любов, не си отивай дори и насън,
че аз, след тази пагубна раздяла,
като глух крясък без ехо ще съм
и като жалък богомолец без вяра.

***
ти си жадно море, а аз пияна река - пея и се смея,
тичам вечно задъхано и искам със теб да се слея

***
аз тичам неудържимо при тебе за обич, ласки и утеха,
както насекомото към светлината и дяволът към греха.

***
да се гушкаме голички, от залеза до изгрева,
като първите прокудени от рая - Адам и Ева.

***
хич не ми пука за сезона - приятен или суров -
вечно съм на дежурна стража на поста ЛЮБОВ!

***
ах, този поразителен глас, ах, този звънлив смях,
знам, че ще ме подтикнат към непредвиден грях.

***
незаличимите следи от твоите целувки луди
аз ще ги нося като ордени за любовни заслуги.

***
срутиш ли се някога като изящна статуя,
фино изработена от най-лъчезарна руда,
аз ще умра под руините на светлинна струя
като щастливец сляп - влюбен до полуда.

***
още се чудя как съм се оставил безропотно така
в плен на старостта, по-мъчителен и от смъртта:
ръцете ми напразно са разтворени за прегръдка,
а устните ми се самоцелуват сънувайки любовта.

***
любовта е спойка между двама,
в която място за трети няма
в случай, че се намеси трети,
превръща се в публична драма.

***
уж пазиш разстояние, отбягваш всякакъв контакт,
стоиш насреща отчаяна, устата ти замислено мълчи,
но кажи аз как да се пазя от тази опасна засада, и как
да избягам от изстрелите на твоите влюбени очи?

***
щом като сърцата ни без думи са се разбрали,
щом като напук на болестта коварна и жестока
чудните ти очи ми изпращат трогателни сигнали
даже и най-гадния коронавирус ще има да чака.

***
много се радвам на реда във вечния кръговрат,
че всяка сутрин се събуждам готов за нов старт
не броя годините си, сякаш съм безсмъртен,
толкова съм свикнал с живота си на този свят.