Ахмет Емин Атасой

***
вървя, без да се питам накъде ме води тази дива пътека,
без да се страхувам,
че мога да се изгубя
ей тъй внезапно.
убеден съм, че ще намеря някъде една кръчма за почерпка
и уютен подслон,
край забравено огнище
с къкрещо гърне.

наблюдавам буйната река сред сънливите плачещи върби,
без да знам
откъде извира
и към кое море тича задъхана,
болезнено са ми познати пенливите й песенни вълни,
които са чудотворен мехлем
за всяка моя
смълчана рана.

не се интересувам от имената на хълмовете и долините,
нито от вида на птиците,
нито от дивеча разнообразен,
те просто ме окрилят, толкова съм срастнал с тях, че
душата ми се чувства пречистена
в техния доживотен плен.

наблюдавам небето бездънно като новооткрито море,
без да питам
за възрастта на звездите
и за тайните на луната;
нито за посоката на вятъра, нито мълнията как се кове,
но любовта си небесна
като урок я повтарям
многократно.

радвам се на земята свята и на дните, прекарани в нея -
само за нея живея,
забравил земетръсите си лични;
какво й дължа, ще мога ли да й се отплатя -
да питам не смея,
тази земя е моя,
този живот е мой
и въпросите са излишни.

ИЗГНАНИЕ

аз не знам кой е изобретил изгнанието,
но знам, че го наричат „черна чужбина”.
там е обречено да гние сърцето
на изгнаника, прокуден от дом и родина.

за изгнаника носталгията е пиянство
и то постоянно, и то в прекалена доза;
за него това е най-парливото чувство,
за което няма дефиниция, нито диагноза;

тайнствена струна е сърцето му нежно,
трогва го всеки спомен - тъга или радост,
строго следи всичко и прецежда прилежно,
защото за него е свидна всяка подробност;

сънищата му и ехото на мечтите
се смесват с далечна песен на авлига,
като гръм го поразява изсъхналото цвете,
забравено между листата на любима книга;

приканва го родния залез - в кована позлата,
едно небе - пълно с трептящ звезден звън,
с една усмивка нежна - до болка позната -
и устни примамливи - с вълшебен сън.

всичко мило - и имена, и лица, и адреси… -
са в земята далечна и в песните недопети,
горейки в ризниците на спомени горестни,
изгнаникът е зает с житейски равносметки

и ето какво научава от поредния урок нов:
човек, втори брак и втори брат може да има,
но както няма втора майка и втора любов,
той никога не може да има и втора родина!

а този, който е изменил на гнездото си родно
и се е обявил за славей в чужда градина,
така ще изневери - без да му мигне окото -
и на тази страна, наречена „втора родина”.

***

Мойто проклятие кой ще остави
над тази епоха на низост и грях?
Петър Караангов

тези съсипани
и продупчени пътища
не са същите,
които нявга с горък плач ме отведоха на заточение.
кой е обезлюдил селата
и залостил яростно къщите
и тук сърдитото време откога е престанало да крачи?

морни и бездушни са дворовете
като очите на старците,
чакащи по пейките призовка от смъртта;
обиденият, изоставен вятър
безмилостно мете
листата - бледи спомени - от щастливите лета.

градовете са се превърнали
в чудовищни лами,
глътнали и селата, и идилията, и мечтите лъчисти;
монополът е режисьор
на куп постмодерни драми,
изиграни от лъжци, наркомани и контрабандисти.

младежите ни златни,
обзети от нова „златна треска”,
хукнали към Запад, с висши „патриотични” подбуди
и не като три синджира роби,
а като послушни роботи на века
срещу милостиня чистят смърдящите кочини чужди.

по таблети и умни телефони
се изстрелват ежечасно
любезности - на чужди езици - и то от всякакъв род
и никой не усеща стъпките
на бедствието ужасно,
че с дрогата „демокрация” се самоубива цял народ.

към кого да се обърна, какво да сторя не знам -
във всяко лице се е закотвило отчаяние и мраз
не си мислете, че се лъжа,
под клетва ви заявявам,
че тази България не е онази, която ви оставих аз.

ИЗСТРАДАНА ГОРДОСТ

България,
като свиден дар от деди и бащи
в гените ми е кодирана,
любовта ми към нея -
която към същността й
ме възвръща -
като изстрадана гордост е тя
в сърцето ми, защото не съм
ни завареник, ни емигрант,
ни пореден квартирант,
нито временен посредник
на тази „малка спретната къщурка”,
а съм неин верен стопанин
и по кръв - неин син и наследник.

ОБИСК

книгите ми - мъдри и мирни -
гледаха с недоумение и страх
субектите мрачни - въоръжени
и се чудеха какво искат от тях.

картината беше ужасяваща
като издевателството на пирати:
към лавиците с книги изящни
насочени дула на автомати!

цялата ми библиотека за миг
се превърна в сцена на разпит,
според тях аз бях престъпник,
а книгите ми - доказателствен реквизит

и разпитващите - раболепни слуги -
газеха томовете натрупани накуп;
те всъщност не тъпчеха моите книги,
а тъпчеха яростно сякаш моя труп.

ВЛЮБЕНИЯТ ВЪЛК

аз съм старият прочут вълк - единак,
но не героят
от приказките детски,
а онзи, истинският - прославен юнак,
бродил безспир
в дън гори тилилейски.

познават ме всички върхове и чуки,
по пътеките лъщят
следите ми още;
за мен въздишат вековните буки
и звездите ярки
във влюбените нощи,

и шумящите реки, и ветровете волни
за мен пеят все още,
за моята любов
към вълчицата дивна с очите лунни
и за живота, събуден
от нейния богослов.
моята песен пеят птиците във захлас,
моето име кънти
в дъждовните капки,
а аз слушам и вия с пресипнал глас
и още търся нейните
ухаещи стъпки.

заради нея заключих нрава си в тъмница
и разгадах чудото:
сърце как се покорява
тъкмо сега ми е нужна тя - моята вълчица
да ближе незарасналите ми рани,
както тогава.

тъкмо сега да ме прегърне и целуне със страст,
която с магията си очовечава
и хищника зъл,
да мога да коленича пред нея с честен кръст
и да й благодаря,
със смирението на влюбения вълк.

***
ти навлезе в сърцето ми без паспорт, без виза,
тъй както невинен ангел в Божия рай влиза.

***
любовта никога не досажда,
но остава вечно причудлива -
нито когато идва се обажда,
нито пък когато си отива.

ЖЕНА МИ СПИ

отпуснала се върху вълните на съня
с широко разтворени
уморени ръце,
а трептящите й клепачи постоянно
пулсират в ритъма
на любещо сърце.

с трепет я покрива тишината будна
радостта сякаш
от мечтите й суче.
по лицето й изгрява щастлива луна
и леглото ни се къпе
в дъжд от лъчи.

чувствам как дъхът й - топъл и нежен -
облъчва плътта ми
с невидима обич,
как я преследват грижите ежедневни
и устните й шептят
наизустените речи:

„изпи ли си хапчетата преди закуска…”
„облечи се по-топло,
със студа шега не бива…”
„не излизай, че без теб ме наляга скука…”
„ще ти приготвя супа
от прясна коприва…”

макар и изречени понякога неясно,
аз ги слушам с умиление
като нежен звън,
обзема ме вълнение, чувствам се чудесно,
че жена ми e моята закрила
дори и насън.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ

мила, днес в навечерието на празник сме,
но ти непременно ела при мене в този час,
празникът може да закъснее, тъй че ние
за всеки случай да се целунем в аванс.

***
преди да си отидеш, мое снежно момиче,
наказвайки ме с раздяла като вулкан голяма,
кажи ми, как мога да живея сам-самичък
сред толкова наши спомени за двама?

***
не, този странен глас
не може да бъде мой,
този глас, който нещо постоянно ми вика,
не прилича на морски шум
ни на бурен вой,
по-скоро ми напомня на изтръгната въздишка.

а някога бяхме все единни
и неразделни
сред вълните бунтовни, крещящи за правда,
аз с него преминах
през килиите подземни
и предсказах тържеството на победата славна.

с него прогоних мрака,
с него победих страха,
с него мечтах, с него плаках, с него пях,
под сянката на бесилото -
грозящата заплаха,
сетните си мъжки слова с него изкрещях.

той ми беше вярата,
надеждата и силата
като спасителен дъжд след ужасен зной.
ах, къде ли е изчезнала
магията му скрита?
не, този странен глас не може да бъде мой,

целият настръхвам
пред въпроса: как може
да съм изгубил от себе си предишния си „АЗ”
и в пепелищата
на годините адски,
о Боже, как съм се отчуждил от собствения си глас!

***

И дъжд ме вали - не вали, а размива.
И пия водата ти - горчиво-резлива.
Калина Ковачева

знам, че всеки е равен на себе си:
жалък, безличен, заможен, знатен…
а аз бях третиран от някои велможи
цял живот като претендент досаден

защото съм казал на всеослушание,
че между равните искам да се броя,
че езикът ми майчин за мен свещен е
и че майка България също е и моя.

наравно с другите и аз да я обичам,
да мразя враговете й наравно с тях,
тя да бъде всъщност главната причина
за всеки мой успех или неволен грях.

исках в поетичната си душа нежно
да почувствам любовта й майчина,
само тя да подслади дните ми земни
и при нужда само за нея да загина.

само това исках и ще искам докрая
и ще го повтарям на най-висок глас.
вече остарявам, но все още не зная
наистина много ли съм искал аз?

***
как ми се ще годините си последни
да ги изживея, без да мисля занапред,
ей така, на воля, като вятъра свободен,
без повели,
без ограничения,
без ред.

да крада скришом от изгубеното време,
и да харча от неспестените нерви безчет;
да пиша на черни облаци бели стихове
без метофори,
без рими,
че и без словоред.

да подгоня жребеца на мечтите в тръс
да засявам щедро светли надежди навред
да започна отново живота, но този път с хъс,
без срокове,
без съжаления,
без отчет

да забравя тази заземена зодия Телец
всеки мой сезон да е пролетно завръщане,
да се смея винаги като безгрижен храбрец
без спомени,
без разкаяния,
само с бъдеще.

ПЛАНОМЕРНО

разпънах палатката си в полето идилично
за да пея волно забранените песни
и взех очилата си телескопични
за да виждам противниците си по-лесно
събрах въжетата от всички къщи
за да лиша от бъдеще въжеиграчите
писмата си все на вятъра връщам
за да не се тормозят раздавачите
и почти всяка вечер открехвам вратата
за да ми дойдат щурците на гости
нека свикнат с изобилието на храната
както аз свиквам с великите пости
слагам капан за краката на лъжата
та да не стигне до невинната цел
някога сам си слагам букаи на краката
за да не премина в отвъдния предел
върша и глупости - колкото и да ми коства -
за да съм далече от илюзии разни
а това стихотворение го написах просто
за да не остане страницата празна

***

Само поетът и лудият дръзват
с юмрук да трошат вековете!
Дамян Дамянов

аз съм си особено своенравен, и то по рождение,
изглежда затова всичко върви
наопаки при мен;
мечтите ми, изречени даже на молитвено бдение,
не се сбъдват,
сякаш
от Сатаната съм заклеймен.

пътят ми бе затстлан с грозни изненади:
за чест - укор,
за доблест - обида,
за смелост - закана,
вечно като „луд” бях представен на времената млади,
защото
съм бил осквернявал
свещеността на канона.

защото съм се опълчвал срещу мълниите бесни,
без да се съобразявам
с настъпващия студ
и вместо да подражавам на пророците небесни,
предпочел съм
да съм земен поет,
тоест, луд!

и все още търся правдата, без блясък и шум
(била чиста химера
според мнимите мъже),
търся я с чисто чело,
очакващо
поздрав от куршум
и с душа, готова за смъртно въже.

не ме плаши бъдещето на този побъркан свят,
ни съдбата
на осъдените на забрава
мои куплети;
докато карамфилите цъфтят в огнения си цвят
и докато
майките раждат
поети!

СТРАННИ ПРЕДПОЧИТАНИЯ

винаги съм имал
странни предпочитания
продиктувани сякаш от съдбата странна:
предпочитах клетвите
пред заклинания
и за дългите битки пред победите ранни.

без да съм назубрил
мъртвите легенди
разпитвал съм строго историята невинна
и зачитах не царете,
а бунтарите гневни
и свитите юмруци пред словата чинни.

не съм се възтрогвал така
от славеевите песни, както
от полета храбър
през мълниите на орлите
и избрах
не мрака с добрите загадки,
а гнева на морето и рева на вълните.

трогвал съм се от непокорството
на бодлите диви,
но не ме привличаше стайната роза
и повече ми харесваха
метафорите бодливи
от сресаните лъжи на смирената проза.

земята все така и сега ме привлича
по-силно
от най-прекрасната дъга
и все така пред прегръдката
на приятел-двуличник
предпочел бих винаги куршума на врага.

***
не хулете и не корете смъртта, момчета,
че е страховита, безпощадна и непоносима,
всъщност тя е милостива, защото ни взима
със себе си, когато сме излишни на света.

ТРЕНИРОВКА

хвърли от раменете си безсънието,
като възроден изправи се на крака,
навий отново пружината на сърцето
и започни съдбовната си тренировка:
заеми разкрачена поза за самоотбрана,
готов да посрещнеш удари безброй,
изчислявай всичко с точност голяма,
преди да започне въображаeмият бой.
вместо въздух поемай само надежда
и издишвай всички помисли мрачни,
преди да разбереш накъде извежда
пътят ти, разбери кой след тебе крачи.
напрягай мускули, емоции и мисли,
бъди голям пред изпитанието голямо;
не очаквай чудо от извънземни сили
вярвай и разчитай на волята си само.
стъпвай уверено и то с двата крака,
не криволичи при лая на жалки псета,
нито се съобразявай с повеля и мярка,
щом си се насочил направо към целта.
изкачвай планини от злоби и омрази,
прескачай пропасти от подлост и вина;
нека се надига мракобесието на талази,
а ти го посрещай с щит от добрина.
прави всичко леко, като на игра,
не остъпвай нито крачка от превзет рубеж,
истинското сърце е туй, което яко пулсира
и ти тренирай по мъжки, за да докажеш,
че тренировката е полет към велики мечти,
но без срокове, без граници и без датировка,
защото кой може да гарантира, че утре ти
ще проведеш поредната си тренировка?

НАСЛЕДСТВО

На моите скъпи внуци и правнуци

стриктен е житейският кръговрат,
човекът се мъчи да го спазва точно,
той си отива, когато му дойде редът,
оставяйки нещо като наследство.

и аз реша ли завинаги да се скрия
някъде в някой незнаен кър,
ще ви оставя топ бяла хартия,
едно ново перо и един компютър;

ще ви оставя риза с кървави следи,
от удара нанесен от ръка позната,
и писани със сълзи гневни куплети,
охулени затуй, че славят свободата.

ще оставя очите си, слепи от вярност
към слънцата земни, сътворени от нас,
песни ще оставя, пети на всеки тост
с рабско покорство и пресипнал глас.
ще ви оставя като наследство още:
тежки дела, пътища неизвървени,
започнати начала, цели горещи
и въпроси само с трудни уравнения.

и вий чеда, след мен, на листите с перо
или на компютър, от съвсем нов род,
пишете смело всичко, от вас преживяно,
в този лист недописан, наречен Живот.