Ахмет Емин Атасой

***
може би затуй, че не мога да пея,
може би затуй, че имам фалшив глас,
аз чувствата си ревностно крия, но сея
дълбоко в душата слънчев елмаз

и го нося дълго като съдбовно бреме
от възторг и радост, от сълзи и стон,
за да мога в мига на свято озарение
да ги вградя в строфи с най-искрен тон.

1975

ПОСВЕЩЕНИЕ

пратенице на съдбата,
кръвта ми ти възпламени.
затуй теб избра душата
сред толкоз хубави жени.

от небето ли заслиза
като чуден тайнствен зов
ти, сестра на Мона Лиза,
зажадняла за любов.

звук от лунната соната
до безкрая ти звъни,
затуй теб избра душата
сред толкоз хубави жени.

разлюлявай ти небрежно
свойта ветренна коса,
целуни ме нежно-нежно
като утринна роса.

претвори ми ти съдбата,
всичко в мене промени,
затуй теб избра душата
сред толкоз хубави жени.

остани си неизменна -
да се влюбя в тебе пак,
красотата ти неземна
във гроба си да нося чак.

1978

РАЗДВОЕНИЕ

под меча, висящ върху косъм,
лежи моят живот нелек.
често питам: кой съм, що съм,
ужким сянка,
ужким човек?

пътят ми е на зигзаги -
ту към вис и ту към ров.
сещам все зад думи благи
изневяра
и любов.

върти ме във своя див кръг
животът чуден с бясна ярост.
тук всяко цвете, всеки стрък
е малко мъка
и малко радост.

вярвам и не вярвам в нищо
и добряк съм и твърде строг.
и в мен се бият зловещо
един дявол
и един Бог.

1979

НОЖ

бе тържество пищно - музика и речи,
рожденикът на почит
като някой вожд.
подаръци скъпи, прегръдки сърдечни
и от мен за спомен
един вносен нож.

зазвънтяха чаши, последваха песни,
тържеството шумно
продължи до здрач.
не знам защо тези мигове чудесни
сега, след години,
ме навеждат на плач.

не знам откъде е това странно чувство -
събуждам се с ужас
почти всяка нощ
и виждам другаря с ловджийско изкуство,
че забил е в гърба ми
подаръка-нож.

1983

САНДЪКЪТ НА МАМА

осиротели, опечалени, наказани -
възпирайки едва болката голяма,
отдавайки поклон, ний - мъжете снажни,
отворихме с трепет сандъка на мама.

разцъфнаха пищни кенарени ризи
с ухание на свеж градински босилек,
надиплени като булчински чеизи
от ръка на ангел - и в студ и в пек.

а над тях сукмани и чембери разни,
тъкани със мъка, бродирани с жар -
фигурките ярки, с багри изящни,
напомнят на труда на вещ градинар.

отгоре пакет за погребални нужди:
хавлии, сапуни, та чак до тамяна,
за да ни отсрами пред свои и чужди,
за смъртта си всичко предвидила мама.

28 октомври 1986 г.

НАЙ-ВАЖНОТО

особено важна е първата нощ в килията,
важна е адаптацията на очите към мрака,
а после към въпросите - кръстосани мълнии:
на какво мирише тука, каква ли е тази влага?

колко души са лежали преди тебе в тази дупка,
неизвестността как ли изяде и техните гърди?
кой е изписал името си в таванската пролука,
кои са излезли от тука със снежни коси и бради?

колко ли страх е попил този замърсен дюшек,
чий писък е оглушил ушите на коридора?
това място на колко души е станало ковчег
и за кого ли е плакала всяка идваща зора?

тези трясъци на врати и крясъци на злодеи
за кого ли са, Господи, след проверката вечерна?
кой ли ще е този луд, който престана да пее,
и си пръсна черепа в бетонната стена?

трябва като разярен вълк със зъбите си кървави
да разкъсаш мрежата на прозорчето увита;
човек и към смъртта си гордо трябва да върви,
тъй както пеперудите към огъня налитат.

особено важна е първата нощ в килията.

1994

ТИРАДАТА НА НЕРОН

трябва да си фин в делата сърдечни,
а безчувствен в императорския тур
- ме поучаваха всякога Сенека и Бур -
да си нащрек и при близките си лични.
страхът от майчиното убийство страшно
се превърна в сигурен щит за моята власт;
ала докога сиянието ми ще се черни с бяс:
Нерон е жесток, Нерон е луд, Нерон е хахо
хо хо хо хо
хо хо хо хо!

на леглото винаги като необуздан бик си бях.
Октавия бе огнена, но пред страстта - лавина,
тя бе безсилна, както и Събина и Месалина.
с няколко педераста едновременно се любех
и сексуални уроци предавах на любопитните.
омайвах се от момите с гърди крехки и румени
и пиех вино до насита от местата им забранени.
историята и днес за мене странни версии плете
хe хe хe хe
хe хe хe хe!

и в сената, и в палатата, и в спалнята
ме следеше сянка, скрита, предпазлива,
- може би сърцата или пък страхлива -
но готова всеки миг да срещне смъртта.
жаждата за убийство започне ли да блика
не признава ни чест, ни гордост, ни трон…
къде са славните: Лукан, Петроний, Пизон,
защо толкова бързо оттук се изпариха?
хa хa хa хa
хa хa хa хa!

има ли значение кой е опожарил Рим?
важното е да се види тази чудна гледка,
да се гълта насладата с всяка жива клетка.
духай, ветре, обърни всичко в огън и дим!
аз съм незаменим, вечни са моите успехи,
самоубийството ми за лудост го смятат, знам,
мъдруващите всезнайковци от векове насам.
о, свят, тежат ли ти още моите доспехи?
хи хи хи хи
хи хи хи хи!

1999

НЕ МОГА ДА ИЗДАМ

аз съм се родил с малцинствен белег, дете мое,
привикнали ме да вземам от многото по малко,
растежът ми бе възпрепятстван и затуй
приличам на сухо мушкато.

аз живях в малцинствената атмосфера, дете мое,
малко слънце поемах, малко въздух, малко вода…
дните ми бяха същински огнени преси,
а нощите - заледени гнезда.

аз обитавах в малцинственото море, дете мое,
все още се плаша от мрежи, въдици и харпуни.
себеподобните ми живееха в синини безбрежни,
а аз сред мръсните дюни.

аз минах през малцинствените кауши, дете мое,
защото мислех и дишах, и имах различна плът.
да се кланям на безбожните божества, за мене
бе по-мъчително и от смърт.

аз бях свален от малцинственото бесило, дете мое,
достойнството ми все още се изпотява от срам.
не питай за името ми, опасно е, така че и да искам,
не мога да ти го издам.

2000

ПРАШИНКИ НА СЪМНЕНИЕТО

на кого са ядосани тези врати черни,
плюещи наоколо най-мрачните лица,
когато гладните псета в тясна улица
оглозгват скелета на спомени далечни

прилепите са изпили паметта на площада
и затуй се плашат от тичащите сенки,
едно птиче крило - дълбоко като бездна -
може би е причината, водеща към ада.

лъчите, изтичащи от духа на копнението,
са изпити от змиите на лъжите гадни,
ни мълчанието е злато, ни думата - сребърна,
всичко е убито от прашинките на съмнението

издигащата се пара от гривата на миналото
надеждата в сърцата изцяло изпепелява,
адски трудно е да се вярва в самата вяра,
никак не е престъпно да се проклина злото.
явно е, че кръвта на тъмата усърдно се мъти
от неписания канон на свещени гарвани,
Господи, помогни ни, в нощните зандани
едни ръце бели да отключат тез черни врати

2003

МАРИНА

в площада на мойта изгубена младост,
превърнал се вече в смътна далнина,
един влюбен грамофон вие със жалост
и повтаря гръмко: Марина, Марина, Марина.

ти бе стройна и буйна, всевластна, Марина,
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

любовник от Рим ли викаше в забрава
или принц от Мадрид, не знаехме нищо.
Марина, ти бе идол за всички ни тогава
и ние се топяхме в твоето огнище.

ти бе река огнеструйна и опасна, Марина,
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

с тебе се мереха всички горделивки
и в моята възлюбена тебе виждах аз,
дуелирах храбро с вятъра нахалник,
когато целуваше гръдта ти със страст.

и ревността с мене се срастна, Марина,
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

как тичаше, Боже, сред мечти лазурни
след девствени мисли, летящи на ята,
блестяха в сияние зъбите ти чудни
щом ти се смееше на мойта слепота.

косата ти бе сърмена и златна, Марина,
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

ти не беше родена, ти не беше земна,
като Венера беше изгряла от копнежи;
обайваха мигом душата ми бедна
бедрата ти фини, игриви и снежни.

ти като мълния ме трясна, Марина,
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

съсипах се от походи към твои върхове,
крайцерът ми гръмна в морето лъжливо -
на всяка молба моя ти отвърна с “не”,
и в погреба на душата ми боязлива

ти клечката кибрит как драсна, Марина?
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

и все пак си мислих, че ти ще бъдеш вечно
в дъха на цветята, в лика на луната;
младостта увяхна с време бързотечно,
но най-много за тебе ме боли душата.

липсата ти като смъртта е ужасна, Марина,
къде си сега, къде си, прекрасна Марина?

2005

ПЛЕННИК НА ПРИСТРАСТИЯТА

злата участ пресметливо
житейско килимче ми оплете
всеки квадрат е миниран като плашещ пустош глух
гневно ме промушва с меч някакъв злокобен дух
аз затуй съм пълен с рани,
така да го знаете!

но съдията - мой кръвен враг
в собствените си мрежи се заплете
чете молитвата си сетна със съвест пълна с катран и кал
и песът, лаещ срещу мене, най-накрая е побеснял.
аз съм Божие наказание,
така да го знаете!

знам, че животът няма вкус
и че любовта не е невинно цвете;
въпреки туй не престанах приключения да диря
и да лежа в най-поетичната психиaтрична килия
като пленник на пристрастията,
така да го знаете!

2010

ЛЕЙЛЯ

тук, когато славят твоето чудно име,
ревността ме дебне отвъд, о, Лейля!
като нож се забива в радостта ми
на злината черна зъбът, о, Лейля!

ти бе моята мечта, моят тайнствен вик,
а аз - твой верен роб, страдалник велик
искаш ли да зърнеш моя влюбен лик,
слезни в душевния си кът, о, Лейля!

годините ми бяха присъди - закани,
излежах ги в твоите очи - зандани;
цветята си разпилях по пусти балкани
хайде, събери ги рът по рът, о, Лейля!

огънят на копнежа мен ме ослепи
чувствата ми изтляха в тези вертепи
сега пепелта ми с нежните си шепи
отвявай в пустинния път, о, Лейля!

щом съм заслужил тоз тормоз велик
- като най-прокълнат безбожен еретик -
влюбените за да видят жив мъченик,
разпни ме на най-тежък кръст, о, Лейля!

но ако си наистина ангелът небесен,
който ме мами с надежди всеки ден
побързай и завинаги остани до мен
обичай ме честно до смърт, о, Лейля!*

2011
_______________

* Лейля (ар.) буквално означава девойка, с коси черни като тъмна нощ. Тя е безсмъртната героиня на прочутата източна легенда за любовта „Лейля и Меджнун”, послужила за основа на творби на велики поети от Близкия изток, Средна Азия и Задкавказието.

ПРЕМЪЛЧАНОТО НА ДВА ЕЗИКА

в две враждебни страни живях
по волята на съдба двулика
платих за всеки пъклен грях
с твърдостта на мъченика

неспирно на две слънца горях
мълчах и си преглъщах вика
но в изповедни стихове излях
премълчаното на два езика

2014

ОДА ЗА БЪЛГАРИЯ

първом с нея се целунах като дете когато паднах
и се опияних завинаги от дъха на нейния прах

повярвал най-искрено в силата чудотворна
и сърцето и лицето си аз винаги с нея изпрах

когато перото ми бе жалко да възпее любовта ми
на душевната си гусла аз като струна я опънах

при глад тя ми беше хляб а в отчаяние - надежда
за кървящите си люти рани в превръзка я превърнах

докато на враговете гадни я приготвях за вечен гроб
под нозете на приятелите като килим я разгънах

когато бесни урагани ме откъснаха от нейната гръд
писмата си болезнени на птичите криле ги драснах

с очи прободени погребан сред мъртъвците преживе
с нейните ангелски ласки аз хиляди пъти възкръснах

в мозъците на внуците ми в мразовит гурбет родени
с разтреперани ръце аз нея като златни семена я пръснах

чувствата си необуздани превърнах в похвална ода
и я развях като знаме но с нея и самият аз пораснах

при всеки упрек язвителен, че тя не ми е родна майка
аз напук повече я обикнах и с нея завинаги се сраснах

2016

ИЗПОВЕД

На П. Яворов

цветята подранили слана ги попарва
ранобудните петли ги колят без подбуди
и аз по волята на участта коварна
заплатих си рано за всичките заблуди
бях изпепелен от собствения си огън
просветлен от мрака на слепите мечти
като прокажен отбягвах разюзданата сган
която ме кичеше с ордени-клевети
беше доста късно когато разбрах че
идеалите-криле са моите вериги
и че мнимата далнина която ме влече
е злокобна бърлога на проклети веди

гузната ми съвест ме кълвеше усърдно
превръщаше се в мираж всяка добрина
за Мина и Лора си спомнях доста смътно
стопявах се неспирно от ледна топлина
така ще ме представи моят летописец
живот-ужасна драма на житейска сцена
не любов а кошмар не поет а убиец
прокълнат виновник (макар и без вина)
залепената вина се чисти трудно зная
трудните решения се крият в храбър ум
аз своя съдбовен изход го открих накрая
в глътката отрова и в един луд куршум
простих се със стиховете огнени и звучни
с борбите с любовта с драмата си спорна
за да остана на пост като паметник дълговечен
на кръстовището между славата и позора

2018

И ТОЗИ ПЪТ

за кой ли път заставам пред белия лист,
слизайки от кръста
на въпросите парливи
и търся в умората на косите ми сребристи
шифъра на годините
адски заядливи?

учудено разглеждам лицето си раздрано
от бичa на укротителя,
наречен живот.
леко опипвам челото си, от мълнии изорано,
дали ще посрещне куршуми
от най-коварен род.

краката и ръцете си ги разпитвам за сетен път
ще могат ли да издържат
на поредната битка?
гледам ушите на сърцето ми дали ще изтръпнат
от воя на неизбежна,
но безнадеждна линейка.

накрая се удивлявам на гласа на своята съвест
останала чиста сред
всичко гадно и кално
и този път се изправям с достойнство и чест,
без да съм написал
словото прощално.