Георги Стоянов

/Въодушевено за писателя Марко Марков/

Нашето приятелство чукна 60 години. Човек трудно може да си го представи, но ето, че се случи. Заедно работехме в най-авторитетното извънстолично издание, любима трибуна на младите поети и разказвачи. Марко бе свеж, вдъхновен ученик, знаещо и засмяно момче, което завърши руската езикова гимназия в Пловдив, а след това и българска филология в софийския университет „Климент Охридски”. Когато се появи на пловдивския хоризонт той веднага спечели вниманието на Коста Странджев, главен редактор на вестник „Комсомолска искра”. Марко стана редакционен сътрудник. Нерядко се появяваха стихове на Марко в местната и централна преса, докато един ден се събуди известен: бе спечелил годишния литературен конкурс на хасковската „Южна пролет” с първата си стихосбирка „Пръстен”.
И сега го виждам как пристига винаги пръв в редакцията на списание „Тракия”, тихо присяда на своя изтърбушен стол и затихва в очакване на първите още невръстни кандидати на славата. Те пристигаха един по един като посланици на свежите мечти и дързостта, плахо подаваха своите ръкописи. Марко ги поемаше грижовно и потъваше в четене с химикалка в ръка. Отбелязваше със знаци отделни думи и редове, потриваше брада, от време на време се усмихваше или мръщеше чело. Начинаещите автори си тръгваха доволни - редакторът ги е похвалил, но им е посочил какво да огледат още веднъж и да го поправят или допълнят. Марко провождаше до пътната врата своите гости и ги канеше да дойдат пак след няколко дни. Те си тръгваха ободрени, по-късно се завръщаха с ремонтирани стихотворения, след месец-два щяха да видят в алманаха отпечатани първите си стихотворни опити.
В края на работния ден ние, четиримата редактори - Георги Алексиев, Марко, Пеньо Йовчев и моя милост дружно се сипвахме по калдъръмените стъгди на Старинен Пловдив. Марко умееше да мълчи и да се подсмихва многозначително.
- Всички автори обичат да шумят и да ни занимават с плановете си, само ти стискаш устни - упрекнах го един ден.
- Аз съм зодия риби - той махна с ръка.
Рибите знаят да мълчат, не обичат да шават и шумят в аквариума на живота, защото може да налапат въдицата…
По-късно научих, че е направил инсулт, който се е повторил след пет години и му е отнел възможността да пише повече. Възстановил се е частично с помощта на логопед.
Посетих го една привечер. Румяна ми отвори вратата. Беше разтревожена и уморена. Зарадваха се на посещението ми. Марко ме позна, но му беше трудно да говори, трудно намираше думите. И започнаха изненадите за мен - Румяна отвори двете крила на секцията в дъното на хола. На един рафт бяха наредени около двайсетина дебели папки.
- Георги, всичко в тези папки е преписано на пишеща машина от Марко - чисто и подредено. Сякаш е предчувствал, че няма да може да пише повече.
Заразгръщах ги. Пред очите ми се редяха стотици страници поезия, проза, романи, повести, народни умотворения, детски стихове, гатанки.
…..

2021 г. беше непоносимо опасна с неочакваното нашествие на корона вируса.
Един ден мобилният ми телефон настоятелно иззвъня. Беше Румяна. Тя ме покани да ги посетя. Марко искал да види бившия си колега. Нарамих чантата и хванах градския автобус.
Заварих моя приятел седнал във фотьойла. Види се, очакваше ме. Прегърнахме се. Той вече говореше - някак плахо, притеснено, но все пак - понятно. Разговорът потръгна. Марко се намесваше от време на време в беседата, но повече мълчеше. Румяна натрупа пет дебели тома на масата пред мен. Това бяха първите пет тома от „Събрани съчинения” на Марко, другите до десетия том били съставени и се подготвяли за печат. Всеки том обемаше около 500 страници.
На корицата на том първи зачетох:

„Поет ли съм? Не смея да ви кажа.
Но химна още срещам на колене.
И кръв една - пищяща и протяжна -
обхожда най-жестоко всичко в мене.

Тя търси ме - бранител и създател
на онзи нулев час, от който стене
земя и небо, враг или приятел…

И химна още срещам на колене.”

И още няколко стиха на затрогваща искреност:

„Добър ден моя тиха, златна тъга,
поднебесна и богоравна.
Толкова искам да бъда над тебе дъга,
но не мога - не съм плакал отдавна.”

……
Поет си ти, приятелю и то какъв! Всеки твой стих е преживян, искрен и вълнуващ.
Том пети ме изненадва с такива знаменателни редове:

…Когато те мрази народ, омразата е заслужена.
Заспал народ сънува не какво го яде, а какво яде.
Всеки поет е гол сред облечени, затова е трудно да си поет.
Поезията: Ще си мой, ако си чист, верен и непредсказуем.
Преди да се изправиш, трябва да си отговориш защо си паднал.
Най-красивото на света - обичаната жена, която обича.

Истина е. С очите си видях и почувствах колко самоотвержено обича и обгрижва Румяна своя съпруг. Непоколебимо жертвани време, здраве и сили, за да го върне към живота, да съхрани надеждите и радостта на двете си дъщери. Натъквах се на стихове, посветени на Румяна и дъщерите им Ива и Цвета. Марко таи в гърдите си неизчерпаеми извори на нежност и любов. Неговите стихове са свидетелство, че с успех владее многообразието от литературни жанрове. Книгите му тръпнат от копнеж за читателско внимание.
Ето някои заглавия на романи: „Живот до поискване”, „Пътникът”, в който е обезсмъртил Иван Арабаджията, сподвижник на Левски. Документалните разкази за съратниците на Левски се четат на един дъх и будят дълбоки родолюбиви чувства у читателите.
Марко се изявява като талантлив новелист и разказвач, създал е радиопиеса и две драматични произведения.
Вълнуващи са и преводите на поета от арменски, руски и грузински език, голям е интересът му и към родния фолклор.
Марко е подарил на децата безценни сборници с пословици и гатанки.
Над 1000 мъдри изречения красят петия му том.
Поместените интервюта в том четвърти са свидетелство за преклонението му пред чужди и наши майстори на художественото слово. Той се среща с писатели от Грузия, Армения и Русия, с български творци като Николай Хайтов, Лиана Даскалова и др.
На едно място писателят признава, че в живота си винаги се е ръководил от правилото: „Мяра във всичко”, храни дълбока вяра в бъдещето на България, не прощава на всички ония отродители и кириякстефчовци, които във време на тежки социални условия тъкат погребалния саван на България.
Смея да кажа, че нашата литература с право може да се гордее с поета, чиито корени са от родопското село Петково, творил в село Хвойна пет години, който остави в наследство забележителната си сатира, защити достойнството на родината си.
Ето няколко сатирични изстрела:

„ Във всяка победа нещо зловещо има.
Помисли над това поне:
защото загубата е поправима,
но победата не.”

По Георги Джагаров:
„Земя като една човешка длан”
робиня в мир, боркиня в бран.

„Земя като една човешка длан”
защо те командори пехливан?

„Земя като една красива нива”
ограбена от орда дива.

По Александър Геров:
„Ний всичко отрекохме, всичко намразихме”
и себе си като народ не опазихме.

/И така, цели 500 страници безпардонно и изгарящо сатирично вдъхновение, което оставя горчива следа в душата. Но в крайна сметка така подклаждаш волята за борба в името на спасителните промени./

Накрая нека питаме поета: Каква е твоята най-голяма надежда за бъдещето?
Отговор: „Ами светлината? Макар и малка, тази надежда ще расте с времето и ще множи човечността. Волята на новия човек ще сече пътя на злото и неуредиците, които морят света… Мечът на словото ще дяла живите камъни за небесната сграда на бъдещето. Напредък има. Ще бъдат унищожени оръжията за изтребление и народите ще се успокоят, тяхната надежда ще разцъфне пред сиянието на едно ново, мечтано време на истинската свобода и братство. Вярвам, че духът ще победи в бъдещето, не оцапания с човешка кръв капитал.”
В заключение: днес Марко Марков вече е поукрепнал здравословно и се радва на приятелите, които го посещават, на семейството си и на своите десет деца - десетте тома на „Събрани съчинения”.
Оставам с вярата, че всичко най-хубаво, което е открила и създала неговата интуиция и творческите му пориви и усилия неизбежно ще намери спасителна пътека към ума и сърцето на читателите, за да опресни и разпали тяхното чувство за чест и родолюбие.