Свежа Дачева

1.

Летището

Направо съм бясна. Raynear е боклук. За първи и последен път пътувам с тях. Raynear + атинското летище = катастрофа. Този полуден от лудницата, който включва: промяна на времето за полета, отменен полет без информиране на пътниците; повредени или с липсваща хартия принтери; служители, които ти казват, че компанията им забранява да помагат на клиентите при чекиране, което ако не се получи, поради горноизброените причини, носи 50 евро глоба за клиента, в този полуден от лудницата отмених всички планирани за следващия ден срещи. С неприсъщо за мене озлобление си мислех, че всичките тези абсурдни служителки ненапразно са затворени в тесни боксове. Сигурно са болни от луда крава.

Сега чакам да минат осемте часа до вечерния полет, след като един любезен млад Аркадий (роден в Русия и израснал в Израел) ми помогна в борбата за чекирането срещу един едва дишащ компютър.

Седя и си мисля. Мисля си за това, че след 35 години в социална среда, където клиентът е бог, всичките ми здрави инстинкти на животно в джунгла безвъзвратно са закърнели. Мисля си също, че не съм съвсем будна за знаците на Съдбата. В ранната хладна утрин, на път за летището, таксито ме остави на автобусната спирка Platea Glyfada, където ми се наложи да чакам 37 минути в компанията на една луда жена на средна възраст. Не беше ли това очевиден знак за продължението на деня?

2.

Автобусната спирка

Чувах я да говори непрекъснато и разпалено, някъде от другата страна на спирката. На кого ли звъни в 5 сутринта? После я видях да ръкомаха и да сочи един млад човек, който имаше нещастието да чака автобуса по това време. Той не й отговоряше, а само от време на време повдигаше рамене и кротко се усмихваше. Как ли е продължил неговият ден? На спирката имаше и друг, по-възрастен мъж, който беше избрал да общува с един як и гальовен риж котарак. Когато двамата мъже се качиха на автобуса си и останахме само двете, жената веднага се вторачи в мене и започна да ме обстрелва с патетичната си реч. I do not understand Greek, осмелих се да кажа, на което тя отвърна с канонада. Да не се правя на луда, защото тя много добре знае, че съм дъщеря на онази курва, която живее в Германия. Бях толкова сащисана, че и до ден днешен не знам това на английски ли го каза, на немски ли или по някакъв чудотворен начин съм започнала да разбирам гръцки. Явно - последното, защото когато продължи с ораторски патос на гръцки, можех да се закълна, че говори против курвите на този свят и против ниския морал на обществото като цяло. Да, още една изоставена, огорчена жена, която се е чалдисала. Беше обута в тънък клин и леки връхни дрехи и си помислих защо ли не си лежи сега в топлото легло, след като не е принудена да гони самолети. Нямаше обаче начин да измръзне - в нея гореше вулкан. Когато се обърнах за спасение към гальовния риж котарак, тя започна да се кара на минаващите коли. Котаракът беше очарован от вниманието ми и се опита да го задържи чрез всички гальовни номера, които му бяха известни.

О, колко лудо започва денят ми! Или може би тази жена само ми напомня колко луд всъщност е светът. Колко сме луди, когато преживяваме като драми изоставянията и разделите, когато не сме в състояние да приемем фактите и да продължим оттам нататък. Осъзнавам, че това го казвам аз, която вече две седмици спя по най-много пет часа. Събуждам се редовно в три със сърцебиене (според специалистите - белег на паническа атака, която по всяка вероятност се дължи на нерешени вътрешни противоречия). И всичко това на фона на отпуска под слънчево небе, сред синьото Егейско море. Какви противоречия, се питате? Ами мъжът, с когото се чувствах свързана през последните петнадесет години, си намери друга жена. Значи вместо да крещя и да проклинам на автобусната спирка, моето подсъзнание ме блъска отвътре като лудо бебе. Агресия-автоагресия. Кой е по-луд сега? И защо ни се беше отразила така фатално раздялата? Страх, страх, страх от промяната и от последвалата я самота? Огорчение от отхвърлянето? Наранено его? Страдание по нероден Иванчо? Буламач. Не си ли градим точно с него бъдещия затвор? Тя отблъсква хората с откровената си агресия, докато аз захлопвам вратата пред нови възможности и хора. Ей така ще си умрем в избрана изолация, ей така - напук. Сами се осъждаме, сами се зазиждаме, после се самоизяждаме или си правим харакири, или си докарваме сърдечен удар. Блестящ буламач с много възможности.

Тази луда жена в пет сутринта ме подготви и за последвалата лудница на летището, където се почувствах като истински Робинзон Крузо през първите му часове на необитаемия остров. Намери се все пак един Петкан-Аркадий, който да ме извади от моята бясна безпомощност. Бил ли е бесен Робинзон Крузо на морето и на бурята? Ами сигурно. И какво от това?

Сега, в този слеобеден час, докато чакам закъснелия полет, искам само да се помоля за лудата жена, за себе си и за целия луд свят, с изключение на якия риж котарак, който единствен знаеше какво иска и какво точно прави.

3.

В самолета

Най-сетне летя от Атина за София. Издигаме се стремглаво над морето и над островите и после - над облаците. Свечерява. Денят е принесен в жертва върху олтара на хоризонта, кръвта му се разлива и синята му глава започва да потъмнява. Обзема ме неотразимо спокойствие и аз заспивам дълбоко някъде над облаците и под звездите, и далеч от всички грижи.

Когато след час започва приземяването, вече е съвсем тъмно. Осветлението в самолета угасва и отдолу се вижда да свети София с магистралите, с кварталите, със сградите. Знам с какви ями са осеяни пътищата, колко са олющени и занемарени сградите, представям си контейнерите, пълни с боклуци и с болнави котки. Чувала съм псувните на шофьорите, виждала съм просяците, опрели чело върху мръсните тротоари. Но сега всичко е изкъпано от светлината. Сега всичко изглежда прекрасно и хармонично. Тежкото желязо на злобата, отчаянието, неверието се е разкалило от залеза и се е претопило в светлина.

Знам, че само радостта, добротата и любовта светят със собствена светлина. За това и се казва „лицето му свети от радост”, „в очите му грее доброта”, „сякаш някой е запалил лампа в него” - така свети влюбеният. Може би когато грубата материя на тялото на всеки от нас един ден се втвърди и изстине, тежкото желязо на раните, разочарованията, болките и тъгите ще се претопи в поредния огнен залез и тогава ще останат да светят само радостта, добротата и любовта, които единствено ще можем да отнесем със себе си, защото светят със собствена светлина.

4.

В таксито

Този паметен ден, пълен със знаците на Съдбата, продължава. Подозирам, че всеки Божи ден е такъв, само дето ние обикновено се влачим през живота като слепи смокове.

Сигурно тридесетина таксита са се подредили пред летището. Насочвам се към първото и оттам излиза човек на средна възраст и невероятно дебел. Чак се почудих, че е бил в колата. Докато шофьорът на паралелната кола ме гледа съчувствено - при толкова коли - егати късмета, моят човек с изключително внимание се е заел да настанява багажа ми.

По средата на пътя няколко ситни капки намокрят стъклото и после - нищо. Странно, какво ли беше това? Облак сигурно, си отговаря сам, един такъв миниатюрен. Или може да е било ято птички, на които им се е допишкало. Засмива се и заприличва на дете. Няколко пъти ми се е случвало да стоя на границата на дъжда, казвам - като магия е. А аз, допълва той, съм усещал студена вълна насред топлото. Я вълна, я призрак - казвам. Да, беше неприятно, може и призрак да е било, съгласява се той. На последния светофар чакаме на червено съвсем до едно момиче, което стои отстрани и тихичко си пее. Пей по-високо - казва - и ние да ти се порадваме. Засрамих се, казва момичето и се смее. Ако искаш да пееш пред публика трябва да забравиш за срама - напътства я той. А ти пееш хубаво. Аз съм бивш музикант, мога да оценя. Засмива се някак отвъд тялото си.

Светва зелено и след малко сме на адреса. Плащам. Той слиза и пак така внимателно, сякаш е стъклен, отнася багажа ми на тротоара. Пожелаваме си хубава вечер, а тя вече е станала хубава. Двадесет минути пътувахме заедно, а научихме толкова много един за друг. Странно, че някои хора могат да си останат непознати и чужди един на друг през цял един семеен живот.

Тъкмо когато слязам от колата, започва да вали. Бяхме се състезавали с дъжда или с птиците.