БОЖИЕТО ВЪЗМЕЗДИЕ
Тишината уморено се разстилаше в полупразното помещение, след като бе изтласкала навън последното ехо от гърмящите смехове и пиянските веселби. Песните се носеха някъде далеч, далеч като отминаващи страсти и угасващ живот. Стените сякаш сe отърсваха от поредния среднощен запой. Простите вещи наоколо като че ли изглеждаха още по-изхабени от дългогодишната употреба. Печатът на умората и досадата бе белязал всичко, дори и двамата мъже, които мълчаха с неизказани мисли и потиснат гняв. Димо пребърсваше бързо и нервно кръчмарския тезгях и хвърляше от време на време по някой навъсен поглед към последния си клиент Тоньо Лекето.
- Е, докога ще седиш тука, нямаш ли си къща!?
Лекето се прозина, протегна се с безразличие и присви малките си хитри очички, подобни на цепнатинки, през които се процеждаше хладна неприязън от закръгленото му, заприличало на изпръхнал просеник лице, което мазно се усмихваше само с уста.
- Е, не чуваш ли какво ти се говори?! - изръмжа кръчмарят под гъстите си тъмни мустаци.
Застоялият се посетител се настани още по-удобно на стола, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в една точка от варосаната стена, а усмивката му придоби още по-нагла увереност.
- Абе, ти какво чакаш? Да те изхвърля ли? - рече намръщен кръчмарят, смъквайки навитите си ръкави.
- Чакам да ми запишеш и тая ракия на тефтера.
- Ба-а-а…
- Ще я запишеш… ще я запишеш… пък можеш отсега нататък и само да ме черпиш…
- Е, хубаво де… Ще ти я запиша, пък после да видим как ще си връщаш вересиите… - каза след кратко колебание Димо и махна с ръка.
- Закъде си се разбързал бре, аркадаш…
Младият кръчмар го гледаше с изтъняващо търпение.
- Аз знам, знам… Млада булка те чака вкъщи… И аз да бях, и аз щях да бързам - въздъхна Лекето.
Димо сви юмруци и удари с тях по тезгяха.
- И аз щях да бързам… - пак повтори Тоньо с противен кикот, сякаш не виждаше и не чуваше собственика, а после тъжно добави: - Ех, всичко хубаво все във вашата къща отива…
- Бе, май тая вечер бой ти се яде? - започна да клати глава Димо.
- Сърбят ли те ръцете? - попита с крива усмивка Лекето.
Младият кръчмар започна да хапе мустака си и да барабани с пръсти по лъснатия тезгях.
- Ако още имаш сърбеж, плюй си на ръцете и ми спретни нещо за ядене!
Морава боя с цвят на джибри заля лицето на Димо и той кипна, но без да шавне и без да смени изражението си.
- Ей сега ще те начеша!
- Няма да го направиш…
- Защо?
- Защото знам какви ги мътиш в тая кръчма - каза Тоньо, без да трепне и без да помръдне от място си.
Кръчмарят спря в крачка и отправи заинтригуван поглед към окъснелия си гост.
- Мислиш си какво съм видял, какво съм разбрал… - подхвърли, без да поглежда към стопанина на селската пивница Лекето, като не преставаше да се хили по начин, от който те побиват тръпки. - Нарежи малко от хубавия суджук и ще ти кажа какво знам. И виното да не разреждаш, че ще позная…
- Няма да ме впрегнеш? - изсумтя Димо, бутайки пред клиента си чинията нарязаното мезе.
- Ба-а-а… то се не знае… Да знаеш какво хубаво юларче съм ти приготвил…
Младият мъж не издържа и хвана натрапника за пазвата. Усмивката на Лекето се разля студена и противна. Пръстите на Димо изтръпнаха като при допир с влечуго, а клиентът му запази безсрамното си хладнокръвие.
- Е, какво чакаш?! Ти га си чист като нафора, що не си ме изритал досега, бре? - изкиска се хитрецът, облизвайки уста. - Много хубав суджук - рече той, облягайки се спокойно назад. - Няма ли да нарежеш и малко пастърма?
- Свърши.
- Ех, какъв си пестеливец. Знам, че имаш.
Домакинът стана от мястото си и след малко се върна с нарязаната пастърма.
- Какво още искаш, казвай!?
- Къде си се разбързал, бре? А-а-а, бялото Ленче, туй захарче може да се е подлютило вече… Пък на мен баш сега ми се отвори глътката - Лекето се уригна, - баш сега ми се отвори глътката. Глътката и приказката…
- Стига си ме въртял на шиш! Казвай какво искаш!
- Га искаш, да ти кажа. Е, що пък да ти не кажа… Ама имаш ли от хубавите цигари, щото ми втръсна тоя качак. - Димо измъкна от джоба си кутия и я подаде към Тоньо. - Туй се вика тютюн - протегна се доволно Лекето и духна дима в лицето на кръчмаря.
- Хайде стига! Казвай, че ще ме вкараш в грях! - гневно изрева Димо и този път още по-силно разтресе хитреца.
- Да е… де… да е… Първо ме пусни! Скъса ми ризата. - Тоньо попипа с два пръста плата от ръкава на домакина и рече: - Хубав плат! Трябва и бая скъп да е? И на мен да купиш същия!
Димо започна да се смее и стана от стола.
- Разиграваш ме, щото нищо не знаеш. Това, дето изплюска, ще ти го пиша на сметката и ако за две минути не се изметеш от тука, ще те ритам до вратата.
- Ами крадената стока, дето продаваш в кръчмата? Ами бирникът със златния сахатник? Колко бирници си видял с такива неща в джобовете?
- Е, пък може да му е даден кат наследство… - рече спокойно кръчмарят.
- Да бе, ако си го осиновил! Или пък дядо му е носел цървули със златен часовник - прихна Тоньо.
- Какво искаш ? - изрева Димо.
- Искам сърцето ти - изсъска Лекето и се взря хищно в очите на кръчмаря.
- Само да споменеш за жена ми и ще те изкормя! - скочи срещу него Димо.
- Бре-е-е, твоето Ленче струвало повече от твойте алтъни, пък аз исках само кръчмата ти.
- Ти си луд, махай се, ако не искаш да ти разбия картуната!
- Няма да го направиш, щото зная и нещо друго… И ти ще се изнесеш от село, когато всичките го научат.
- Е, какво ще кажеш, че разреждам виното ли? - продължаваше да се смее Димо.
- Какъв кръчмар си, ако не го правиш? Но откъде баща ти взе пари да построиш тая кръчма, питаш ли се? Много хора още помнят, че Миньо Бика нямало въшка къде да го ухапе. Разправят, че намерил злато като орял нивата. Вярваш ли?
- Баща ми е кадърен човек, потръгна му в търговията.
- Кадърност без пари огън да я гори… И къща от кървави пари… пак огън да я гори.
- Какви ги бръщолевиш?
- За златото на Мехмед ходжа чувал ли си?
- Какво злато?
- Не се прави на улав! Чувал си за оня ходжа, дето давал торба жълтици за гяурско дете, та да накърми с неговия прах овцете си…
- Стига! Че с туй ли ще ме стреснеш, бре?! С туй, дето старците плашат вечер дечурлигата?! Ако искаш да изкопчиш пари от мене, няма да ти стигнат само бабините деветини - сега на свой ред се изсмя кръчмарят.
- Не са деветини, защото Мехмед ходжа и на моя баща предложил жълтици, за да му отвлече някое дете от нашите. Но татко се уплашил от Божието наказание, а гаче Господ и без това не ни наказва. - Тоньо надигна чашата и я изпи на един дъх, после погледна към Димо и продължи: - В един хубав ден изчезнало детето на вдовицата, а баща ти осъмнал с голям имот.
Настъпи тягостно мълчание между двамата мъже.
- Глупости! Ти си измислил всичко! Татко е светец!
- Щото тежки свещи пали в църквата ли? Тежки свещи за тежки грехове… - той се изсмя язвително.
- Ни дума повече! Баща ми е чист човек.
- Мръсната съвест най-дълго се къпе.
- Не вярвам! Не!
- Вярваш не вярваш, ако не ми дадеш, колкото искам, ще те направя за кашмер! Ако резилите ви цъфнат наяве, кой ще влезе при тебе, бре? Селям няма да чуеш, пък за алъш-вериш да не говорим.
- Няма да ме уплашиш. Не вярвам!
- Га повярваш, вече ще е геч. Сега давай парите, искам толкова, колкото струва кръчмата ти, ако не щеш да се разделиш с нея.
- Ти какво си мислиш, леке такова, че ще се вържа на откачения ти акъл? - Младият кръчмар скочи, грабна хитреца, който беше два пъти по-дребен от него, и го изхвърли навън с псувни.
- Знам как да ти бръкна в червата, стиснат задник такъв! - извика Тоньо и се затътри към къщата си, куцукайки.
* * *
Димо се изправи пред почти стихналия пожар. От родната му къща не бе останало почти нищо. Стърчаха само назъбени опушени стени, които в този момент приличаха на скелет от изгоряло митично чудовище. Овъглените върхове на няколко пречупени греди, по които тук-таме припламваха изтляващи огньове, се забиваха като зли тръни от чепато растение в едва зазоряващото се небе. Младият човек погледна към жена си. Тя плачеше по риза над скромната купчинка от спасена покъщнина и тръпнеше от утринния хлад, загръщайки се в пъстър вълнен шал. Баща му - Миньо Бика, стоеше призрачно смразяващ в белите си долни дрехи, те се повяваха леко от вятъра, който си играеше с изтънелия снежен пласт коса, оцеляла по сбръчканото му чело. Очите на стареца гледаха, безумно втренчени в развалината. Бузите му за няколко часа бяха хлътнали още по-дълбоко навътре. Ъглите на изпитите му устни висяха силно надолу, в мъченическо изражение. Снахата се приближи към своя свекър и се опита да метне една дреха върху кокалестите му сломени рамене, но той грубо отблъсна плахата ръка:
- От прах дойде и на прах стана… Божи знак! Няма прошка за мене!
Старецът протегна ръце към сина си, а Димо разтвори прегръдка за своя баща, но старческото лице в този момент се разкриви от разкъсваща болка. Младият мъж едва успя да го подхване, преди поразеният от внезапен удар да се свлече на земята. Потънали в мъката си, те не видяха дребната фигура, която ги шпионираше зад един полуразрушен зид.
Лекето се прибра доволен в дома на баща си. Тоньо живееше на другия край на селото и неговите родители още не бяха чули новината.
- Хайде ставайте да празнуваме! Ставай, тате, ставай и играй ръченица! Сараите на Миньо Бика изгоряха. Гътна се и пукна дъртото мекере.
- Ах, ко приказваш бре, как тъй се е гътнал? - търкаше очи с ръце съненият му баща.
- Видях го как падна, оцъкли се и свърши - рече Тоньо, подавайки на баща си шишето с ракия, което често-често надигаше с кеф.
Старецът блъсна зеленикавата бутилка.
- А-а-ах, сега ли намери да пукнеш бре, Миньо? Защо ти викахме Бика, бре? Язък!
- Чакай бре, тате, ти нали викаше, че няма друг човек в селото, дето да ти е по-омразен.
- А-а-а-ах, язък, язък! Сега ли… сега ли намери да свършиш тая беля бре, аркадаш? Не можа ли да устискаш още някоя и друга седмица бре, чумо проклета?
- Е, що пък е трябвало да устиска още някоя друга седмица? - попита с недоумение Тоньо.
- Защо ли? За-а-а-що ли? Ах, тамам му бях найдал слабинката…
- Каква слабинка си му найдал бе, тате? - попита синът с подозрителен поглед.
- Един път пипнах келепира и го изтървах. Язък!
- Какъв келепир бе, тате? - почна да мига на парцали Лекето и гласът му потрепери от лошо предчувствие.
Старецът зарови пръсти в побелялата си глава и се загледа с болезнена тъга през прозореца. По набраздената му буза се спусна една тежка сълза.
- Няма за мене файда в тоя живот…
- За какво се косиш бре, тате? - гледаше го смаян неговият син.
- Защо се кося ли? Защо се кося ли?! - Старецът наведе глава, после се удари няколко пъти по коленете и продължи: - Страх го беше Миньо Бика да не научат децата му, че дете е утрепал, та беше решил да ми даде най-голямото лозе на къра. Онова там, зад рошавите могили, само да си мълча… Само да си мълча… О-о-ох, цял живот съм преглъщал по тоя имот… И га го видях вече в ръцете си, дъртият вол взе, че опъна търнаците. Язък! Язък!
- Богородичке, туй лозе струва колкото две кръчми - изохка Тоньо и изпусна бутилката.
Старецът погледна сина си с присвити очи, в които узряваше яд.
- Ти що рече, сине майчин, че сараите на Миньо Бика изгорели, а? А я ми кажи сега ти на мене що миришеш на газ бре, серсемино?!
Бащата стана от леглото и погледна отвисоко, не без заплаха, снишаващия се ниско хитрец. Тоньо запелтечи някакво оправдание и започна да отстъпва назад към вратата пребледнял.
