БЛАГОСЛОВИЯТА
В памет на моя прадядо Петър Тиров,
или Петри Воевода, както е бил известен тогава.
Петри Воевода се обърна с гръб към другарите си, за да не виждат сълзите в очите му, защото никой не трябваше да знае как прочутата му твърдост се пропуква. Неговите хора току-що му донесоха страшните новини. Сестрата на войводата била подложена на публично поругаване, изнасилена и малко след това намерена да виси обесена на една греда в опожарената им къща. Тя посегнала на живота си, понеже не могла и за миг да преживее позора си. Майката на войводата умряла от изтезанията, на които била подложена в Кървавата кула на Тесалоники. Заливали я с вряща мазнина, забивали клечки под ноктите й, докато издъхнала, но не издала нищо и никого. Останалите двама братя, другата сестра и бременната му жена успели да се укрият в гората.
Войводата остави слънцето да изсуши солените сълзи по лицето му, оставящи пареща, стягаща диря по кожата. Той седна покрусен на белия камък, върху който преди малко беше стъпил и гледаше димящите села в долината. Това въстание, като и другите, не бе сполучило и тези надежди бяха попарени. Преди пет години турците бяха убили баща му и един от по-малките му братя. Тогава той издири и посече всички, които бяха посегнали на родната му кръв, но сега неговите ръце бяха от камък и висяха надолу като изсъхнали. Гневът му бе удавен в кръвта, която се лееше наоколо, а неговата болка беше задушена в хилядите вопли, ечащи навред.
- Що ще правим сега, войводо!? - попита един от другарите му, стискайки дръжката на ножа в пояса си.
- Ще одим при своите в България - каза Петри комита, мислейки за нероденото си дете.
Мирният живот помагаше всичките му предишни рани бавно да се затварят. Те зарастваха и кървавите спомени избледняваха, оставяйки място на светлите, новородени надежди. Войводата имаше късмет - на родна земя търговията му потръгна повече от добре, братята му помагаха и се подчиняваха като негови четници. Неговата жена най-сетне си отдъхна, а дъщеря му Параскева, носеща името на убитата си баба, растеше като истински комита и всяваше страх даже у момчетата. Войводата нямаше друг кахър, освен сестра си Миланка, която, откакто се замоми, започна да разлайва кучетата. Не му стигаше онзи нахален чиновник от Филибето, надушил добрата й зестра, след това пияният пройдоха - кръчмарски музикант, после хитрият овдовял съсед, а сега някакъв… Ех…
- Бате, видели нашата каракуда на панаира с оня читак… шамия армаган да й купува - нахлу в стаята по-малкият брат Танас.
- Е, дека е Миланка?
- Саралия точи…
- Кажи й да дойде!
Хубаво русо момиче с овално румено лице и ръце, потънали в тесто, се изкачи по скърцащото дървено стълбище.
- Кажи, дъще майчина, от дека имаш тая шамия?
Момичето гледаше дръзко с големите си пъстри очи и не отговори.
- Кой ти я дарува, казувай!
- Е, па що требе некой друг да ми я дарува!? Аз пари си имам!…
Момичето избърса ръка в престилката си и извади от джоба една кесия, в която дрънчаха монети.
- От дека имаш пари, казувай? - попита Танас, мъчейки се да докара гласа на батя си.
- Аз й ги давам! - рече войводата.
- Е, па аз си ги сбирам! - каза наперено момата, гледайки ядосано към по-малкия си брат.
- Кратиха ли се харните момчета у Българско, та до османлиите допре.
- Че на кой му стиска да ме посака от вази?
Петри комита погледна учудено - за първи път виждаше сестра си с други очи, как не бе забелязал досега, че бе пораснала толкова бързо.
- Чекай още малко и твойот късмет ще дойди!…
- Некоя година отгоре ми и дъртите аги ке почнат да се назлъндисват на мене.
- Що думаш, дете си още!
- Всичките ми дружки деца имат.
- Аз момче ке ти найда!
- Бива! Ке чекам синот на царот да ме посака…
- Чекай, имай ми вера! Бог ке ми помогне!
- Може и Аллах да ти помогне!
- Имай страх от Бога, уста богохулна! - скочи от мястото си войводата. Миланка се изчерви, наведе глава и се прекръсти. - До днеска жена не съм удрял, ама и туй да сторя за малце…
- Прощавай, бате, работа ме чека! - Миланка бързо изтърча до огнището да довърши саралията си.
Петри Воевода влезе в дюкяна на Али ага. Беше затъкнал в пояса си нож и пищови както във времето, когато ходеше по Балкана, а зад него вървяха братята му Танас и Митре, също въоръжени.
Зад тезгяха стоеше млад човек с гъста тъмна коса и топли кафяви очи. Облеклото му беше полуориенталско, полуевропейско, както на другите трима мъже.
- Добре сте дошли! - рече стопанинът и извади локум.
Комитата блъсна чинията с почерпката и розовите парчета се разхвърчаха из помещението.
- Дойдохме да ти казуваме повече да не закачаш сестра ни, оти живи че ви изгорим.
- Защо ще ме гориш, Петри Воевода? Какво лошо съм ти сторил? - Младият мъж запази завидно самообладание и гледаше комитата право в очите.
- Пак ти повтарювам: само да те видя с нея да си хортуваш… - Петри Воевода извади дългата си кама от канията и продължи: - Знаеш ли с туй чудо колко като тебе съм изпратил при Аллахо?
- Може да си пратил много, но не са били като мене - каза младежът и продължи да гледа спокойно право в горящите зелени очи на войводата, които мятаха искри под гъстите, свъсени вежди. За първи път войводата се чувстваше леко смутен, а може би не искаше да признае, че този младеж започваше да му харесва.
- За последен път ти казувам: гледай си твойте ханъми и сестра ми повече не задиряй!
- Не искам ханъма, искам само Миланка. И друга жена няма да погледна. Тя също друг мъж няма да погледне.
- Казах, що имах да казувам!… Другийот път ханджарот ми че хортува…
Беше привечер. Танас и Митре се прибраха от лозето, където ги беше изпратил войводата. А той самият беше по работа във Филибе заедно с жена си.
- Параскеве чедо, дека е тетка ти Миланка? - попита силно разтревожен Танас племенницата си.
- Е, па не знам!
- Кажи бре, керко, кажи на чиче си, хълва ке ти купя!
- Не ща хълва! - каза с изражение на пресищане детето от най-високия клон на крушата.
- Рахат локум ке ти купя!
- Не ща рахат локум! - каза с още по-голяма досада малката.
- Кажи бре, кажи, чедо! Във Филибе ке те одим да видиш кокони, кокони в пайтони, кокони с капели и с омбрели.
Детето сериозно се замисли. В същия момент прогърмя гласът на Митре от вътрешността на къщата.
- Гледай, гледай, Танасе, пуста кесия от хълва, пуста кесия от рахат локум, а от дека са?…
- От дюкянот на Али ага!…
- А-а-а… затуй не сакаш благо, а!? - размаха пръст към племенницата си Танас.
- Забегнала е, Танасе! - рече отчаяно Митре.
- Забегнала е! - удари се по челото Танас.
- Нема да те водим във Филибето! - добави той, размахвайки шамар срещу малката инатчийка.
- Е, харно, веке ке ви казувам сичко.
- Га забегнаха? - сложи ръце на кръста Митре.
- Тамам удари камбаната…
- Близо са! - потърка се доволно по корема Танас.
- Де ще бегат? - пак попита Митре, без да сваля ръцете от кръста?
- Ке одят в Стамбула града голема и мене там ке земат… ако си мълча.
- Ке те земат фашкии! - изръмжа Митре.
Войводата вървеше напред-назад из широкия салон с наведена глава и със скръстени ръце на гърба, от време на време от устата му се изпускаше по някоя цветиста попържня. В този момент той поглеждаше гузно и крадешком към жена си, която кършеше ръце, седнала върху плетения виенски стол, и се правеше, че нищо не чува. Вратата изведнъж се отвори от нечий ритник и в помещението нахлуха Митре и Танас, влачейки под двете подмишници завързаната си сестра.
- Фатихме я, фатихме я, бате, разпасаната магарица! - провикна се Танас със сияещо лице.
Войводата се приближи към него, за миг втренчи очи в глуповатата му усмивка и го зашлеви с най-звучната плесница, която можеше да му нанесе. Момчето едва запази равновесие, бузата му пламна и в същия момент то двойно повече се изчерви от срам. Митре се сви в кожата си и не посмя да отдума.
- А с него що сторихте?
- Лежи вързан на дворот. Решихме с тебе да се спитаме що да го сторим - рече Митре, без да посмее да вдигне наведената си глава.
Войводата отново вдигна тежката си длан. Жена му Мария пак подскочи, мислейки, че ще последва втори удар, но комитската ръка се спусна спокойно и потупа одобрително открития тил на Митре. Само Миланка седеше с вдигната глава и гледаше брат си право в очите.
- Що чекаш още!? Що ме не трепеш!? Ако ме не утрепеш, аз сама ке се утрепем!
Войводата извади ножа, с който никога не се разделяше, и тръгна към сестра си. Мария извика и покри с ръце устата си, за да заглуши следващия вопъл.
- Тихо, невясто! - изкомандва той.
Момчетата не смееха да вдигнат глави. При вида на приближаващото се острие Миланка затвори очи и устните й зашепнаха молитва.
- Айде, що чекаш, казах си молитвата! - извика тя с лице, извърнато настрани.
В същия момент девойката усети ръцете си свободни и отваряйки очи, тя видя, че срязаното въже се търкаля в краката й.
- Айде, свободна си да одиш, дето сърце ти сака!
Момичето гледаше с невярващ поглед.
- Затриха ми едната сестрица, че и другата ли аз да затрия!?
Миланка се разплака, а всички други си отдъхнаха.
- Имаш благословията ми, сестро!
