Най-важното е от съзнателното си начало до края да бъдеш верен на себе си, убеден е именитият поет, писател и преводач Атанас Звездинов

интервю на Альона Нейкова

- Вие сте поет, който се опитва да запази вярата в силата на доброто и справедливостта. Какво ви коства това в творчески и в чисто човешки план, господин Звездинов?

- Поетите са светилниците на своите епохи. И точно затова, че са се борили да запазят вярата в силата на доброто и справедливостта. В Истината. Давали са живота си за тези си убеждения. Аз съм за тези поети и за тази поезия. Стремя се да бъда верен на техния пример и това ми е коствало много, предимно в чисто човешки план. Защото житейската посредственост упорито се съпротивлява. А в творчески план не ми коства нищо, защото го считам за призвание.

- Наричат ви последният мохикан на баснята с голям принос в жанра. Как се отнасяте към подобни думи? По-трудно ли се пише поетична басня от стихотворение?

- Мисля, че като жизнен и изпитан жанр с възможности, вече на три хиляди години, баснята трябва да се развива. Тя е труден, сборен жанр. И изисква особени качества от писателя. С това, че по свой си начин залага на сюжета, тя съчетава няколко жанра - поезия, проза, драматургия, сатира, дори има елементи на публицистика.

Със своята синтетичност баснята изисква отлично познаване на езика на обикновения човек, поетическо умение, драматургично виждане и умение за диалог, пестеливо осмисляне и формулиране на художествената идея чрез подходящи герои.

Изисква съчетаване на естетическо и етическо внушение, адресирано към най-широка публика. Защо особено ценя баснята? Защото тя е жанр на истината. Баснята е достоверност с алегории. Утвърждава принципи на лично и обществено поведение. Тя е жанр на зрелостта, опита и мъдростта.

И ако трябва да обобщя, продължавам да държа на убеждението си, че сега е особено необходима като нравствен коректив. Критиците казват, че все повече наблягам на басните за нови времена и вече съм получил признанието за новаторството си да постигам художествени внушения чрез “изповедите” и “взаимоотношенията” на философски категории, предмети и абстрактни понятия, с което обновявам и доразвивам този хилядолетен жанр. А принос в жанра - това вече си е световна рядкост.

- Давате поетична форма и на осем римувани и ритмувани приказки. Доколкото зная, дори Пушкин е написал само пет. Предизвикателство ли бе това за вас или го направихте, за да изпитате творческо удоволствие?

- Римуваната приказка я има и в българската традиция. Има и добри образци. Преразказах не само осем от най-добрите ни народни приказки в рими, защото така детето ги възприема по-лесно и по-добре, а и в духа на традицията, разбира се. А и верен на убеждението си, че няма голям писател, който не е тръгнал от фолклора.

- Превеждате и издавате няколко сборника с поезия от чешки, словашки и руски. По-труден ли е преводаческият труд от чистото авторско творчество?

- Не мога да не се гордея, че съм превел някои от най-значимите поети. От чешки това са Карел Хинек Маха и Карел Яромир Ербен, когото, като цялост, за първи път преведох на български. И много други, разбира се. И съм получил признание за това. Естествено, че преводът е по-труден от личното творчество, защото преводачът е “в рамка” - трябва да влезе в същността на друг и като поетика, и като съдържание, и особено като форма, защото езиците имат специфични характеристики. Но преводът обогатява и собственото творчество на всеки автор.

- А ваши стихотворения на какви езици са превеждани? На кой от тях най-много ви харесва как звучи вашата поезия?

- Отделни мои стихотворения и цикли са превеждани на чешки, словашки, руски, испански… Участвал съм в чуждоезични антологии и сборници. А цяла книга с избрани мои стихотворения излезе през 2019 година в Братислава на словашки. Няма съвършен превод, затова ги разбирам и съм благодарен на преводачите.

- Как си представяте хората, които четат ваши произведения и разлистват книгите ви?

- Одухотворени и радостни. Защото мисля, че стиховете ми са стихопрозрения за радостта от живота. И честно внушават оптимизъм и добротворство.

- Има ли адекватен интерес към съвременната българска литература?

- Отчасти. Читателският вкус трябва да се възпитава. А отдавна не го правим. Нерядко оставяме класиката ни в сянка, а акцентите в съвременната ни литература не всякога са на място. Има едно, мисля съзнателно, подменяне на ценности и стойности. Опитал съм се да дам своето, съставяйки и издавайки цяла редица антологии и ценни четива с истински стойностни творби.

- Цени ли се днес трудът на поетите и писателите? Или си спомняте по-добри времена в това отношение?

- По-горе ви подсказах отговора. Времето ни не цени достатъчно духовните стойности. Но толкова по-ценни са усилията те да се опазят.

- Кога и как разбрахте, че притежавате дарбата да творите?

- Бях ученик, когато чух птичето да пее. После песента му подкрепиха вестник “Средношколско знаме”, списание “Родна реч” и многото четене, за да го усещам все по-ясно. Но може би тук е мястото да добавя, че без воля и характер няма творчески постижения. Творчеството е тяхно изпитание за цял живот.

- Отведе ли ви към звездите вашият псевдоним?

- Още през студентските ми години имах девиз, една латинска сентенция, която бях написал на тетрадката си със стихове: “През трудностите към звездите!” Много ми хареса и го следвам и до сега. Може би ме бе усетил моят литературен кръстник, големият поет Александър Геров, който бе категоричен, че Звездинов трябва да бъде литературният ми псевдоним.

- Покрай рождения ви ден имате ли традиция да правите равносметка на изминалата година?

- Не. Но все повече осъзнавам и се радвам на направеното.

- Да ви е честита наградата “Георги Джагаров”, която получихте наскоро. При получаването й споменахте, че я приемате като “едно късно признание”. Това ли е най-чаканото от вас отличие? Важни ли са подобни призове за творците?

- Благодаря! На награждаването ми разказах това, което ще спомена и сега - защо я считам за закъсняла. Това, впрочем, съм го казвал и писал преди време. Още в далечната 1965 година Георги Джагаров възторжено ме подкрепяше всячески. Най-вече мен, от всичките млади поети.

Харесваше още ранните ми стихове, помогна ми да издам първата си книга, запозна ме с Владимир Башев, който ми написа предговора. А когато стана председател на СБП, ме предложи за член, взе ме на работа в Съюза, поверяваше ми отговори задачи, ползвах се с пълното му доверие…

Чак сега разбирам защо. Може би бе видял в мен и в ранните ми стихове своя порив, своя поглед към света, безкомпромисната чистота на възгледите, отношението към родината, природата и фолклора. Усетил ме беше като никой друг.

Но когато го напуснах, подадох си оставката, главно по моя вина, не знаех, че той не понасял да го напускат, това за него било особено болезнено, и голямата му любов се превърна в обратното. И задраска името ми за цели 13 години. А беше най-влиятелният в сферата на културата.

И пак харесваше поезията ми. И намери сили, когато вече си отиваше, да ми признае всичко това и да ми поиска прошка! Кой може да се похвали с такива драматични отношения? А получих наградата осемнадесети. Не че не се радвам.

Приемам я с благодарност. За мен е чест. Винаги съм харесвал и обичал този голям поет. Но мисля, че когато се дава литературна награда на определено име, носителят трябва да има постижения именно за сходна поетика, с името, на което е назована. А едва ли винаги е така.

Мисля още, че получените награди не бива да се сравняват. Всяка си има своята стойност. Всяка е важна за твореца. Но във връзка с казаното по-горе, ще призная, че досега не съм имал по-голяма от наградата “Христо Смирненски”, защото, позволете ми нескромността, се чувствам в духовно родство и продължение на този възторжен и гениален юноша.

- През годините сте давали доста интервюта, отговаряли сте на различни въпроси… Какво обаче смятате за важно, а никой не се е сетил да ви попита?

- Не са ме питали, може би защото е глобален въпрос, кое според мен е най-важното в живота?

А бих отговорил, че най-важното е от съзнателното си начало до края да бъдеш верен на себе си. С всичките рискове и последствия за тази вярност.