Банко П. Банков

Атанас Маринов-Атман, „Високосни сенки”, разкази, Изд. Инфовижън, Ловеч, 2021

„Високосни сенки” е шестнайсета книга на талантливия хроникьор на днешния свят и време, на ерудирания хуманист и писател със своя нива, колегата Атанас Маринов.

Тематичният кръг, неизменно привличащ перото му, изобразяваните герои прекрачват между страниците на „Високосни сенки” сякаш директно от последните му книги - „Дворът” и двата тома „Ретроспекции”.

Значима част от тях са селски синове и дъщери, минали през горнилото на градския живот, на градска кариера и жизнена реализация, оттеглили се в мъдрата трета възраст под родна стряха, върнали се към родовите си корени.

В петнайсетина прозаични опуса (ще ги нарека така, защото Маринов е от майсторите на модерното „ашладисване” на документална достоверност и есеистичен анализ върху плътна прозаична канава), надникваме в екзистенциални проблеми на селски фризьор („От пясъка на Златуша”), на пенсиониран журналист („Фатална дата в черен петък”), на музикант („Диригентът”), на занаятчия-бъчвар („Бай Софран старовереца”). На енергични арендатори, представители на модерни технически професии, фирмаджии, прависти…

Зад цялата тази поредица от герои, представени в делнични епизоди от живота им, се очертава непряко, но отчетливо образът на автора.

Маринов художествено изповядва себе си чрез подбора на случки, чрез „отскачането” от фабулната нишка към диалог с природата и съзидателното естество („Каменна могила”); чрез връщане към детството („Една „малка” повест”), чрез гмуркане в древната клинописна история, основополагаща за мирозрението на грядущето човечество („Богът на слънцето”).

За да стигнем до най-впечатляващата част от това саморазкриване, вписано в сдържано разказаната трагедия на сънародниците ни - бежанци от Тракия, Македония и Беломорието („Беломореца”).

Маринов е „отворен” към изменчивия свят. Израсъл е като изключително ученолюбиво, с пиетет към книгата селско дете, но заедно с това сродено с природата, със сетива чувствителни за всичките й бои и миризми.

Реализирал се житейски като високо образован литератор и журналист с университетска школовка, дълбочинно познаващ световното литературно наследство и особено руската класика; в дълбока възраст - на „ти” с постмодерните философски и естетически търсения.

Всичко това е съчетано с човещина, с дълбока почит към паметта на покойници, родственици или просто съселяни. С живо внимание към съдбата на връстници, все едно изявени или не; към поуките, които могат да се извлекат от живота им.

Демократизмът, деликатността на автора, предпоставят факта, че в разказаните истории почти няма прононсирани отрицателни герои.

Дори го ощетяват в известен смисъл, тъй като го подвеждат да отделя на всеки от персонажите „по равно” територия за изява в някои репортажни, пренаселени истории.

Неуморното писателско перо, природното подадине да превръща зрителни образи в слово, дават основание Атанас Маринов да бъде определен, в светлината на категориите „хомо луденс” и „хомо фабер” („играещият човек” и „трудещият се човек”), като „пишещият човек”.

Претворяването на редови съдби, делнични въжделения, болки и утешения в общозначимо литературно послание е жизнено необходимо, присъщо на Маринов, като дишането.

Тази органична нагласа за писане го извежда до оригинални литература постижения в разглеждания сборник.

Своеобразен пример за това е „влизането ” и „излизането” на автора като ироничен герой-коментатор в повествованието („Казусът човек-куче”). Истински нов, Мариновски творчески подход, е конструирането на разказа в повестта „Беломореца”.

В нея авторът споява по увлекателен художествен начин фантазното и реалното, документалното и въобразеното. В рамките на концентрирано време, на символно пътуване, двамата герои прекосяват трагично отрязана плът от родината ни между Марица и Бяло море, преоткриват предания, съпреживяват поколенчески съдби и поврати, записали с кръв съдбата на прогонени от домовете им предци.

Отделно внимание заслужава езикът на автора, гъвкав, съвременен, но заедно с това - сепващо богат на забравени, сочни диалектни слова. Будещ дремещи в паметта ни звучни турцизми, исторически сплавени в разказа за припомняни съдби и случки.

Ще чакаме с интерес нови послания от неуморното му перо.