Румен Стоянов

По значение двете думи са напълно равностойни. Едната е тукашнячка, другата вносна. И нейната употреба скоротечно расте за сметка на българската. Казусът = случаят е представителен за явление, обхващащо хиляди такива двойки. Щом са еднакви, защо бива налагано едното слово, а низвергвано другото? Строго погледнато, причината е не вътрешно-езикова необходимост. И е сведима до следното: липса на национално достойнство; чуждопоклонство; раболепно угодничество към поредния Голям брат; сляпо подражателство; снобщина; маймунясване; отказ от тегобата да мислим с наша глава; лесна подведимост на общественото мнение. Изброените основания са толкова очевадни, та няма потребност от обосновки. Трудният отговор е: защо сме такива. Липса на езикова политика? Да. Обяснима с отсъствие на читава ръководна върхушка? Да. Но защо я нямаме? И тук запецвам, не мога да продължа издирването на зловредната първопричина, колкото и да съм умувал и питал. Но да се не отплесвам и оплесквам, а да кажа нещо за научните среди като преобилен източник на чуждици. Тях никой не им ги от вън натрапва, доброволно ги вкарват българи, смятайки, че добросъвестно изпълняват своя дълг, едва ли не благодетели, обогатители на омайната ни реч и сладка, между тях са хиляди учени, та за них ще кажа. В техните представи науката, която са удостоили да й отдадат своите усилия, стои над българския език. Понеже не мислят какви последици носи то като съвкупност за него. Естествено, без чужди понятия в науката не може, но колко ще бъде техният брой зависи от нас, първо от въвеждащите ги учени.

Моя смиреност преподавах точно 50 години в три университета (Софийски, Мексикански национален автономен, Университет на гр. Бразилия, чийто почетен доктор съм), следвах в първия, завърших Хаванския, поотърквах се доста о мъже, жени, а и мъжени, работещи в научни поприща. С вероятно много редки изключения това са люде, силно убедени, че истинската, пълноценна всеотдайност изисква безусловно подчинение на международната понятийност (на български терминология). Всеки опит, дори единичен, да бъде въведена наша дума бива гледан с присмех, неодобрение, отстъпничество, простеене, кощунство, осквернение на храма и то възпира желаещ да попромени нещо: как тъй едва ли не помазания, озаконения казус ще го махаш. Даже ако не си убеден, че действително е така, ще трябва да спориш, отстоявайки твоето убеждение, ще слушаш закачки, подигравки, зад гърба ти още по-хапливи, та щеш, не щеш, принуден си да следваш течението и махваш с ръка, няма да се гледаме накриво заради някаква дума, случай, казус, все тая.

Сиреч научната понятийност е издигната над всебългарския език, в пряк ущърб на съдбата му. Сякаш лекар цери орган без да го интересува състоянието на тялото и още по-малко как се отразява върху него лечението: частното е по-важно от цялото. Колцина имат дързостта и устойчивостта да се опълчват срещу огромнейшото мнозинство? Щом е наумясало да натриса хиляди подобия на казус, давай, няма аз да оправям кривите краставици, казуясвай и толкоз. Лошото е, че сторваното първоначално в тесен кръг от професионалисти не остава между тях, а плъзва навън и заразява говора на милиони човеци. Обичайното обяснение гласи: такова е международното понятие. А тоя довод (на български аргумент) е иман за несъкрушим, необором, всемогъщ: молчать, не рассуждать. В действителност лукаво, малодушно склопваме очета: на чешки примерно вместо международното обозначение театър използват, бре, дивадло. Как ли е театър на японски, китайски? За тия и други словесности не важи ли недосегаемото правило за международната понятийност над всичко? Как така, от къде на къде си позволяват да го нарушават, кои са те?

И какво излиза? Малцинства, ако ще би научни, влияят отрицателно върху развоя на говора ни мил, не ги интересува какви щети му нанасят, за тях външното е задължително, превъзхождащо, над вътрешното, чувстват се по-яко приобщени към международна среда, отколкото към език ни свещен, не мислят какви пакости му нанасят, неговото състояние не ги вълнува или, което е преобладаващо, не свързват личната си дейност с общобългарската словесност. Това е в сила за математик, астрофизик и всякакви други представители на точни знания, ала тоже за хуманитари, които предполагаемо трябва да имат много по-голяма усетливост към опазване облика и живеца на речта, пък на дело не е така: също робуват безпрекословно към неписаното правило, че трябва на всяка цена да въвеждаме, примерно, консенсус и пъдим съгласие. Учените се изживяват най-вече, за да избегна почти изцяло, като общност на посветени, а не че и те носят отговорност пред словесността ни.

Защо тъй лесно и безпрепятствено учените вкарват навлячки? Защото нямаме езикова политика, широко разясняваща как да постъпваме с научни понятия: като чрез създаване на свои думи ограничаваме вносотии, а едновременно и употребяваме съществуващите наши, че нищо не струва да понапънем мозъчни гънки, няма да ги навехнем. Измъдри някой, а и пробута, (градска) мобилност. Туй прегрешение подобри ли превоза? С какво, как? Оти не предпочетохме подвижност? Кое й е лошото, с какво стои по-долу от инородката? Кой заповяда областна библиотека да осъмне регионална? И оти? Гиздосана с ново име тя ще подобри дейност, що ли? Кое наложи премяната? Наистина смехотворно, чак жалко: административната единица област бе запазена, оглавява я областен управител, обаче библиотеката, предназначена да покрива тая област, стана регионална. Ха де.

Тук стигаме до една от причините да се затлачваме езиково: посредством чужбински обозначения бива лукаво, користно внушавано, че застигаме бленувания Запад: там викат мобилност, ние тоже, следователно доближаваме го. Плитка управленско-политическа хватка, целяща да обработва общественото мнение, да заблуждава ония, които вече биват наричани популация. То добре, но в чудното село Драганово мъдро отсъждат: и пауново перо да си забучиш отзад, пак си ти.

Ще ли решим случая с казус и тям подобни? Я за всеки случай да използваме завещаното от деди, а не един ден да звукоучленяваме за всеки казус.