ДЯЛАН КАМЪК
За тоя юнак никога не съм ти казвал и дума. Всички люде в селото му викаха бай Иван, въпреки че човекът не бе чак толкова голям. Даже брат му Стефан, колчем се отвореше приказка за него, все го байосваше, а беше пет-шест лазарника по-голям. Знае се обаче, че лепнат ли веднъж прякор, ще го носиш до гроб.
Да, ама бай Иван се сдоби с още един. Кой му го тури ли? Ами в Станимака му го туриха, а за какво ще ти кажа по-нататък. Но да си кажем правичката, никой в селото не си и помисли да му го рече барем веднъж. Защо ли? Защото бе челяк на място, откъдето и да го погледнеш. Затуй ще ти разправя всичко, което знам за бай Иван, пък ти му стори сметката колко чинеше.
Появи се на бял свят десетина години преди да захване Априлският бунт, та малко закачи от робията, но я запомни за цял живот. И как няма да я запомни, когато побратимът му Георги - с когото поп Калин ги връзва в един пояс в църквата - си отиде за едното нищо. Спречка се с някакво дете от Турската махала и братът на турчето - ерген за женене - изскочи от тях и хукна да бие Георги. Нашенчето бе пъргаво, отскубна се и си плю на петите към кюприята за Метряковската махала. Да, ама стъпи накриво на гредата, олюля се и се строполи под моста. Както падна, тъй си и остана. А беше на десет ненавършени…
След пет години - когато прехвърли петнайсет - Иван причака два пъти по-големия от него злосторник и го помля от бой… Оттогава му завикаха бай Иван.
А когато той самият се зажени, стана по-голям и от планина - цели два метра. В селото нямаше врата за него, все подвиваше глава. Здравеняк и половина. Дето се казва камък да стисне, вода ще пусне… А да знаеш колко спретнато се обличаше. Ходеше все обут с кафяви щавени цървули, над които имаше потури - целите в гайтани, в които загащваше бяла долама /1/ с ръкави. Около кръста си опасваше червен пояс, дълъг колкото боя му. Връз горната дреха обличаше гиздаво забунче гайтанлия, а най-отгоре - рунтава гугла.
Отгоре на всичко беше и хубавец - скришом го попоглеждаха даже и момите от Турската махала, ама той се врече на Руса - красива християнка, с която си народиха шест дечица и заживяха мирно и благато.
Бай Иван бе и голям работар - нямаше равен на себе си. И как да има, когато се впрягаше за двамина… Каквото и да подхване, го свършваше и най-бърже, и най-хубаво. А честността му не признаваше граници… Абе хубав челяк!
Случи се тъй, че новият околийски управител на Станимака научи за него и го назначи в полицията. Ееех, как му отиваше тая униформа! Все едно с нея се бе раждал… Върнеше ли се в Павелско подлудяваше моми и жени, а дечурлигата вдигаха прахоляци подире му и го гледаха с ей такива големи очи. Как не хвана уроки тоя трийсет и четиригодишен левент не знам…
Един пазарен слънчев ден - баш в най-големия калабалък - стана една беля. Бяха изкарали градският бик да скочи на някоя и друга крава, но някак си успя да се измуши от въжето и се юрна из мегдана…
Каква касапница щеше да стане, само Господ знаеше… Не щеш ли - все едно по поръчка - се яви бай Иван и застана на пътя на побеснялото животно… Бикът отпървом се поспря, смаян от куража на човека, сетне се впусна в тръст насрещу му. Тогава се случи нещо невиждано. Миг преди да го разпорят, великанът изви снага като върба, протегна огромните си ръчища и хвана бика за рогата, подир което му изви врата и с все сила го просна на земята. Накрая се огледа и като видя дотичалият с въже в ръка гледач на бика, рече:
- Връзвай и друг път си отваряй очите на четири! - после се възправи и отри ръцете си една-друга.
В това време сащисаните хорица, сврели се кой къде види по мегдана, вкупом му заръкопляскаха…
Насетне, където и да идеше, му правеха шпалир и топло го приветстваха. Даже и богатите станимашки лангери /2/ - които колеха и бесеха тогава - срещнеха ли го нейде из града, му се покланяха угоднически, сетне бързо-бързо се пръждосваха, шепнейки:
- Лудият старши!
А пък тукашните апаши, все едно потънаха вдън земя - кражбите секнаха из един път…
Подир тая случка Околийският началник взе да го почита още повече. Когато тръгнеше из царщината или околията, все бай Иван взимаше. Хем да го пази, хем и свят да види.
Да, ама гдето и да идеше, каквото и да правеше, акълът му бе все в Павелско. Вярно, че децата и жена му бяха там, но не само те докараха неговите дертове, защото можеше да ги вземе в града. Друга беше болката му. Друга…
Завалията бе тъй курдисан, че не можеше ни с началник на главата, ни със сахат в пазвата. Та взе да жали за овцете и павелските баирища.
Затуй като изкара петнайсетина години полицай, се върна в село и наново хвана гегата.
Отначало всички люде му се чудеха, но съвсем скоро го разбраха. Че как няма да го разберат, когато челякът си уйдиса на новата работа като дялан камък.
С припечелените пари купи стотина брава овце и десетина овни и еркичи. Сетне докара отнякъде две грамадни каракачанки, които гледаха на кръв, където и да погледнат.
Ала какво е един билюк без чанове? Нищо. Нали трябва някой да ти каже къде е стадото, дали е наедно или пръснато, има ли изостанали или загубени. А кой ще ти бие първи барабана нощем, когато вълци, мечки или други зверове се юрнат връз овцете ти? И накрая, какво е планината без песента на родопските чанове…
Затуй и бай Иван извади дизията, завещана от дядо му. Първите пет тънкогласи, звънливи и нежни чана окачи на две по-яки овце и на три овни, а другите седем тежки деве /3/-та - на еркичите. Единджи деве чан - най-големият от дизията, сложи на най-едрия козел, който беше досущ като магаре. Та кой друг освен него може да носи цял ден из баирите две оки и половина на шията си…
Като стори тая важна работа, бай Иван подкара стадото към Бешолук, дето открай време имаше и бол вода, и хубава паша.
И тъй като бе тертиплия човек, насетне всичко, дето правеше с билюка, го вършеше с небивал мерак. А го вършеше, защото бе наясно, че овцете са кротка и покорна стока, но си искаха своето - къде на паша да ги отведеш, кога в кошара да ги оставиш, на каква сянка да ги запладниш или пък на завет подслониш и още един куп неща.
Сутрин ги извеждаше след като падне росата, а ги прибираше по икиндия, когато слънцето хвърляше последни ласки на върхарите, преди да се скрие зад билото на Персенк.
Най-напред прекара билюка през коритата да го напои, подир което го затвори в атака за доене, сетне запретне ръкави и седне на токата /4/. Като вземеше да дои някоя овца, тъй доеше, че гледаше хем мляко да му пусне, хем и мастит /5/ да не хване. Затуй и овцете му бяха здрави и даваха най-много мляко.
На Костадиновден, когато по авелзамански адет йозът /6/ се отделя от сегмала /7/ и се прави предой (първо доене), все той беше главник на мандрата - овцете му надояваха най-много мляко в землището, макар че имаше стада по-многобройни от неговото. Но той си заслужаваше, защото трепереше над овцете си все едно бяха собствените му деца…
През където и да минеше с тях, магичната песен на дизията, тъй огласяше баирищата, че караше даже гласовитите птици да се посмълчат. Най-първо отпред зазвъни тънкогласият джиро чан, после му се притекат на помощ стамбол чановете индже и каба, подир което се чуят по-ниските техни адаши, сетне им запригласят първите три деве-та, а накрая захванат да отпяват другите три. Додето тая многогласна омая все още отеква наоколо, най-тежкият единджи чан сложи капак на божествената хармония. Сетне всичко наново се заповтаря.
Каква песен! Песен на песните…
Но не само дизията му омайваше ушите, а и бай Иван. Свърти билюка на някоя по-тучна морава, сетне подвикне на кучетата да го наглеждат, подир което се качи на по-височко място и отпусне гласа си:
Разболял се е млад Стоян
на връх високана планина
Гледа ли са го два орела,
два орела, два милни брате.
С уста му вода носили,
с крила му сенке пазили.
Гласът му замилва барчините наоколо, после се понесе над тях и се изгуби насреща в Пашалийските пазви. Дотолкоз жално нижеше думите, че всичко живо примираше да го слуша…
И тъй додето накрая орлите не му открият, че му се отплащат за сторената някога добрина:
Помниш ли, Стояне, помниш ли,
кога в пожар горяхме?
Ти ни тояжка подаде,
та ни от пожар извади…
А когато песента свърши, овчарят се провикне с пълно гърло:
- Ехехехеееей!
- Ехехехеееей! - отвърне му екотът на околните баири.
Балканджията се усмихне широко-широко, сетне поеме дълбоко въздух и подкара друга песен.
Ама да не мислиш, че все на песни го избиваше. Вярно че ги обичаше, ама от работа не знаеше ни делник, ни празник. И как да знае, когато на ръцете му бяха не само овцете…
Бай Иван се грижеше и за имотите си - ливади, ниви, които не бяха никак малко. Само той си знае от къде намираше време и за тях. Имаше една ливада на Средне, която надхвърляше осем декара. Тя му беше най-големият имот, затуй я косеше два дена. Един път обаче се случи нещо друго…
На Костадиновден, както се прави от време оно, той отдели агнетата и шилетата от билюка и цяло лято - където и да пасяха денем - цяла вечер лежаха все на ливадата му. И я наториха толкоз добре, че на другата година тревата избуя половин човешки бой. Бай Иван накова по икиндия две коси, а сабахлен рано - преди да се развидели - запретна ръкави. Тъй коси, че цял не се сети за ядене, само чат-пат навдигаше бъкела с водата. При залез слънце, откоси и последното парче, подир което се обърна да види окосеното. Когато видя какъв мегдан стои зад него, припадна между закосите.
И как няма да припадне човекът, когато сеното бе петдесет мулешки товара. Цяла неделя го прекарва до Павелско…
Освен в стопанисване на овце и имоти бай Иван го биваше и в една камара други неща. Напук на огромната си снага, той бе и голям книголюбец. Кога му оставаше време да чете, никой в селото не разбра. Вярно че ходи до последно в училището, ама знаеше неща, дето не само че не се учеха там, ами даже и даскалите си нямаха хал хабер за тях.
Случваше се сегиз-тогиз да влезе вечер в някоя от нароилите се като гъби подир Европейската война двайсетина кръчми. Седне нейде, обърне павурче-две и сякаш ракията разграждаше душата му… Качваше се на по-здрава маса и без да му мигне окото захващаше седемдесет и осемте куплета на поемата „Черен арап и хайдут Сидер” /8/:
Появил са е грозен юнак,
на бял коня черен арап,
сред дунавско равно поле,
кого срешне - сече, коле!
В девет друма той върлува,
зимя, летя там лудува;
не смей птичка да префръкне,
нито пътник да замръкне!
Девет пътя са запрели,
девет скели запустели,
двестя села чернели,
девет града погрознели!
Додето редеше четиристишията, исполинът тъй се вживяваше, че гърмидолският му глас отекваше от стените и караше всичко живо да утихне и да слуша с отворена уста. Затуй шъткаха със все сила на някой новодошъл, неразбрал, че в кръчмата има безплатно представление.
Когато бай Иван стигнеше до епичната битка на хайдутина с народния душманин мъжете почваха да гледат страшно.
Били са се, та трошили,
кръв кипяла в техни жили;
под крака им сняг са топил,
студен лед са чупил, трошил!
А ей тук пъчеха снаги и мълчешком изпразваха павурчетата:
Хайдут Сидер кат замахне,
с силен замах дет ударе,
чупи, троши що попадне -
кости, ребра все по надве!
Щом декламаторът дойдеше до:
Чер арапа кеседжия,
кръвопийца, харамия,
веч го няма да върлува,
навсякаде да лудува,
всеки път кръчмата се разтърсваше от ръкопляскания, макар че до края имаше още цели три куплета…
Бай Иван обаче махваше великодушно с ръка, сетне сваляше гуглата от главата си и се покланяше, подир което се изправяше и викаше на кръчмарина:
- Дай на всички по едно от мене.
Ей такъв беше. Челяк и половина!
/1/ долама (тур.) - дълга вълнена дреха, обикновено с ръкави
/2/ лангера диал.( гр.) - грък от Станимака или околните села
/3/ Чановете след петия са големи и се наричат деве чанове: биринджи, икинджи, ючунджи, дьортюнджи, бешинджи, алтънджи и единджи.
/4/ токат (диал.) - най-тясното място в атака, където става доенето
/5/ мастит (фр.) - възпаление на млечната жлеза
/6/ йоз (диал.) - недойни животни: агнета, шилета, кочове
/7/ сегмал (диал.) - дойни животни: овце, кози
/8/ Никола Козлев (1824-1902) - един от родоначалниците на българската национална поема, революционер
