ЧОВЕЩИНА
Тая история се случи двайсетина лета преди да се вдигне павелската черква. Измежду тогавашните християни имаше един, когото водеха за местен големец, та към името му притуриха едно „олу” за ихтибар, както повеляваше адетът по онова време. Вярно е, че петдесет и петгодишният Пъньоолу с много труд събра през годините имоти, стока и пари, ама да не мислиш, че подир това се кротна у тях и по цял ден си броеше жълтиците, както правеха агите в Турската махала? Целият живот на овчаря мина с билюка. На пръстите на едната ръка се брояха нощите в месеца, когато оставаше при красивата си невеста.
На едновремешните павелски чорбаджии само името им беше чорбаджийско. Понеже постоянно си бяха из баирите, все със дрипавите дрехи си бродеха. Затуй срещнеш ли ги нейде, въобще няма да ти мине през ума, че виждаш големец. Макар че какви големци бяха те?
Даже и Пъньоолу - когото в Павелско смятаха за най-имотен между българите - имаше към шестдесет дюнюма ниви, градини и ливади и двукатна къща с обор на първия кат, дето невестата му гледаше крава и прасе. Най-много му бе на сърце кошарата на Алесе, в която блееха четиристотин белорунни овце, сред които гордо обикаляха седем-осем коча. Имаше и три мулета, с които караше млякото към село. Освен това сколаса да задели някоя и друга жълтица. Ей туй му беше цялото имане на човека.
Какъв големец бе той? Я го тури до най-бедния станимашки думбазин /1/ или пък полски чифликчия, и ще ти се види бетер сиромах. Затуй и Пъньоолу беше чорбаджия, ама по наша си, павелска мяра.
И ако селският ти първенец не може да се мери по имане, стори му сметката какъв е хала на другите люде… Ама те и останалите българи в планината бяха на същото дередже, но никой не се оплакваше. А и на кого да се оплаче, когато всички бяха голи като пушки. Аман от сиромашия! Но трябваше да се живее някак…
Макар че Пъньоолу отстъпваше на чифликчиите по богатство, имаше едно нещо по което ги биеше до един…
Както постъпваше с хората, тъй се държеше и с овцете - гледаше ги все едно са люде… И го правеше не само заради кесията си, а щото му идваше отвътре. Абе челяк на място, който знае какво прави!
Откак веднъж преди години апаши му бастисаха стадото на връщане от Беломорието и му откраднаха стотина от най-хубавите овце, той спря да ходи на юг и взе да си зимува в кошарата на Алесе. Открай време обаче се знае, че даже чорбаджиите като него трудно издържаха на ясла до Гергьовден, когато вече имаше паша в планината. Че как се издържа половин година на ясла? Ако билюкът ти е голям, знаеш ли колко сено и лиственица трябва да подготвиш? Имаш ли пък пари и снага да го сториш, масрафът ти е скочил до небето. Та сетне се питаш дали ли си струва да скитосваш по баирите за едното нищо?
Да, ама на нашия кехая му хрумна нещо, дето ничия друга глава преди него не бе раждала. Какво му хрумна ли? Да намали времето за ясла наполовина… Не вярваш, нали? Ама го направи.
Дойдеше ли февруари, сваляше билюка долу в полето, гдето прекарваше до Гергьовден, подир което го връщаше на Алесе. И сметката му излизаше, щото харчовете му не бяха и четвърт от разноските, дето се правеха на ясла. Освен това овцете му се прибираха толкоз охранени, че ти се искаше да са твои. А отгоре на всичко на предой /2/ - който по авелзамански обичай се прави винаги на Костадиновден - даваха най-много мляко.
Додето другите овчари се уверят с очите си, че Пъньоолувият мурафет си струва, изтекоха четири-пет зими, подир което всички се юрнаха да го следват. И макар че му вървяха по стъпките, на предой все той си беше първенец на мандрата…
Когато захванеше първата неделя на февруари, чорбаджията сбираше овчарите си и им казваше:
- Сабахлен тръгваме за ува /полето/ - а на другия ден по видело подбираха овцете надолу.
Първо прекарваше билюка си през Павелско да видят стоката му, както правеха всички овчари открай време. Сетне - смаял цялото село - поемаше доволен към полето. При по-мека зима тръгваше напряко през Бяла черква, ако пък отсрещното било бе побеляло - което се случваше често - хващаше кираджийския път край дефилето на Голяма ряка.
И понеже овцете не са хвърковато хергеле, до полските пасища стигаха за три дни, като Пъньоолу ги спираше да отдъхнат през нощта върху манастирските ливади на Бачковската света обител и на Орта хан до Паша махале/с. Крумово, Пловдивско/, за което не плащаше нищо.
Когато идеше в полето, всеки път отсядаше до една камениста могила на пет сахата път на север от Филибе, край която подир робията вдигна снага село Чоллук /Граф Игнатиево/. И днес като тръгнеш по Карловския друм, на хвърлей място встрани се издига малко „баирче”, както галено го наричаше овчарят. Може да не ти се вярва, но тамошните люде още му викат Пъньова чука, макар че завалията се пресели на оня свят десетина години преди да дойдат русите…
Ей там до тая могила Пъньоолу направи атак /3/ с докарани на самар от Юзеница елови ритловици, дето вечер подир паша затваряше билюка. А в сянката на едно дърво край овцете стори сламена колиба, в която спеше редом до овчарите си.
Щом слезеше в полето, първата му работа бе да отдели „брака” - недъгави, куци и ялови овце, за да не пречат на агненето, което почваше през март. А знаеш ли що почваше през март? Пъньоолу винаги пускаше кочовете точно на 14 октомври - Петковден, тъй като от прастари времена се знае, че света Петка закриля раждането и плодовитостта на животни и люде. Затуй освен за стадата хората беряха кахър и за себе си. До празника всички люде гледаха да спрат земеделската работа и да окачат ралото под стрехата, щото насетне почваше времето на сгледите, годежите и сватбите… Който има ерген за женене, праща момари да питат за булка. Работата на годежарите се улесняваше хептен, ако младите са се загалили отнапред, но се случваше да обикалят напразно къщите и да идат даже и в друго село, та понякога събираха люде, които се виждаха на венчавката за сефте…
Отплеснах се, но исках да ти кажа, че Пъньоолу му намираше колая на всичко, щото беше умен челяк. Ама и умните чат-пат бъркат, макар че до днес не съм сигурен дали направи грешка или не…
Ето какво му се случи веднъж. Един Петковден пусна кочовете си и вдигна очи към небето. Слънцето грееше толкоз ясно все едно е насред лято. Вгледа се в листата на дърветата и храстите наоколо - ни едно не бе капнало. „Сега остава овцете да се сберат на куп”, рече си той - и не щеш ли - билюкът взе да се скупчва…
- Момчета, чака ни зла зима - рече Пъньоолу на овчарите си, сетне добави: - Трябва да насечем още малко лиственица, додето има.
- Ще насечем, чорбаджи, ще насечем - закимаха чобаните му.
- Как разбра, че ще е зла? - попита го двадесет и деветгодишният Стоил, които имаше кошара на две крачки и бе дошъл да види заплодяването на билюка.
Пъньоолу му обясни, подир което го посъветва:
- Ако сеното ти е по-малко, гледай да натъкмиш още нещичко, та да не закъсаш насред зима.
- Таман ми е! - наперено отвърна младият, взел думите му за врели-некипели.
Да, ама пророчеството на сайбията се сбъдна…
Не минаха и пет дена подир тая случка и падна първият сняг. Сетне се занизаха сняг след сняг - още не се бе стопил единия, отгоре го притискаше другия. Освен туй - преспи, студ, виелица, да те е страх носа си да покажеш навън. И като захвана едно лошо време - цели три месеца…
Не щеш ли - като превали януари и стана 20-и - Ивановден /3/, то омекна дотолкоз, че снегът почна да се топи и за има-няма една неделя земята лъсна отдолу. Отдъхнаха си всички овчари. И как няма да отдъхнат, когато и най-старите люде в селото не помнеха такъв небивал мраз…
Стоил наминаваше надвечер от време на време да побъбрят, но с всеки ден ставаше все по-кахърен и унил. И една вечер в края на януари, когато Пъньоолу и овчарите му бяха насядали до огнището, подви крак до тях, въздъхна издълбоко и - срам-не срам - призна дертовете си:
- Прав бе, чорбаджи, когато ми рече да сбера още ядене за овцете, ама не те послушах… - и взе да се удря по главата.
- Чакай, не се бий! - хвана му ръцете Пъньоолу, без да се докачи. - Имаш ли сено? Докога ще стигне?
- Най-много за два-три дена… - почти проплака младият овчар.
- Не думай, бе! - подскочи от трикракото столче чорбаджията. - Хептен си го закъсал! Че бива ли тъй?
Онзи нищо не отвърна, само вдигна безпомощно рамене и се затюхка:
- Отидоха ми овчиците…
- Не се тюхкай, Стоиле! Станалото - станало, да видим как да ти помогнем - каза трезво старият овчар, сетне помисли малко и най-неочаквано рече: - Макар че заранта знае бая повече от вечерта, да ти кажа още сега. Развидели ли се утре, хващаш мулетата отдолу и почваш да прекарваш от моята зимнина.
- Бог да те поживи, Пъньоолу! - грейна Стоил и се спусна да му целува ръка, но веднага се сепна: - А ти как ще изкараш, чорбаджи?
- Не бери грижа за мене, ще си оставя колкото да прекарам до Малък Сечко, а другото го взимай.
На другия ден Стоил прекара сеното в кошарата си и всичко тръгна по старому. Но не щеш ли сутринта - когато трябваше да тръгват за полето - падна сняг до коляно, а в кошарата на Пъньоолу не бе останала и сламка…
Когато овчарите станаха и видяха какво е отвън, стопанинът влетя вбесен отдолу при овцете, извади пунгията си от пояса и тръгна между тях като сеяч.
- Яжте, колкото ви се ще! - викна той и взе да хвърля жълтиците /5/, все едно сее, сетне приседна грохнал на яслата до стената и тихо рече: - Да можеш да купиш всичкото сено на Павелско, а овцете ти да стоят гладни…
Подир което настъпи толкоз зловеща тишина, че я усетиха даже и животните, та притихнаха…
- Да си вземем сеното от Стоил… - рече един от овчарите, когато ядът на сайбията се поукроти.
- Дума да не става! - пресече приказката му на часа Пъньоолу. - Той ще си върне борча когато сме се разбрали.
- Барем половината да ни върне… - намеси се и вторият овчар.
- Нищо няма да връща, та да му стигне сеното - прекъсна го чорбаджията.
- Щеше да му стигне на куково лято, но… - каза си думата и третият овчар.
- Всеки бърка. И той сбърка - кротко му отвърна Пъньоолу.
- Ама и нас обърка бе, чорбаджи! - изплакаха в един глас овчарите.
- Прави сте, момчета, но ще му намерим колая. Помнете обаче, че като правиш хаир, не търсиш кяр за себе си - каза благо сайбията, подир което добави: - Най-хубавото нещо, дето Господ е дал в ръцете на челяк, е да прави хаир на ближния…
Овчарите закимаха одобрително, а най-младият между тях - загалил се наскоро с една мома - смутено захвана:
- Мислех, че по-добре е да галиш челяк, а не да му правиш ха… - и веднага млъкна, щом чу женените си ортаци да се хилят.
- Да загалиш някому е най-големият хаир на тоя свят! - отвърна мъдро Пъньоолу и като видя питащите погледи на мъжете, усмихнат рече: - Загалил ли си го, додето е жив - щеш-не щеш - ще му направиш безчет добрини…
Овчарите прихнаха да се смеят, сетне събраха пръснатите жълтици и ги върнаха на сайбията.
Със смях завърши тая печална случка, но знаеш ли, че Пъньоолу изкара края на зимата без да вземе и ръкойка сено назаем. Какво направи старият мъдрец ли?
Днешните селски кошари са покрити с тикли, а някогашните бяха - с павелска ръжена слама, на която овцете налитаха хептен. Додето се стопи последният сняг, животните на кехаята имаха ядене на корем, подир което ги подкараха надолу към полето, а като се върнаха на Гергьовден, кошарата грееше с чисто нови тикли, заръчани отнапред от чорбаджията и нагласени отгоре от тукашни дюлгери…
От тая случка насетне все се питам дали сбърка Пъньоолу или не? Че то бива адамлък /6/, бива, ама чак пък толкоз…
Но кой съм аз, че да го съдя, когато в Павелско му правеха икрам /уважение/ и българи, и турци. И как няма да го правят, като нямаше челяк, на когото да не бе подал ръка. На едни даваше даром акъл, на други - вълна, мляко, месо; на трети - някоя пара, а те си оправяха борчовете когато смогнат. Затуй и всички го почитаха, а думата му се чуваше даже и в Турската махала, та се случваше и християнин да отърве кожата, когато Пъньоолу се застъпеше за него.
Ей такъв адамлия бе кехаята - рахатът си ще развали, само и само другиму хаир да стори…
—————
/1/ думбазин (пер.-тур.) - чорбаджия, богаташ
/2/ предой - първо доене на овцете за годината
/3/ заградено открито място за овце, кози, телета и др.
/4/ Датата е по Юлианския календар, който е в сила до 1 април 1916 година.
/5/ Хвърлянето на жълтиците не е литературна измислица, а документиран исторически факт.
/6/ адамлък (тур.) - човещина, човечност
