ГОРЕЩИ ДУМИ
Из „Огледални вселени” (2021)
ГОРЕЩИ ДУМИ
Стареем.
Чезнат
дните ни.
Минутите ни
подарени са
или пък обещани.
А жестовете -
и те от някого
предначертани.
Безмилостен и делови
счетоводител
е животът.
С червено отбелязал
минутите натрупани.
Какво ли мога да ти дам
освен две-три
съдбовно натежали думи.
РАВНОСМЕТКА
Оазисите са напуснати.
Засипани са с пясък
изворите.
Керваните със дарове
плячкосани.
Безлюдни са
пътеките горещи.
Залязва слънцето
червено
зад хълмовете глинени.
И сякаш с остър нож
дели небето -
опустошителната жар
и в лед сковани нощи.
Ни път, ни сянка.
Ни дърво.
Ни извор.
Очите съхнат.
По устните
лепне кръвта.
Отвсякъде
пясък тече.
Във края на деня
пустинята расте…
ЗАКЪСНЯЛА НЕЖНОСТ
Закъснялата нежност
кацна на дланта ми,
многоцветна пеперуда
с пърхащи крила.
Не я докосвах.
Боях се
да не отлети,
уплашена.
Да не изтрия
нежния прашец
от плахите крила.
После нощта се спусна.
и затвори дланта ми леко
във черната си шепа.
ЕМИГРИРА БЪЛГАРИЯ
Емигрира България.
Моята родина.
Емигрират хора и ембриони.
Старците, сами оставени,
емигрират и те
в небесната чужбина.
Емигрират дърветата,
отвлечени робини.
Ако можеха,
щяха да емигрират
и реките отровени.
Похитени са
цели гори.
Дори планини.
Накъде емигрира България?
На празното място остава
човешка и природна пустиня.
А емигрантите тръгват,
заровили сърцата си
в земята на България.
И питам се
на пътя на кервана зловещ
кой ще застане…
ЕЗИК МОЙ
Изваяни от вековете гласове и думи -
вкаменелости горещи от паметта ни родова,
пулсират, парят като сърце на длан.
Извор, жива вода,
пробила път
на вековете през канарите високи.
Пълноводна, бистра река
благоговейно нагазвам
в ласкавото ти ухание.
Иманяр сякаш, ловец на бисери,
все по-дълбоко се спускам.
Омаяно, смутено бие сърцето до спукване.
