Георги Н. Николов

Пред нас е новият поетичен сборник на Василка Хаджипапа - „Огледални вселени”, дело на изд. „Хайни”, 2021 г. Неговото обемно съдържание е повече от впечатляващо: той е изграден от стихотворните фрагменти „Жажда”, „Закъсняла нежност”, „Трошици”, „Видение”, „На клона на живота”, „Мънистата последни”, „Паяжина”, „Думи, думи, думи”, „Орехови думи”, „Природно”, „Отложен живот”, като всеки от тях може да съществува в лиричното пространство и самостоятелно.

Още повече, че част от тях носят по редовете творби от по-ранни творчески етапи и книги в интелектуалното и естетическо развитие на Василка, чието начало тя поставя още в 1983 г. с публикуваната й в Кипър книга „Глътка въздух”.

В този смисъл „Огледални вселени” е художествена панорама на един изминат досега литературен път, краят на който се крие в далечното бъдеще, а сега илюстрира с поетичните си модели само своето поредно, по-високо стъпало в развитието си.

Да, страниците ни поднасят нови и стари творби. И може би тук му е мястото, без да влизам в излишна полемика, да споделя, че нови и стари творби могат да съществуват само за сухата статистика.

Иначе те, в емоционален план, биват дълговечни, човешки, човечни, изтъкани от бисерни послания към съвременника - тази сложна сплав от биологична тленност и безсмъртието на мисълта.

Тези стихове остават за дълго, ако не - и докато сме живи, в сърцата и душите ни. Помагат ни в тежки моменти или засилват радостта ни, когато денят ни поднесе нещо красиво, желано и дълго очаквано. Кога са създавани римите, няма никакво значение. Значение има само тяхното дълбоко философско звучене и словна красота.

Разбира се, има и „други” поетични образци, мъртви още с рождението си, защото създателите им са нямали какво да споделят с околните, но самоцелната поезия не е поезия. Тя е само игра на думи, зад завесата на които не се крие идея, духовна концепция, послание, дружеска покана за съпричастност.

Ролята й е единствено съпътстваща на стойностната лирика и тя задължително отмира във времето на забравата. Остава за живот и развитие бъдещата класика, която ще украси със смисъла си естетическите възприятия на бъдещите поколения така, както и на настоящите. Остава стойностното, значимото, безценното. Остава истинската литература…

В творчеството на Василка Хаджипапа няма „и друга” поезия. Перото й ражда единствено стихове, които впечатляват със своята значимост. Ето какво споделя за новата й стихосбирка „Огледални вселени” Георги Константинов:

„Тя е съставена предимно от множество нови творби, носещи вълненията на поетесата в днешното неспокойно време, като са прибавени и немалко избрани предишни стихотворения. Не само литературоведите, но всички читатели на поезия, разтворили страниците на тази книга, ще се убедят, че имат пред себе си не единствено книга с добре избрани стихотворения, а важна за един творчески път стихосбирка, един цялостен творчески портрет. Портрет, показващ вдъхновена, мъдро осмислила своите чувства духовна личност, даровита поетеса, разкрила до болка душата си. Завидно е умението на Василка Хаджипапа да намира най-точните и същевременно най-изразителни думи за тази болка. Това природно умение да изразява себе си с оригинална образност поетесата осветява с неповторимата си искреност. Съвсем естествено и непринудено всяко стихотворение подава ръка на другото, създавайки един впечатляващ цялостен образ на една тревожна поетическа душа. В нейните „Огледални вселени” се оглеждат не само небесните звезди, морските вълни, изгревите и залезите, но и всекидневните трептежи на духовния човек, на извисената човешка същност, стремяща се да разгадае всички въпроси на битието. Човешка същност, която сама по себе си също е необятна вселена.”

В творчеството на Василка, както и в новия й сборник, огледално се отразява живият живот такъв, какъвто е, в цялото си необятно многообразие: реален и метафизичен, теистичен, атеистичен, енигматичен.

Еволюционен и морално революционен… Груб и ласкав, обгръщащ човечеството с надежди за бъдещето, или внезапно запращащ го обратно в зората на неговото атавистично съществуване.

„Ореховите думи” на авторката поставят акцент върху най-важните теми, съпътстващи Личността от раждането й до последните й земни стъпки: за доброто и злото, за любовта и отрицанието, за мира и привързаността към най-близките ни люде. Поставя дилемата защо се появяваме на белия свят и с каква мисия, която да остави след нас спомен в съзнанието на идните поколения.

Василка е майстор на социалния пейзаж, върху хоризонта на който неизброимо число човешки мравки, улисани в идеи, любов, или ненавист към ближния, а най-вече: към парчето хляб, отронват годините си от календара на отреденото им време. Самата тя откровено споделя:

Колко ли живота
има душата човешка -
примамвана,
съблазнявана,
изкушавана,
пребивана,
в примка задушавана,
до изпепеляване почти
на слънцето оставяна,
на безпощадните лъжи.

Изсмуквана
до крайна всеотдайност
и хранена със страх,
с трошици на надежда
и огън прелюбовен.

Колко ли живота има
душата човешка,
та още чака и пита. „Колко ли живота”

Нерядко, когато става дума за лириката на Василка Хаджипапа се отбелязва, че тя прехвърля мост между Кипър и България. Това твърдение несъмнено е вярно, но искам да го разширя, защото поезията й протяга дружеска длан към всеки, който изповядва мира и хармонията, тишината на делника и спокойствието на звездната нощ.

Който може без угризения да погледне в доверчивите очи на дете, или да почерпи мъдрост от мъдростта на непознат старец.

Сънят на който да е спокоен, а утрешният ден - отдаден на градивност, а не на скрити козни и лукаво подвеждане на обществото. Новата стихосбирка е интернационална по смисъла си, защото е дар за всеки любител на поетичното изящество, независимо на какъв език говори и каква религия изповядва.

Василка проницателно и вярно наблюдава света, който често прилича на врящ купел от страсти и с поезията си прави опити да уравновеси страстите. Да отдели значимото от мимолетното, имащите бъдеще идеи от изживелите датите си химери.

Тук всеки човек е също малка вселена; търсещ най-вярната си орбита сред неизброимите лица в сивата улична река. В лириката на Василка битието е море с необятен хоризонт, а човеците - временни гости.

Сред морето се издига гражданската пирамида, на върха на която богопомазани „избраници” диктуват пулса на обществото. А в основата й са онези, истинските градители, обречени на мизерия и забвение.

Наистина, абсолютното равенство е утопия, но не се ли раждаме всички голи и еднакво безпомощни? Кога настъпва разделението? Кога вярата ни в правото на щастие за всеки бива стъпкана в калта и кой руши библейския храм на общественото единство?

В настъпилия хаос кой ще издигне високо-високо хоругвата на абсолютната правота, повеждайки тълпите към първоизворите на хилядолетната вяра, дала борбеност и сили на безброй поколения? Неизвестно!

Но той ще се роди отново и ние пак ще го познаем, въпреки закърнелите си мозъци; въпреки равнодушието, апатията, чалгата и тиражираната демагогия на имащите власт. А докато това стане, докато се случи новото чудо, какво ще правим ние?

Може би затова са толкова болезнени стиховете на Василка Хаджипапа за родната й България, която й е още по-скъпа от далечните разстояния и за проказата на емиграцията, която я разяжда.

Тътенът на ставащото у нас няма как да не отекне в съпричастието на сърцето й. Хората се пръскат в разни посоки, селищата опустяват. Само пожълтели некролози вятърът разнася из опустелите улици.

Къде сме тръгнали? Какво щастие дирим и не е ли това аналог на притчата за древните юдеи, скитали се десетилетия в мъртвата пустиня?

Емигрира България.
Моята родина.
Емигрират хора и ембриони.
Старците, сами оставени,
емигрират и те
в небесната чужбина.
Емигрират дърветата,
отвлечени робини.
Ако можеха,
щяха да емигрират
и реките отровени.
Похитени са
цели гори.
Дори планини.
Накъде емигрира България?
На празното място остава
човешка и природна пустиня.
А емигрантите тръгват,
заровили сърцата си
в земята на България.

И питам се
на пътя на кервана зловещ
кой ще застане… „Емигрира България”

Още много може да се говори за новия поетичен сборник на Василка Хаджипапа „Огледални вселени”, но преразказът в никакъв случай не може да пресъздаде значимостта и красотата на включените по страниците стихове.

Да се наслади на акварелната й пейзажна лирика; да вникне в цялата дълбочина на творбите й с гражданска насоченост и да стане участник в екзистенциалните модели по редовете на немалко творби.

Книгата е събрала в сърцето си всичко - и живия живот, и нашите въжделения, съмнения, надежди и очаквания, огорченията ни и плахите надежди, че все пак в бъдещото време ще ни се случи нещо по-добро.

И разбира се: ще оцелее страната ни, за която поетесата сега споделя в „Нощно видение”: „Огромна черна мрежа покрила е страната. И там родината, България, като дивеч в капан се мята.”

Без колебание мога да твърдя, че Василка е сред най-стойностните автори в съвременната ни диаспора, а от даровитата й лира ще очакваме още много.

Но тя вече има свое с право извоювано място в днешната ни национална литература, а творчеството й, поне част от него, заслужава да влезе в учебниците.

Така, както вече е намерило своето достойно място в сърцата на истинските читатели…