Георги Пашев

От миналото народите вземат вечното, онова, което не се превръща в минало.

Днес ние честваме героичното отричане на една деспотична власт и волята да възстановим държавата си. Честваме върха на освободителните борби, предизвикани от мрачната сила на безправието. Честваме възторга, безпримерната дързост, мощта на един духовно устойчив в трагичните превратности народ. А тия неща не умират. Те съпътстват поколенията. Ако загубим почит към тях - епичните височини, до които стигна чистата простонародна душа с естествената си прозорливост, ние сме осъдени. Историята ще престане да бъде водач и учител.

Нашето духовно възвисяване иде от 9-ти век с а з, б у к и, в е д и, г л а г о л и - писмената на солунските звезди, чрез които станахме народ с образ и предадохме тези писмена на повече от 200 милиона славяни, половината Европа. Духовната нишка минава през Климент Охридски, Йоан Екзарх, патриарх Евтимий, Софроний , Раковски, Чинтулов, Берон, Славейков,

Каравелов и редицата образи, първожреци на революцията: Левски, Ботев, Каблешков, Бенковски, Волов, Икономов, Стамболов, Райна Княгиня, З. Стоянов, Драгостинов, Дюстабанов, поп Харитон и пр., станали светлина за цял народ.

Пред онези подивели от страдание българи, които дадоха на сладката дума с в о б о д а необикновено обаяние, като направиха от нея Възраждането, идеал, който никой не можа да порути, пред тях правим поклона си.

Можеха ли те да отложат събитието, за това, че както при Старозагорското въстание пак не бяха готови, нямаха пари и пушки, офицери и топове срещу военизираната модерно държава? Да, можеха, ако между роба и владетеля имаше сговор. Но ненавистта към московския гяурин - християнина, беше най-живото чувство, първото мюсюлманско правило. Коранът придаваше на Харбието - войната с неверните, святост. Неравенството, привилегиите, потискането, разюзданият помрачил разсъдъка шовинизъм, тия всегдашни причини за недоволство и бунтове станаха ключа и на българската революция за национално освобождение.

Кого биеха в турско? Кого затваряха? Кого не щат в съда за свидетел? Кой няма право, кого товарят с ангарии и вериги? Българина? В Европа се понесе френското изречение: „Tout est beau en Turquie, excepte l,homme” - „Всичко е добро в Турция, изключая човека!”

Каква по-добра основа за бунта?

Свободата е най-свидното благо, това е аксиома. По възвишеност тя се равнява със самия живот и загубването й наричат робство. А робът велики дела не твори и весели песни не пее. Той се учи на лъжа и преструвки. Блясък в неговото творчество няма. Затуй свободата се явява най-достойният кумир и борбата за нея е жестока. Изтръгвана от кръвожадните уста на ужаса, тя има за майка великата смърт. Такова беше евангелието на дедите от 1876 г. Хипнотизирани от величието на идеята, те изгоряха в един огън, който стана вечен.

Епохите са видели много политикани, патриоти-демагози, които свързват отечеството със сметките си, когато са на власт. Но не те се помнят. Само обжарените от националната съблазън дейци хващат корен във вечността. Затова оня народ, прост и непредпазлив, но мъдър, защото знае какво прави, и велик, защото в делата му има правда, простота и доброта, без които няма величие, тоя народ даде на въстанието характер не на историчен случай, а на дълбока проява на мощ, подвиг, който в името на свободата и човещината свети като сияние. Българинът встъпи в борба тежка, библейска. При „славен и злочест Батак” и Перущица се обвенча с безсмъртието на голготски човек. В 20-тех априлски дни стана най-известният.

Предопредели му се вечност. Защото видя, че в голямата борба първо трябва да умреш, тогава добиваш безсмъртие.

Народът не премери силите, когато влезе в тази трагедия, по-страшна от античните. Кипна без сметки, защото ако вземеше да пресмята, щеше да угаси кипежа си. И в това бе чудото. С нищожните пред средствата на владетеля възможности той победи.

Къде бе тайната? Навярно в това, че народът е вечен, затова е непобедим. Чернее, но не умира. Път да каже онова, което иска, намира. Сложност и безисходност за него няма. Затварят го, притискат го, той изразява себе си. Как? Негова работа е! В краен случай той има наивното въображение да вижда и най-далечната цел осъществима и да почне делото.

В живота често ирационалното помага повече. Преследвайки илюзии, човек стига успехи, каквито не е дирил. Тази ирационалност, свойство на народа, бе главното начало в априлското повдигане. В нравственото си назначение народът видя, че трябва да действа искрено, смело, макар и да сгреши. Сам човек се отчайва, но множеството върви с тъмните си, но пленителни за него надежди, върви с възторга на чистото родолюбие, за да удовлетвори ламтежа на времето и заблудата тук, ако може тъй да кажем, принася полза повече от истината.

В Оборище се събраха депутати, стража - над 400 души. Те гърмяха, пяха, викаха. Светеха им фенери и огньове. Въртяха се чевермета. Бележка след бележка прави Бенковски да не викат като мечки, защото господар на тази земя е още султанът. Но оборишките депутати, „ангели”, както ги нарича Захари, а събранието им: „Велико и народно, каквото България няма да види вече” и дай, боже, ще прибавим ние, да не види, това събрание от хора, потискали жаждата за отпор векове, пиеха сега до насита от волностите, които им предлагаха нощите на Меченския букак.

Никакво значение няма обяснението, че въстанието не успя, не обзе цяла България, че влиятелните, богатите, добре облечените и с важни лица люде не прегърнаха идеята, че черковниците говореха за еволюция, а духът на народа бе раздвоен, че имаше демагози и предатели, каквито всякога има. Или че степенуването на окръзите се обърна с главата надолу - последният, Четвърти окръг, Пловдивският стана първи и драмата, която той разигра, даде име на събитието. Важното бе, че в тази бъркотия апостолите и последвалите ги хора от народа се вдигнаха, защото разбраха, че само с нещо решително може да се промени лоша съдба.

И излязоха прави. Част от Тракия, онази земя между Стара планина и Родопите, която се напои с кръвта на 30 хиляди жертви и небето й потъмня от пожарите, Батак, Перущица, Панагюрище, Клисура, Копривщица станаха свещено наследство, люлка на националното опомняне, един общобългарски олтар, излъчващ мистична народна героика.

Трепна на първо време руската интелигенция с общочовешките си вдъхновения за помощ на угнетените. Трепна Европа. И българите, които чакаха руската сила от Иван Грозни насам, първият московски господар с яка войска, дочакаха тая войска с Александър ІІ. Там, на тези българи, на които при сключване мира за войната 1828-1829г., когато Мамарчев, за да се помисли и за свободата на България, разбунтува с 500 въстаника Котленско, Дибич Забалкански говореше: „Българе бедни, седете мирно и вашият ред ще дойде!”

Тоя ред най-сетне, като блаженство след страдание, дойде. Но не защото българите седяха мирни. А защото бяха немирни. Защото смелото решение е по-добро…

8 ІІІ 1976 г.