Марин Кадиев

Проф. Иван Шишманов е от най-мащабните и значими български интелектуалци в края на 19 и първата четвърт на 20 век, основоположник на хуманитарната наука у нас.

Роден е в Свищов на 22 юни 1862 г. в семейство с ярки духовни интереси; завършва Педагогическото училище във Виена, става учител в родния си град и основава първото учителско сдружение у нас.

После получава стипендия и следва философия и литература в Йена и Женева и защитава докторат по философия в Лайпциг. През 1888 г. е един от радетелите и основателите на Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски”) и преподавател в него като професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история.

Той е учен с широк хуманитарен поглед, с изключителна научна ерудиция, с висок естетически критерий и достига до исторически виждания и схващания, с които надминава своите съвременници.

Той е литературен историк и изследовател, критик, фолклорист, етнограф, етнолог, народопсихолог. Притежава проницателна, ясна и точна критическа мисъл и психологическа нагласа на полемист да утвърждава реалистичното и нравственото в живота, науката и изкуството.

Виждайки духовната изостаналост в следосвобожденската епоха, полага неистови усилия и волева същност народът да бъде просветен.

Иван Шишманов обосновава свой начин за интерпретация на литературните факти и явления и го нарича психосоциологичен, и подчертава необходимостта от нова научна дисциплина - литературна социология.

Този свой психосоциологичен метод е приложил в най-солидното си изследване „Възраждането в Италия”, което е принос в италианската историография.

Той категорично утвърждава различните европейски литературни школи като необходими за духовното развитие на обществото, като превъзмогване на еднолинейното мислене, без да се пренебрегва българската богата традиция.

Той първи цялостно изследва с тънко чувство за историзъм Българското възраждане и неговите дейци от Паисий до Раковски с точни и проникновени характеристики и доказва значимостта им за националната идентичност, и ги определя като пророци, преодолели нашенското тесногръдие и устремени с цената на живота си към свободата на България.

Интересно е, че той първи у нас вижда в единението, в синтеза на българското и европейското, на нашето и чуждото, развитието на българската изящна словесност.

Иван Шишманов е не само проницателен научен работник, но и обаятелен преподавател, чиито лекции се очакват с жив интерес и където той се изявява не само като очакван лектор, но и като стриктен моралист, като възпитател на нравствени ценности, нещо рядко в учебната практика.

Освен крупен учен Иван Шишманов е забележителен общественик и държавник. Той е основател и редактор на уникалната книга „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, където се публикува и популяризира българският фолклор с неговото многообразие и е скъпоценна съкровищница на българската духовност.

За него народното творчество е фактор за пълнокръвно развитие на литературата, за духовното извисяване на народа.

През 1903 г. той става министър на народната просвета и развива мащабна културно-просветна дейност - смята, че образованието е решаващо за просперитета на страната, че то „да не бъде привилегия на заможните класи, а да обхване и най-отдалечената селска колиба”.

С Шишманов се свързва създаването и пълноценното развитие на народния театър, музикалното училище, художествената академия, етнографския музей, археологическо дружество, изложбени зали, читалищни и училищни библиотеки.

Всъщност през 1911 г. той е създател и пръв председател на Читалищния съюз и разработва концепция за неговото функциониране в бъдещето.

Издава уникална книга за своя приятел Иван Вазов, води забележителна кореспонденция с К. Величков, Михалаки Георгиев, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Елин Пелин и др., помага им, изпраща ги в чужбина да обогатяват своята култура.

Той е българският пълномощен министър в Украйна, основател и пръв председател на българската секция на Пан-европейския съюз.

Като учен и общественик Иван Шишманов има изключителен авторитет не само у нас, но и в чужбина и затова е канен като делегат на много международни конгреси, конференции, срещи, на които са разисквани и решавани много проблеми и въпроси от научно и културно естество.

Така той се запознава и общува с най-видни дейци на световния културен елит като Ромен Ролан, Максим Горки, Георг Брандес и др.

Член е на много чуждестранни академии, научни институти, дружества и организации, като по този начин издига българската духовност на световни висоти.

Той е от най-добрите познавачи на световната литература у нас и чете три десетилетия лекции по западноевропейски литератури в Софийския университет и по сравнително литературознание.

С право може да се каже, че той е създателят на българската литературна наука.

Определено най-точно и вярно е уловил неговия творчески профил народният поет Иван Вазов, който споделя по повод на неговата тридесетгодишна научна дейност:

„Историята на българския умствен напредък няма да има по-благородна работа, когато трябва да търси една от най-чистите слави на родната наука, едно от най-хубавите имена, с които България може да се гордее пред себе си и пред чуждия свят”.

Въпреки че Иван Шишманов е преди всичко литературен изследовател, той отдава изключително значение на литературната критика като категорична потребност за литературното развитие и пише статията си „Задачи на литературната критика от психо-социологично гледище”, която има методологическо значение и днес със своята насоченост, че критиката трябва да бъде освободена от всякаква естетическа нормативност и деспотизъм; че тя трябва „да открива таланта и да му разчиства пътя, и да подготвя публиката да оцени тоя талант, без претенцията обаче за папска непогрешимост”.

Според него критиката има своите граници и разчита и на личния естетически критерий и вкус, той предпочита „критиката на хубостите у един истински талант пред критиката на грешките”.

Вярно и точно послание към всички оценители на литературните произведения.