Светозар Казанджиев

Познавах го лично. Представял съм негови книги, били сме на съвместни прояви, живеехме в един град (Смолян), но не мога да кажа, че се сближихме. Беше особен. Тъкмо помислиш, че си на „ти” с него, той се отдръпва. Мнителност, недоверие, страх - не мога да кажа какво. Пък и да мога, в случая това няма никакво значение.

Никола Гигов беше поет на Родопа. Искрен, влюбен, отдаден. Познаваше планината, както познаваше майка си. Можеше да се опре на рамото й и да изплаче най-горчивите сълзи. Доверяваше й всичко, без да чака утеха. Приела го като свой, тя му шепнеше: „Тук съм, сине, където да идеш, ще те чакам!”

Гигов й вярваше и препускаше по широкия свят. Когато беше далече и нямаше как да я види, знаеше, че тя е там, под южното небе на България, непревземаема като крепост и стиснал ключа от сърцето й в своето, чуваше как го зове…

Когато излезе първата му книга „Отключени пътища” през 1970 г., бях гимназист. Прочетох очерците на един дъх и се възгордях, защото перото се предаваше от поколение на поколение и словото продължаваше да живее.

Той описваше живота на обикновените родопчани с необикновена съдба, разказваше на хората за човека и неговия свят.

Рисуваше портрети на жени с черни и цветни забрадки, на мъже с хайдушки калпаци и косаджийски каскети, на горски и революционери, на младежи с български и небългарски имена, описваше Родопа от натура.

Спечелил доверието им, той влизаше в скромните къщи, надникваше във вътрешния им свят и деликатно изваждаше от там всичко „клано и драно”, за да го надари с младежка жар и поетичност, да го превърне в дръвник или в олтар.

Дълго помня и навярно никога няма да забравя оня извор в с. Арда, край който баба Елена разказва за сувариите (турците), как удряли юмруци по портите и викали:

„Каурине-е-е, изнасяй парите!” Как съсичали капии, палили къщи, заливали с газ руба и я изгаряли пред очите на влюбените…

Или притчата за братя Добровски от с. Славейно и най-малкият, пощаден от душманите заради неговата невръсност. Той вървял всеки ден по пет часа пеш, за да носи хляб на затворниците в Пашмаклъ (Смолян) - баща му и четиримата негови братя. Детето, имало щастие да стане възрастен, е последният преображенец, натоварен да свидетелства, за скъпата плата на свободата, откъсната от залъга на предците ни.

За гурбетчийската орис на Георги Ангелиев от Райково, за Сава Щинков от Златоград, ушил червеното знаме…

Или за мугленския будител Петър Пеев, дошъл да скъса черната риза на мрака и да запали свещ в тъмното, или за Манол Радичев от Гела, курдисал ансамбъл от сто и двайсет души и преобърнал живота на селото…

Ще помня миньорите, майсторите чешмари, лекарите, момичетата с трудна съдба…

Няма да забравя никога Зерфе от с. Оряховец, пламнала като факла и изгоряла в името на България…

Затова нему отива най-много призванието Певец на Родопа.

***
Никола Гигов е роден на 10 ноември 1937 г. в с. Вълчи дол, разположено под връх Руй, западно от гр. Трън, в Сърбия. Преживял още като дете изгнанническата орис на бежанците, станали жертва на историята, той знае тежестта на една детска сълза и горчивината на подхвърления хляб.

Знае, какво означава да се загубиш във времето, да си никой и никой да не ти подава ръка. „Като бежанец от Западните покрайнини свидетелствам, че през ХХ век родината не даде дори пустееща земя на тия несретници, за да се вкоренят и посадят дръвче, пише Гигов в „Керванът на скръбта” - предисловие към лиричната му изповед „Бежанци”, отпечатана през 1999 г. - Любовта на нас, бежанците към родината, се оказа едностранна, трагична любов”.

Въпреки тъжния привкус в стиховете, посветени на изгнаниците, в тях не угасва нито за миг горящата свещ на любовта към родината, надеждата, че все някъде има брод към отечествения бряг, че няма да погине вярата в утрешния ден на племето и на България.

Книжката, притаила в себе си четиридесет и шест сълзи, т.с. стихотворения, е доказателство, че и в стих може да се изплаче най-черната мъка. За поета, изплувал от притаената скръб на клетниците, това не е непостижим устрем.

През 1974-а, издателство „Народна младеж” пусна първата му книга със стихове „Южна крепост”. Тиражът й е хиляда, но достатъчен да завладее сърцата на почитателите на истинската поезия.

Тя прозвуча като тръба, високо и отривисто, за да извести на литературна България, че в небето й изгрява нова звезда. Сбирката съдържа двадесет и едно стихотворения, двадесет и една въздишки по отечеството, което е толкова близко и в същото време непостижимо за ограбения поет.

„Южна крепост” е „кръщелно сведетелство” на тридесет и шест годишния Гигов, книга, която го нарежда до талантливите поети на седемдесетте години на ХХ век.

Необоримо доказателство на това е първото стихотворение в книгата „Единствена и вечна”, наречено за татковината:

Българийо - единствена и вечна,
ти моя люлка,
слънчице
и гроб.
Земя на ханове, хайдути
и предтечи,
които в кръвта ми търсят брод…
Пулсираш в мисълта ми -
с кръв и слово.
Но нямам огнен стих да те сравня.
Не мога с майка - тя нали умира,
домът рожден - руши се до основи,
любимата - и тя ще измени,
и в скъпите
но преходни неща
оставаш Ти -
единствена и вечна,
безсмъртна,
неизменна,
непреходна.
Вземи сърцето ми
като червена роза,
вземи очите ми
като небето синьо,
вземи ръцете ми
като бразди за посев -
и нека се прелея
в огнен стих
за теб.
И нека любовта ми
към идни векове
намери брод!
Българийо,
единствена и вечна,
ти моя люлка,
слънчице
и гроб.

Идеята, върху която се гради лириката на Никола Гигов, а подир това и цялото му творчество, е героиката на отечеството, преклонението пред неговото могъщество, историята, културата.

Този взрив на патриотизъм се обославя от генезиса на неговия произход и в последствие на избуялата му съдба. В съзнанието на поета родината е не само пристан и утеха, тя е феномен на тържествуващата непреходност.

Драматизмът, с който го посреща белия свят, отчаянието, изпълнило пространството и времето около момчето, загубило своя роден край, формира у него по-особен мироглед, крехка чувствителност, изострено чувство към страданието на другия.

Той го кара да води непримирима борба за лична чест и достойнство, да се противопоставя на всякакъв вид тирания, да изразява недоверие към авторитетите, да се стреми към истината и правдата, да възпява живота на обикновените хора, да отрича заместването на човека от догми, каквито и да са те…

За Гигов родината не е понятие, изкристализирало от патриотарски речи и безсмислени декларации, нито може да бъде идейно покривало, отделящо реалностите на битието от чистия дух. За него тя е святост, съдба.

Другото би било безкрайна пустош, разкъсвана от дребни страсти и непростими предателства. Поетът се гордее с татковината и като един от водачите на своето поколение, влиза в битката с меча на думите.

Иска да я опази със силата на духа. Превръща поезията в ризница, която го брани от разстрелите на деня, издига я като стена пред съблазните, мамещи го за тридесет сребърника да пречупи гръбнак, да падне на колене…

Възпявайки нея, Родината, той възпява вярата, че ако не днес, то утре, обезателно в други ден, ще постигне хармония на взаимно доверие и упование в ближния.

Като съвест на времето, му е ясно, че трябва да тачи традициите, да помни, че силата на бъдещето извира от миналото, че е наследник на велик род, дал на България Ботев, Вазов, Вапцаров… Наследство, което го задължава като творец и като човек.

Никола Гигов имаше същото отношение и към Родопа. Слагаше знак за равенство между двете. Възприемаше ги като едно цяло. Стихосбирката му „Южна крепост” е посветена на планината - неговото по-сетнешно родно място, в което той пристигна роден, за да се прероди и израсне.

Затова я обичаше безмерно. Любовта им беше взаимна. Второто стихотворение в книгата, а и всички останали, са изпети за нея. Цитирам второто, защото е показателно и родопчани го знаят наизуст:

Родопа,
имаш много върхове,
но два достигат небесата чак:
вълшебникът на песните - Орфей,
и жадния за свобода -
Спартак.
Родопа,
имаш хиляди звезди,
но две ги водят
в петвековна бран.
Вечерница -
с очите на Момчил,
Зорницата е
Петко капитан.

Невярно би било да смятаме, че Гигов е дошъл в Родопите, само, за да се спаси от преследвачите на Държавна сигурност, че е тук да се радва на личната си свобода и удоволствието от умствения труд. В никакъв случай!

От първия до сетния си ден той живя животът й, изстрадваше съдбата й. В тази малка книжка („Южна крепост”), поетът е изпял и изплакал голямата история на планината.

Чуйте само как стене: „Пищи Кръстатата гора… Като вълчица вие. Дечица за Стамбол вървят и робски път се вие” („Дечица за Стамбол”), или „Потайно време. Листен шепот - гората слиза по дола. Хайдушка тишина. И слепи, помръкнали от сън села” („Хайдушки хляб”), или как си поема дъх и прошепва: „Камбана за съвести, огън за влюбени, път за мечтатели, стих за поети. Колко е радостно, колко е хубаво, в пътя сърце да ти свети”. („Сърцето ми”), и още „По прашни пътища се скитах, познах и радост, и погром. Но вечер шепнех на звездите: Родопите са моят дом.” („Моят дом”)…

Като журналист във в. „Родопски устрем”, кореспондент на списание „Родопи” (Хайтовото), издател на вестник „Глас народен”, като поет, изследовател, орфеист, като общественик, Никола Гигов скицира живота от близо, като на пленер, рисува го драматичен, суров, любвеобилен, прелестен.

Нагазил дълбоко в истроията на планината, знае, че малцина ще го оборят. Защото от нине во век повтаряме: знание, придружено с художнически талант, е трижди по-силно от силата на планинския зъбер.

Гигов въздигна Родопа в свой култ. Превърна я в постеля, дом и небе за своите песни. Никой преди него не е връхлитан от такова вдъхновение, не е творил така пламенно, не е чувствал така страстно, не е страдал толкоз горчиво.

Може би само народният гений и митичният Родопеец остават непостижими в своите мисли, във възвишените слова, в безсмъртните песни…

***
Има писатели, които за да работят спокойно, се скриват зад думите. Стават недостъпни. Подобно нещо у Гигов бе недопустимо. Той се срещаше с хората, обикаляше градовете, катереше планината, особено в по-младите си години и единствената му защита бе тихата незабележимост. Около него цареше кротост и непрекъсната заетост в работа.

Това създаваше известно впечатление за недосегаемост. Измама! Той общуваше с всеки, интересуваше го живота на обикновените хора, имаше своите изкушения, беше духовит. Непримирим бе само тогава, когато му се налагаше, а това не бе рядко, да защитава най-скъпото - свободата си.

Гигов умееше да скрива личния си живот. Особено своя произход и детството. Казваше, че е роден в Западните покрайнини на България и толкоз. Сякаш изпитваше политически страх от фактите. Безпокоеше се, че могат да се повторят, че няма да бъде разбран, че събеседникът му ще приеме трудно онова, което е минало през неговата глава, нито ще усети мъката, насинила душата му.

Когато през 2000-та година излезе от печат „Цербери от Ада”, хроника на събитията от този период на живота му, читателят научи, за какво става дума. Книгата е елегия за младежките лутания на поета из деветте кръга на ада, преследвайки химерния образ на свободата.

За мечтите, осъдени да не се сбъдват. Реквием за похитената младост и възпев за несломимия дух на живота. Разказ за копнежите на поета да види отечеството си, а след това и себе си, в слънчевия диск на свободата.

Избягало от Сърбия в България, семейство Гигови тръгва на север, към Дунава. Казали им, че там започва пресушаване на блатата, има работа, а отнетият чернозем от азмака е достатъчен да оземли и тях като преселници, озовали се само с една риза на раменете.

Семейството отсяда в село Дъбован, община Гулянци, на трийсетина километра от Плевен, близо до вечната река - „Перото на Бога”, както я нарича по-късно поетът.

Никола, седмото дете на Росица и Андон Гигови, е умен, трудолюбив, романтик по характер, отличник в училище.

Завършва прогимназията в Дъбован, а гимназия в село Гиген, където е даскалувал преди време легендарният поп Андрей.

По тристепенната скала на бедност, родителите му са в първата, при това бежанци. А той е пълен отличник и само след две седмици, ще завърши гимназия „Асен Златаров” в Гиген. И какво от това, ако няма пред себе си цел, която да го тласка напред! Той е наясно, че с наследения статус никога няма да е свободен.

Затова трябва да учи. И не къде да е, а в първото висше училище на България. В Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

През 1953 г. става редовен студент. За да оцелее, учи и работи едновременно. Обстоятелствата го карат да сменя по няколко пъти строежите, квартирата, съквартирантите, единствената величина, която остава непроменена, е любовта му към книгите и мечтата да се изучи, за да помогне на себе си и на своите родители. Ала, както често се случва, желанието е едно, следствието - съвсем друго.

На 23 октомври 1956-а избухва Унгарското въстание. Хората не харесват живота си след Втората световна война. На 4 ноември Будапеща е окървавена. Загиват 25000 души. Съветските танкове прегазват въстанието. Новината за кървавата вендета, обикаля мълниеносно света. Един ден, излязъл в Борисовата градина със своя съквартирант Стефан Йотов, спрял пред могъщия паметник на Йосиф Висарионович, Гигов фриволно възкликва: „Един ден тази статуя няма да я има тук!” Той и съквартирантът му продължили напред. Третокурсникът с отличен успех, ненавършил още двайсет години, бъдещ учител и надежден поет, предчувства, че идва промяна.

И съвсем естествено, споделя това си предчувствие с Йотов, когото е предложил за комсомолски секретар и който освен съквартирант, е и негов съкурсник. Нищо повече!

След няколко дни е свикано комсомолско събрание в университета и пред 156 души, Стефан Йотов драматично оповестява: „Другари, в Унгария стават страшни събития. Нашият колега Никола Гигов е свързан с тях и трябва веднага да бъде изхвърлен от университета!”

За да смачкат „злото”, отличникът, младият поет, работникът с романтична душа, бъдещият учител, е изключен от всички висши училища в България.

Този акт преобръща живота му. Първото, което му хрумва тогава, е да се хвърли под влака, но скоро вътрешният му „ротор” започва да генерира друго движение - не към смъртта, а към живота. Той не пада на колене. Остава изправен, намира сили да издържи.

Тих, кротък, добър, сговорчив по природа, ала и непреклонен, Гигов остава верен, с ръка върху сърцето на България. Но заедно с него остава и клеветата, за да съпътства живота и изцежда съпротивителните му сили, да го атакува с различни „вируси”, докато най-сетне го омаломощи и пречупи.

Правдата го спасява. Имунитетът, който добива в борбата с лагерната „пандемия”, му помага да опази живота си.

„Цербери от Ада” се чете на един дъх и макар, че написаното не предизвиква възторг, а състрадание, то кара сърцето да вие от болката, която понася лирическия герой. От унижението, налагано от хуманоидите, изпълзели от черните дупки на следдеветосептемврийския космос.

Хванал се под мишница с поета, читателят изминава целия път на огорчения, предателства, публично поругание.

И накрая, попаднал, заедно с него в орбитата на Държавна сигурност, изтърпява всичките репресии, опитите за пречупване на волята, склоняване към сътрудничество с дявола. За да приемем цялостния образ на поета, да повярваме, че това е именно той, книгата ни представя и образа на човека.

На 26 септември 1959 г. Гигов се уволнява от безконечната си военна служба и трудова повинност, която впоследствие му е „открадната” и заминава за Смолян с позволение да стане учител.

Година по-късно е уволнен като възпитател в Минната школа в Устово.

Отива на работа в отдел „Статистика” на Окръжния народен съвет, но и там не печели доверие, след два месеца е изпъден.

Бивайки „неблагонадежден”, службите го насочват към Държавното предприятие „Млекопреработване” в града.

След няколко месеца е уволнен и от там.

На 21 януари 1961-а милицията го снема от отчет като „проводник на вражеска дейност и враг на народната власт”.

През 1963 г. му възстановяват студентските права и десет години след изключването (1966), завършва СУ „Св. Климент Охридски” с пълно отличие.

Всяка тема от творчеството на Никола Гигов е интересна и заслужава подробно изследване. Спрях се на „бежанската”, защото е определяща за по-нататъшното му израстване като човек и утвърждаване като творец.

С темата за бежанците са свързани четири негови книги: „Свиреп живот” (1994), „Бежанци” (1999), „Трънен венец от Рая” (2008) и „Вълчи балади” (2014).

***
Другата голяма тема в поезията на Гигов е темата за родината - Родопите и България. Най-вълнуващите му песни са посветени на тях.

Тръгвайки дръзко и талантливо с „Южна крепост” в началото, минавайки през стиховете в „Родопски чан”, „Ден за прошка”, „Герданче от Рая”, „И Ботев ще е моето сърце”, „Нежни светкавици”, „Жеравни песни”, „Белязана птица” или „Омагьосани очи”, Никола Гигов разсъждава непрекъснато върху духа на времето, внушава ни, че родолюбието не пречи на талантливия творец да е помирен със собствената си съвест и заедно с това да съблюдава законите на държавата.

Песните и стихотворенията, заредени с възпламеняваща енергия, му помагат да изгради свой свят, в който обхваща всичко с поглед, владее го до съвършенство и е свободен.

Неговата Родопа е могъща, драматична, естествена. Читателят я приема без колебание. Защото усеща, че Гигов не я гледа през прозореца на кухнята, нито от балкона на някой хотел, за да ни я представи, а я живее, както живее живота си.

Когато влиза в нея, той се стреми да усети дъха й, да почувства конвулсиите, преминаващи в смях или в гърч, да изпита силата и слабостта й, да прочете биографията й от преди зачатието до днес.

За него небето над планината е „гальовно и бездънно”, боровете - „старинни катедрали”, бурите „черни хора”, върхарите - „верни другари”….

Той „говори с птици”, облаците са само на една въздишка от него и въпреки взаимната близост, единственото, за което копнее е „колибка сред гората”. Гигов въприема по един и същи начин небето и земята, родили мъката на Зерфе, достолепието на Валя, саможертвата на Момчил, подвигът на Владимир Серафимов…

Признанията му към Родопа са искрени. Той остана нейн докрай. Завеща й всеки ред, всяка строфа, всяка метафора, написана от неговата любов („Смолян”, монография, ОФ, С. 1972). Планината е господар на плачещите му сънища, на нестихващото горене, на неговия възторг.

Казвам това, не да въздигам напечатаното му книготворчество, а да събудя спомена за него, да извикам гласа на публицистичното му перо, което не спираше да ни заклева: егоизмът е сила, способна да разруши идеала на хиляди хора, затова нека го пресечем. Защото, ако някога злото ни победи, ще е в мигът, когато смелите изоставят рубежа, а умните замълчат.

Прав е Георги Джагаров, когато твърди: „Поетът трябва да бъде разглеждан като поет във всичките разновидности на неговата дейност, независимо кога, къде и с какво се занимава, той трябва да бъде уважаван като поет не само когато пише стихове, но и когато жертва стиховете, за да изпълнява други поръчки на своето време и на своя народ”.

В многобройните книги на Гигов са събрани всичките аромати, гласове и цветя на природата. Онези от нас, чиято душа е докосната от тези нежни трели, сладки звуци, образи и метафори, няма да ги забравим никога („Дето са солзи капали, тамо ще песен да никне”, Хр. Г. Данов, ПД. 1987).

Те принадлежат към непреходното в нашия свят. Те са родени от музиката на сътворението, от песните на народа, от багрите на слънцето. Те постигат своето въздействие чрез тишината.

Пиейки „жива вода” от извора на фолклора, той е пестелив в своя изказ, търси възвишеното в обикновеното, изразява сложните мисли с прости чувства…

Тази смесица от сдържаност и всеотдайност е най-красивата тайна в неговата поетика. Тя му носи възхищение и любов. Пример на подобна звучност и образност откриваме в повечето му песни и стихотворения.

В случая, ще цитирам откъс от само едно - „Рожен” (Нежни светкавици” 1995):

Сто гайди вдигат слънцето нагоре.
Небето се разпуква. Връх ручи.
И родопчани - като едри борове -
Повдигат хоризонта - да ечи…

Никола Гигов е автор на 73 книги, между които: „Родопско халище”, „Длани като макове”, „Гела - Орфеево цвете”, „Майски люляк”, „Часовник с чанове”, „Убийството на Владимир Рилски”, „Ден за прошка”, „Изворче мило, незнайно”, „Жеравни песни”, „Балада за детския смях”, „Белязана птица”, „Космос от мъка и песен”, „Ситото на Бога”, „Табу за Братан”, „Магия за път”, „Омагьосани очи”, „Клада за феникси”, „Сън за свобода”, „Триъгълни слънца”…

Носител е на много награди, наши и чужди, но най-скъпи за него са две: орден „Кирил и Методий” и признанието на Смолян, който го удостои със своето звание „Почетен гражданин” (2007). Член е на Съюза на българските писатели.

„Да тръгнем по най-стръмната родопска пътека, приканва ни Гигов. За тези, които са видели Родопа отстрани, тя е поетично видение, за тези, които са бродили из нея - тя е дълбока, трагична драма, а за тези, които могат мислено да се извисят и да я видят отгоре - тя е люлка на вдъхновение…”

Така започва първата му книга за Орфей („Легенда ли е Орфей”) и с присъщия му поетичен език ни въвежда в темата на своя живот - Орфей Родопееца.

Творбата излезе през 1992-а, в началото на прехода, когато бе дадена парола за разрушаване мирозданието на две поколения българи.

Опустошителният нагон беше оставил културата за „десерт” на цивилизационния пир и не се интересуваше от книги. „Легенда ли е Орфей” бе посрещната различно: от научните среди с мълчание, от снобите с пренебрежение, от родопчани - с възторг.

Гигов хвърли камък в блатото. Книгата провокира разговор за наследството.

Историците, които имаха своя „голям разказ” за Орфей, още от трийсетте години на ХХ век, поставиха фигурата на Родопееца в центъра на своите изследвания, статии, научни съобщения, а Институтът по тракология (1972) към БАН, обедини усилията на всички.

Към съществуващите истории за Орфей, излязоха и други.

Появи се „Загрей”, „Тракийският Дионис”, „Залмоксис”… Това на национално ниво, на локално - Никола Гигов пишеше своя голям разказ за Орфей.

Целта е чрез античните фигури да се вгради тракологията в историята за произхода на българите.

Защо родопчани приеха книгата на Гигов с възторг! Най-напред, защото той им я поднася на разбираем език. Разказва им приказка за един прекрасен символ, олицетворил човешкия копнеж по хармонията и красотата, плод на творческия и съзидателен дух на предците ни.

Този красив мит за Орфей Родопееца - поет, музикант, философ, магьосник, автор на епохата на орфизма, подала ръка на европейската цивилизация, много ни харесва. Той е въплащение на нашите сънища, на нашия блян да сме наследници на тази безценна античност.

Този образец на човешката душа, идва чрез книгата на Гигов да ни помогне да поизлъскаме ръждясалия щит на гордостта. А и времето беше точно навреме.

Гигов обаче настояваше, аргументирано, емоционално, авторитетно: да не забравяме, че всяка идея, превърнала се в реалност, някога е била сън или мечта. Разказваше ни за хилядолетната слава на нашето племе. И колко е важно да прегърнем Орфей, както прегръщаме Христос или Мохамед, за да преодолеем най-голямото падение на духовната ни сила - разединението.

Докато мнозина търсеха смисъла на думите и не откриваха разлика между легендата и истината, той повтаряше високо и отривисто:

„Орфей не е легенда. Орфей е действителна личност. Един от най-великите герои на Стария свят!” Внушаваше ни, че той е част от нашата гордост, а ние част от неговото „ДНК-а”.

Освен всичко друго, което не е малко, ние трябва да му бъдем благодарни, че ни спести усилието да разгръщаме хилядите страници, написани за Орфей. Той ги беше прочел вместо нас, преживял ги бе и пренаписал, за да има следа не само върху хартията, а и върху нашата памет.

Поетът не вкопа синур на темата и последваха още книги за Родопееца: „Орфей и Европа” (2000), „Орфей в Египет” (2002), „Орфей и азбуката” (2004), „Тайната на Орфей” (2005), „Орфей и Тракия” ( 2006), Орфей и цветята” (2007).

На орфеизма той подари половин век от творческия си път. Повече от търсенията му са издадени в Япония и Русия, други са преведени на английски език, а някои имат по две издания.

Той написа още десетки стихове, стотици страници текстове, свързани с Родопееца. Гигов признава: „Орфей е моя съдба!”

Творчеството му даде надежда, превърна се в упование за родопчани. Стимулира желанието им за свобода и съвършенство. Затова че то им принадлежеше в години на съзидание и в години на погром, нека му кажем: „искрено благодарим!”

И да го помним! Тук е мястото да перефразирам латинската сентенция Ubi ars, ibi patria „Където е изкуството, там е родината”, така, както подхожда точно на Никола Гигов: „Където е родината, там е моето изкуство!” Ето две строфи от „Признание”, които прекрасно илюстрират това:

Ще бъда българин до сетния си дъх.
И Ботев ще е моето сърце,
Балкана ще е моят стар баща,
Родопа ще е древната ми майка,
и Шипка
ще е бойния ми храм.
Българийо, живота си ще дам
да не загасва родното огнище,
да не заглъхват майчините песни,
да не бледнеят старите ни мъки,
да не погине буйната ни кръв…

март 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БЪНЗАРОВА, Св. Живеем адски в райска страна, Интервю с Никола Гигов, радио и телевизия 999, Ямбол, 2012
ГИГОВ, Н. Отключени пътища, Профиздат, С. 1970
ГИГОВ, Н., Южна крепост, Народна младеж, С. 1974
ГИГОВ, Н., Нежни светкавици, Издателство на СНП, С., 1995
ГИГОВ, Н., Бежанци, ЕТ Блаком, Асеновград, 1999
ГИГОВ, Н., Цербери от Ада, Пан-ВТ, 2000
ГИГОВ, Н., Изворче мило, незнайно, Зеа-Принт, См., 2017
ГИГОВ, Н., Легенда ли е Орфей, Изд. Музика, С., 1992
ДЖАГАРОВ, Г., От Ботев до Ботев, Изд. Г. Бакалов, Варна, 1982
ЛАЗАРОВА, Цв., Монументализиране на легендата: паметникът на Орфей и Евридика в Смолян, дискусия, НБУ, С.,2012