БОСИЛКА
От авелзамански времена змията в Павелско е на такава почит и преклонение все едно е божество отпреди Христа. Това е тъй, щото най-първите заселници на селото са древните беси. Дедите ни се кланяли на сума божества, но почитали особено много бог Сабазий /1/, който винаги е обкръжен със седем змии, виещи се край снагата му с небивала кротост и покорство. От време на време и той самият се явява като змия. Затуй ми се чини, че челяк има страх от влечугите и заради тая работа…
Знаеш ли защо от всички земни твари Сабазий е взел за свой ортак точно змията? Ами няма по-сгодно животно от нея за неговите дела. И как да има, когато змията всеки ден провира тъй изкусно снагата си сред аромата, нектара и омаята на една камара целебни билки, сякаш ни казва: „Тук има цяр за всяка болка!”. А стане ли студено, се заравя в земята като мъртвец, но пукне ли пролет, хвърля старата си кожа и наново се преражда, за да се сетим, че има цели девет живота и смъртта не я лови. И най-накрая мъжкото семе се вие баш като змийче, додето намери в най-потайната пазва женското. За всичко туй Сабазий е харесал змията за помощник, а пък заради него павелци я зачитат открай време.
А сега да ти кажа дали днес - пет години подир Европейската война - тя все още се радва на тяхната почит.
Виждаш, че Павелско е голямо село - само лани са проплакали сто двайсет и пет дечица. Да са живи и здрави! Приказката ми обаче не е за броя на людете, а за селските крави - близо хиляда са. Ката ден излизат на паша дузина стада, за всяко от които берат грижи по двама говедари. Сутрин те тръгват из сокаците и гръмогласно заподканят стопаните:
- Еееееей, изкарвайте кравитеееее! - сетне ги подкарват към близки пасища, а по икиндия ги връщат обратно.
По отколешен обичай на Гергьовден говедата се извеждат за първи път на паша. Говедарят подкарва всяко добиче с убита змия в ръка, като гледа първо да го допре, а после я размахва над него. Тая работа се прави за здраве и берекет, но и за да не се губи при паша. А змията нарочно е умряла, та да може силата, пъргавостта и зоркостта й, додето е била жива, да се пренесе у говедото и то само да се варди от душмани.
Тоя адет се върши не само с крави, а с всякакъв добитък. Ще ти кажа как се прави с овце. Чувал ли си какво е това предой? Първото доене на животните за годината. Вали-гърми, винаги е на Костадиновден, не може другош. Откакто се въдят овце в планината, на тоя ден се отбиват всички агнета, а майките се доят за сефте. Додето трае доенето, над овцата виси окачена мъртва змия, чиято опашка трие в руното ?, та да дава повече мляко и да не боледува.
Ако пък ги емне някоя болест, пак със змия се церят. Как става? Добавя се пепел от изгорена змия в кърмилото на болното животно и до пет-шест дена от болестта няма и следа, все едно бълха го ухапала.
Ама да не мислиш, че ортакът на Сабазий може да лекува единствено животни? И люде може, но те се церят винаги с жива змия…
Историята, дето ще ти разкажа сега, е истинска открай докрай, щото я видях с тия две очи. Тя се случи двайсетина години преди да се катурне цариградският пашалък, но туй церене е дотолкоз старо, че корените му се крият барем петстотин години преди Христа, когато дедите ни са турили първия камък на крепостта З?реница. Тъй ми каза тогава дядо Петко - последният лечител в Павелско, който цереше със стари илачи и с усталък, трупан през годините от неговите дядовци.
По това време бях двайсет и петгодишен овчар и зимувах с един от Кара Сюлеймановите билюци край Скеча/Ксанти/. На Беломорието ходихме ката есен и седяхме, додето се разлисти планината. Наближило бе време да се връщаме, когато един ден видях Босилка, както сетне стана ясно, че се казва момата. Беше от каматна по-каматна. И снагата й снага - да се ненагледаш, и лицето й лице - очи да не откъсаш от него. Ала горката гледаше някак унесено, все едно се намираше през девет баира в десетия. Мине - не мине някое време и вземе, че се изсмее с всичка сила, сетне наново се пренасяше в своя си свят. Изглежда, че сегиз-тогиз й просветваше, щото ме позаглеждаше някак загадъчно и обръщаше свенливо глава встрани. В тоя миг нещо в мене трепваше и през главата ми се юрваха едни луди мисли, че ми идеше да я грабна и понеса нанякъде…
- Беше като всички други, ама… - извади ме от унеса някакъв тъжен мъжки глас.
Обърнах се и съгледах един без време състарен човечец, който хептен си приличаше с хубавицата.
- Добър ден! - първи го поздравих аз.
- И твоят да е добър, момко! - отвърна ми той и като кимна към момата, почти проплака: - Щерка ми е, само тя ми остана…
- Какво й е? - думите излетяха от устата ми без да се усетя.
Завалията се сепна, сетне въздъхна възтежко и с треперещ глас промълви:
- Оооох, дълга е за разправяне… - подир което изведнъж притихна и се затвори в себе си.
На минутата взех да се пишманя и се тъкмях да му поискам прошка, когато човекът сам почна да ниже патилата си:
- Босилка се роди като другите дечица - всичко й бе на място. Да знаеш само каква радост ни донесе! Еднокатната ни къщица грейна като бейски сарай. И как няма да грейне, момко, когато с Невена я чакахме цели десет години… Накрая Господ се смили над нас и ни прати истински божи дар. Босилка бе по-хубава от ангел! Хем хубавица, хем и умница! Да й се ненагледаш! - в бащините очи проблеснаха плахи радостни искрици, начаса удавени от рукналата влага. - Да, ама друго й е било писано…
Раменете на мъжа се разтресоха и разказът му секна. Мина доста време додето поукроти мъката си, подир което продължи:
- Преди две години, когато навърши шестнайсет и ергените почнаха да я позаглеждат, се случи тъй, че тръгнахме да вършеем. Нивата не беше кой знае каква - три дюнюма нямаше, ама ни хранеше. И зарад туй й треперех и залягах като никой друг. Орах я два пъти в годината, редовно й слагах угнила тор. Даже изкопах триста крачки вада от едно дере, та я поливах чат-пат, станеше ли нужда. А тя никога не ни изостави - и в най-лошите години раждаше толкоз, че винаги имаше какво да турим и на софрата в къщи, и в яслата на кравичката. И напук на робията бяхме сити и честити. Колко му трябва на челяк!
Да, ама всичко е било от ден до пладне, защото ме налетяха лоши люде…
Щом наближихме нивата в Хамбар дере, гледам над нея се вие дим. Ха сега де! Затърчах се с всичка сила, но като стигнах до нея - не повярвах на очите си: снопите, както бяха складени на копени /2/ още по време на жътвата, горяха като факли… Емнах се веднага да гася, но скоро огненият змей ме обгърна отвсякъде и ща - не ща отстъпих безпомощен към хармана.
В тоя миг видях гавазина на Махмуд бей да бяга надолу по дерето. Тогава се сетих как една вечер беят закова черния си ат на две крачки от мен и направо ми рече:
- Бойо, щеш ли да спазарим нивата на Хамбар дере?
- Не я продавам, Махмуд бей… - едвам сварих да отвърна на неочакваното предложение и начаса ме изби студена пот.
- Три жълтици ще ти дам в замяна! - продължи беят, все едно не ме е чул.
- Само нея имам… - рекох му аз, а из снагата ми плъзнаха рой мравки.
- Бая пара ти давам, помисли.
- Какво да мисля, Махмуд бей, аз без нивата не мога, тя ми е всичко… - набрах смелост най-накрая аз, а онзи само ме изгледа отвисоко, сетне врътна коня си и безмълвен запраши нанякъде.
Тая случка стана есенеска, а сега по харманено време беят си показа рогата…
- Еееей, айдутинооо! - опитах се да викна подир бягащия гавазин, ама устата ми бе пресъхнала и нищо не излезе, та се юрнах да го стигна.
Не бях сторил и десет крачки, когато писъкът на Невена разцепи маранята:
- Бойооо!
Тутакси се заковах на място и се обърнах. Видях как Босилка избели очи и падна възнак, а нещо дълго припълзя през снагата й. „Змия”, мина ми през главата и се засилих с все сила обратно. Додето тичах, взех да мисля, че може да е отровна, та свих нататък към нея. Миг преди да се скрие в едни бурени, зърнах опашката и я дръпнах с ръка, сетне ядовито затъпках с цървули главата й. Излезе най-обикновен смок-мишкар, ама ми беше толкоз кипнало, че се спрях когато го разплесках съвсем. Сетне грабнах бъкела с водата и се затърчах към падналата Босилка, която още не се бе свестила.
- Какво стана? - разтреперан попитах невестата си, която се вайкаше отстрани и нищо не подхващаше.
- Ами… - отвърна тя и заплака с глас.
- Казвай де! - рекох аз и почнах да мокря лицето на рожбата си.
- Изрипна от оня копен и се засили право към детето… - наново заплака Невена. - Щом го наближи, възправи снага и аха да го ухапе… Додето да стигна до нея, Босилка припадна, а змията я пролази отгоре…
- А ухапа ли я? - рекох аз, защото бях чувал, че макар и не отровни, мишкарите хапят много люто.
- Не видях…
Когато разбрах, че бягащият да спаси кожата си смок само бе минал през нея, въздъхнах с облекчение. Въздъхнах, ама е било хептен рано…
Не мина много време и Босилка отвори очи, но вече не бе същата…
- Олеле, майчицеееее… - зави жално Невена и без да се усетя заревах барабар с нея.
А нашата тъй дълго чакана и свидна рожбица ни гледаше и се смееше от страшно по-страшно…
Подир малко се поокопитих и взех да утешавам жената:
- Недей да плачеш, жено, тая работа сигурно се цери. Ще намерим лек за Босилка, ще видиш!
Да, ама насетне никъде не намерихме илач… А къде ли не ходихме, какво ли не правихме. Десет дни прекарахме край аязмото на манастира „Св. Врачове” над Куклен, пихме билки и отвари от най-прочутите знахари, поп Инокентий от Скеча три месеца молитви за изцеление й чете, но нищо не помогна. Накрая - срам не срам - отидохме и при ходжа, ама куршумът - дето й ля - пак отиде нахалост… Да ти кажа правичката, почти съм се примирил с орисията си. Нямам вече ни надежда, ни…
- А, не бива тъй, бай Бойо! - прекъснах одисеята му аз и се опитах да му дам кураж: - Челяк не знае от къде ще му излезе късмета!
Завалията помълча малко, сетне ме погледна в очите и попита:
- Как се викаш?
- Стойо ми викат.
- Виж какво, Стойо, за късмета си прав. Ама как да имам надежда, като не ми остана ни пара, ни къща, ни… Ооох! - изстена пак мъжът. - Не съм ти казал още какво ме сполетя след белята с Босилка…
- Патил си още? - ококорих очи аз.
- Патих и още как! Когато дойдохме на себе си с жената, качихме Босилка на едно муле и тръгнахме да се връщаме. Да, ама в село ни чакаше още по-голяма беда… Още като влязохме в нашия сокак, гледам, че комшиите се сбрали, но нищо не могат да помогнат. И как да помогнат, когато еднокатната ни къщица, която сторихме с триста зора, гори от всякъде…
- Беят ли е накарал гавазина да запали къщата? - не повярвах на чутото аз, целият изтръпнал.
- Майната й на къщата, Стойо! - рече клетникът и захълца на глас, а след малко като му дойдоха сили, тихо добави: - Жената си отиде, не издържа сърцето й…
Ако не беше гегата ми, щях да падна… Когато се посвестих, успях да промълвя:
- Много си патил, бай Бойо, много…
- Орисия, какво да се прави.
- А какво стана сетне?
- Какво да стане, Стойо, нищо. Погребах Невена и тръгнах да церя Босилка, ама…
- Има един лечител, дето може да й помогне…
- Къде е той? - прекъсна ме той.
- В моето село, Павелско…
- А, знам го твоето село, минах край него когато ходихме на онзи манастир. А дали може да я изцери? - попита с надежда бащата.
- Много люде е изцерил, вярвам, че и на нея ще помогне! - отвърнах уверено, щото пасях овцете край дядо Петковата церителница и с очите си видях колко по-чалнати излекува той.
- Чул те Господ! - рече той и се закръсти. - А как цери той?
- По стари тертипи, които не само в планината, а и в цялата царщина единствен разбира - казах аз, но нарочно не отворих дума, че цери всички болести със змии, та да не го уплаша.
- То хубаво, ама… На вересия цери ли?
- Аз ще платя масрафа, а дойда ли насам, ще се оправим някак двамата. Какво ще кажеш, а?
- А, тъй бива! - съгласи се клетникът, сетне ми подаде ръка и рече: - Златен челяк си, Стойо. Господ те прати при нас.
Идеше ми да тръгнем веднага за Павелско, ама не бях със собствена стока, че да размахам гегата си и да я подкарам обратно. Кара Сюлеймановите билюци се връщаха все заедно, че по пътищата дебнеха какви ли не айдуци. А отгоре на туй оставаха десетина дена да тръгнем, защото по отдавнашен табиет павелските овце се прибираха неделя-две преди Костадиновден, та да са поотпочинали за първо доене.
Освен туй Босилкината болест се цереше само в неделята около Еньовден. Само тогава илачите на павелския лечител хващаха дикиш, както го бях чувал да казва. През което и друго време да искаш, няма как да изцериш някого, даже да сториш всичко по тефтер.
Затуй казах на бащата на Босилка:
- Елате ден-два преди Еньовден, а за другото ще се разбера с церителя и ще ви чакам.
Додето да тръгнем обратно с овцете се видяхме още три-четири пъти, за да уточним едно-друго. И да си кажа правичката, все повече и повече ми лягаше на сърце болната мома, която като че ли посвикна с мен, щото вече не се смееше толкоз гръмогласно, а стана някак по-вглъбена в себе си и само от време на време ме позаглеждаше дяволито…
По обратния път към Павелско, имахме късмет и докарахме всички билюци невредими. Кара Сюлейман остана доволен когато видя колко охранени връщаме овцете, ама си бе малко темерут и дума на никой не продума. Хубаво че на предой даде всекиму уречената плата, та овчарските ни души се поотпуснаха малко…
А ден преди празника на свети Йоан Кръстител Босилка и баща й дойдоха по обед в Павелско. Бях се разбрал с другарите да ме отменят, додето церителят си свърши работата, затуй метнах две халища на едно комшийско муле и качих момата отгоре, сетне нарамих торба с ядене и тръгнахме от село. Подир сахат време стигнахме до Вис, дето ни чакаше павелският церител; преди месец бе подкарал деветдесет лазарника, но изглеждаше здрав и пъргав за годините си.
- А, добре дошли! - усмихнат ни посрещна той и се здрависа с бащата на Босилка.
- Добре заварил, дядо Петко!
За изумление на всички момата също му подаде ръка, сякаш усетила магичната му сила… Миг по-сетне обаче тя наново се пренесе в своя си свят.
- Е, кажи сега как се разболя? - попита го дядо Петко.
- Тъй и тъй - започна Бойо и додето разказваше как е станала белята, никой не го прекъсна.
Като свърши, церителят погледна изтормозения човечец и му рече:
- Има цяр за болката, аркадаш. Трябва церовит смок…
- Смок ли? - уплаши се не на шега другоселецът и ме погледна сякаш диреше помощ, сетне се обърна шашардисан към стареца: - Та нали смок я докара до туй дередже…
- И да не беше я докарал смок, пак щяхме да я церим по тоя начин - рече му благо дядо Петко, после попита: - Щеш ли да я церим или не?
- Че кой татко няма да ще, ама ще я излекуваме ли докрай?
- Един Господ знае! - каза лечителят и побърза да притури: - Като гледам момата не е хептен зле, та илачите ми ще си свършат работата.
- Какви илачи? - обърка се завалията. - Ти рече, че със смок ще я цериш…
- Той е главният цяр, но има и други - засмя се дядо Петко. - А освен това искам да знаеш, че смокът е отровен, ама ти не се страхувай, щото…
- Отровен? - настръхна пак човечецът.
- Че е отровен, отровен е. Ала Господ му е турил зъбите най-отзад в устата, та и да иска, няма как да те ухапе и е по-безвреден от гущер. Сигурно и заради туй на други места в царщината му викат гущерница.
- Значи няма страшно?
- Че ако има, ще го правя ли бе, аркадаш? - с питане му отвърна дядо Петко и като видя, че онзи се поуспокои, притури: - Дай сега да хапнем, пък другото по пътя ще се разправяме.
Понечих да взема торбата, но церителят вдигна ръка и рече:
- Торбата им дай горе край калето, тук аз ще ви нагостя с туй-онуй - подир което ни отведе в къщицата си, дето се наядохме до насита.
Сетне дядо Петко се качи на своето магаренце и хванахме пътя за Зареница. Горе край калето чакаха с голямо упование пет-шест невести с мъжете си, дошли от къде ли не.
- Бездетни са - прошепна ми лечителят, когато се запътихме към една дълга колиба от борови клони, в която спяха нощ-две болните и близките им, додето траеше церенето.
- Здрасти, дядо Петко, здрав да си! - почнаха да го поздравяват всички.
- Сполай ви! - отвърна старецът и като стисна ръцете на всеки един, рече: - Тая вечер ще подремете в колибата, а утре при изгрев слънце - дано сме живи и здрави - додето смокът е свеж, ще захванем с тая мома, а нататък след нея се разберете помежду си.
Людете погледнаха с разбиране Босилка, а един от тях каза:
- Ти си знаеш, церителю, ти си знаеш.
- О, Страхиле, ела насам! - дръпна го настрана лечителят, сетне тихо попита: - Какво стана? Не хвана ли илачът дикиш?
- Хвана, дядо Петко, ама от уплаха жената взе, че пометна… - с тих глас му отвърна онзи.
- Като се приберете в Карлово, гледай да си все покрай нея, та нищо да не я стряска.
- Додето не роди, няма да се махна от нея! - врече се мъжът.
- И след това трябва да си с нея, щото ще имате една камара грижи… - засмя се старецът и се обърна към другите: - Носите ли си черги?
- Носим, носим.
- Хубаво. Ако щете довечера между ония камъни може да си напалите огън! - предложи им той и влезе в колибата, сетне ме викна и посочи едно кьоше: - Ей там да си постелят твоите люде, а с теб ще спим долу. Настани ги и да идем да свършим някои работи.
Щом излязох отвън, Босилка вече бе скочила от мулето и с интерес разглеждаше множеството. Свалих халищата и кимнах на баща й да ме последва.
- Едната сторете постеля, а с другата се завийте довечера - подадох му чергите аз и свалих торбата от рамото. - Турил съм малко овчарско ядене - масълце, мляко, сирене, лучец..
- И ние носим ядене…
- От много глава не боли.
- Сполай ти! Как ли ще ти се отблагодарим?
- Дано Босилка се изцери, другото е бял кахър! - отвърнах на страдалеца и се прекръстих.
- От твоите уста в Божиите уши! - закръсти се и той.
- С дядо Петко трябва да свършим туй-онуй, ако остане време, надвечер може да намина - рекох му и тръгнах навънка.
- Стойо - спря ме другоселецът и сниши глас, макар че бяхме само двамата: - Още като дойдохме в Павелско, мислех да ти кажа, ама се обърках. Онзи си получи заслуженото…
- Кой онзи? - попитах уж равнодушно, а сърцето ми бясно задумка.
- Махмуд бей… Някой драсна огниво на сарая му и всичко стана на пепел…
- А с него какво стана?
- Залоствал здраво вратата, че в стаята му бил сандъка с жълтиците, та не могли да му помогнат…
- Това се казва хабер! - възкликнах ликуващо аз и изхвръкнах като пиле от колибата, без никога да му кажа как по първи петли се вмъкнах в двора на злодея, а сахат-два подир туй тръгнахме с билюците насам…
Щом се озовах вън, дядо Петко си хортуваше с людете, които го бяха наобиколили околовръст. Когато ме видя, лечителят завърши с благ глас:
- Няма да се кахърите за нищо, утре всичко ще стане по тертип, но нататък дръжте сметка за всичко, дето ви рекох. А до година-две с Божия помощ ще се сдобиете с рожбици. Айде, до сабахлен! - сбогува се накрая той и като подкара магаренцето си, ми махна с ръка. - Да вървим!
Хванах повода на мулето и го последвах. Като отминахме петдесетина крачки, ми рече шепнешком:
- Каквото видиш и чуеш насетне, не го скривай, белким един ден подир мене се намери някой да цери людете, че болестите край нямат… Разбра ли?
- Разбрах, дядо Петко - обещах му аз.
- Сега трябва да наберем някоя и друга билка, а по икиндия ще наточим вода - каза старецът и посочи кожения мях на самара. - Билките, които ни трябват за утре, са общо седемдесет и седем и половина…
- Що са толкова? - не се сдържах аз.
- Щото човешките болести, за които има цяр, са седемдесет и седем, а половинката е за нелечимите - тая билка я знаят малко церители.
- Че може ли да сберем всички, като някои вече са преминали, а други още не са тръгнали?
- В колибата съм изсушил тия, дето не растат по Еньовден - усмихна се благо старецът и добави: - А сега да вървим към Върха.
Додето да стигнем дотам, брахме здравец, жълт кантарион, маточина, живовляк, мъртва коприва, бял равнец, мащерка, гороцвет, комунига, малинови листа, босилек, червена детелина, овчарска торбичка и какво ли не друго. Оттам отидохме до Свети Димитър, дето се спуснах с въже по скалата откъм Шейтанкьой да откъсна женско биле. Сетне край каменната чешма на Маргарото и долу на Иверце набрахме жълт равнец, омайниче и орехови листа, а от картофената нива на даскал Русьо измъкнах няколко стръка пелин, извисил снага над редовете. Накрая свихме нататък към Улеш да откършим хвойнови клони, черна трънка и коприва, а подир това тръгнахме за дядо Петковата къща, като пътьом напълнихме меха от извор, който дотогава не знаех, макар че бях минавал от тук не един и два пъти.
По икиндия разтоварихме билките от добитъка и лечителят каза:
- След малко почваме да правим отварите, а додето къкрят бакърите, ще изкусуриш един по-широк венец, каквито правихте едно време за портрета на св. Кирила и св. Методия. Ще можеш ли?
- Има си хас да не мога! - отвърнах уверено и затърсих по-здраво стъбло от скреба /повет/, около което да вържа китките.
Когато се върнах, дядо Петко беше изнесъл от къщата една камара връзки сушено биле.
- Ха, ела да почнем Босилкиния илач. За него ни трябват седем билки - рече той и кръстоса крака до малък бакър, сетне взе да брои и пуска в него листа, цветове, цели билки, като казваше кое какво е: - Жълт кантарион, дяволска уста, еньовче, дилянка, маточина, божур, а това е лавандула…
- Че къде я найде? - прекъснах го аз, учуден не на шега
- А, от полето ми донасят всичко, дето не расте в село - кротко отвърна лечителят и добави: - Я вземи меха и сипи водица до ей тук.
Напълних бакъра докъдето ми каза, подир което дядо Петко го захлупи и го тури на два камъка, между което вече бе натъкмил съчките.
- Драсни огнивото!
Когато огънят озари лицето ми, старецът донесе един голям бакър и рече:
- Сега да сторим отвара и за невестите - но без да подхване нищо, се плесна по челото. - Ха, за малко да забравя, бе!
И почна да отброява някакви оранжеви и лилави свежи цветчета, сетне взе седем благовонни стръка от една сушена връзка и тури всичко в Босилкиния бакър.
- За вас двамата са - усмихна се загадъчно той и ми намигна. - Видях, че се заглеждате с момата…
Бая време не можех и думица да кажа, но когато дойдох на себе си, целият почервенял го попитах:
- Какво сложи, дядо Петко?
- Сложих туй дето трябва! - отсече изпърво той, после притури шепнешком, все едно някой щеше да ни чуе в тая пустош: - Любовно биле прибавих, макар че като гледам не ви трябва…
Нататък като в сън слушах какви билки слага за невестите - червена детелина, женско биле, малина, овчарска торбичка и какво ли не още. Когато най-сетне се свестих напълно, старецът беше наместил големия бакър на огнището и благо ми рече:
- Ха, тури сега водица и щракни долу с чакмака, а после се залавяй с венеца - и посочи с ръка китките, дето брахме. - Аз ще ги броя, ти ще ги нижеш.
След половин сахат натъкмих цветята и клоните на рамката и попитах:
- Какво броя, дядо Петко, тъй и не разбрах?
- Как какво? Венецът трябва да е от седемдесет и седем различни билки - засмя се лечителят и вече се тъкмеше да продължи, когато го прекъснах.
- А къде отиде половинката?
- Утре заран ще я откъснем, не бива да се кичи срещу Еньовден - каза той и като взе едно конопено цедило, каза: - Дай сега да процедим отварите и сме готови за днеска.
Когато свършихме с илачите, внесохме всичко в еднокатната къщица, дето дядо Петко поминуваше от незапомнени времена. Вътре хапнахме надве-натри и легнахме да поспим. Сабахлен преди да се развидели станахме и отидохме на двеста-триста крачки встрани от колибата, дето беше някакъв невиждан камънак и трънак. Старецът вдигна ръка да не приказвам, сетне извади от пояса кавал и засвири. Няма да повярваш, но тъкмо да почне припева и от една дупка се източи огромен двуметров смок, който кротко-кротко запълзя към лечителя. Главата на влечугото бе някак странно сплесната баш по средата на челото, та двете му бузи изпъкваха все едно имаше нещо в устата си. Въпреки че още от дете кръстосвах павелските баири, за сефте виждах такава бузеста змия.
След малко тя дойде до дядо Петко и повдигна глава до коляното му. Церителят се наведе и я погали веднъж-дваж, подир което я взе на гърди и я замилва навсякъде, а влечугото - сякаш усетило ласката му - затанцува унесено около снагата му…
Гледах и не вярвах на очите си!
Колко продължи тая небивала нежност, тъй и не разбрах, но по едно време дядо Петко нагласи змията в шарена торба, тури я на рамото и ми махна с ръка да го последвам.
Върнахме сме до къщата, церителят се качи на магаренцето си, а аз хванах повода на натовареното с церове муле и тръгнахме по нанагорнището. По някое време дядо Петко рече:
- Додето идем, трябва да наточиш от три извора мълчана вода…
- Каква е пък тая мълчана вода? - попитах смаян.
- Докато се пълни меха, се мълчи.
- Аха - сетих се аз.
До Зареница напълних меха, а церителят откъса половинката билка под дървените корита на Гора, ама улисан от заръката му, тъй и не го попитах какво тури във венеца…
Когато стигнахме до калето, хората ни чакаха с нетърпение.
- Да почваме, че скоро слънцето ще се покаже - рече дядо Петко наместо поздрав и кимна към бащата на Босилка: - Айде!
Подир което тръгнахме към крепостта, но сетил се нещо, старецът се спря и викна Страхил.
- Кажи на мъжете, че додето трае церенето на булките им, трябва да гълчат молитвата за изцеление.
- Знам, знам. - отвърна той и се запъти към тях, а ние минахме през портата на калето и се качихме на пет-шест крачки от двестаметровата му бездна, дето лечителят рипна пъргаво от магарето и ми даде знак да разтоваря церовете.
Додето връзвах добитъка, дядо Петко обясни на другоселеца какво да прави, сетне се обърна на изток и като видя, че до изгрев има малко време, ми рече:
- Стойо, знам, че си чул много неща за името, но да ти кажа що викат калето Зареница. То е заради туй, че от цялото селско землище зарниците на слънцето най-първо нея галят… - а след това добави: - Вземи сега решетото и ела ей тук до Босилка, че подир малко лъчите ще загалят и нас.
Сетне ми каза да го вдигна над главата й, а той се качи на един камък, после извади смокът от торбата и го сложи в него.
- Да не й направи нещо? - уплаши се бащата, а момата даже не мигна.
- Не бой се, само я дръж да не направи някакъв зулум и не забравяй да кажеш молитвата - отвърна му старецът, подир което извади кавала си и засвири.
Змията зашари из решетото, сетне навдигна бой и зачака. Когато слънцето запълзя на хоризонта, дядо Петко мушна свирката в пояса и взе меха с мълчаната вода, подир което зашептя нещо и заоблива смока, а течността потече по стройната снажица на Босилка.
Додето траеше змийското церене, тя не отдели очи от стареца, сетне ме загледа тъй мило…
- Дай отварата и приготви венеца - извади ме от омаята гласът на лечителя, който бе върнал влечугото в торбата си.
Дадох му бъкела, а той рече на момата:
- Пийни три глътки и мини през венеца да не те навестяват повече болести.
Босилка отпи от лека, сетне промуши гиздавото си тяло през китките и наново ме замилва с очи…
В туй време чух дядо Петковия глас:
- Имаш ли съд да турим отварата? - и като видя, че Бойо кимна утвърдително и вдигна шарена стомна, ми рече: - Напълни я, таман ще се хване.
Докато прехвърлях лекарството, церителят каза:
- Давай й по три глътки на изгрев и заник, а сега постойте ей там до портата, додето изсъхнат дрехите.
- Сполай ти, дядо Петко, имаш златни ръце!
Бащата хвана Босилка и тръгнаха към мястото, но не направил и три крачки се спря и попита:
- Колко ти чини майсторлъкът?
- Нищо не чини, Бойо, за хаир го сторих…
- Ама как тъй?
- Не бери грижа - отвърна му лечителят и благо се усмихна
- Сполай ти доземи, дядо Петко! - подви колене страдалецът и очите му се напълниха. - До гроб ще те споменавам в молитвите си!
- Добре, върви сега, а момата утре да смени тия дрехи - сетне ме погледна. - Стойо, съпроводи твоите люде и кажи да дойде първата невеста с мъжа й, а теб ще те викна, ако имам нужда, че тука тертипът е друг.
Когато стигнахме до мястото, дето някога е била крепостната порта, се спряхме и махнах към чакащите.
- Който е най-напред, да идва.
Страхил и булката му се отделиха от групата и тръгнаха към дядо Петковата церителница. Старецът ги срещна и им заобяснява нещо, сетне почна да цери. Само че тоя път нямаше ни решето, ни мълчана вода, но туй дето видях ме слиса. И знаеш ли що ме слиса? Щото лечителят извади смока и го мушна под ризата на невестата… След като обиколи два-три пъти кръста й, той запълзя между булчините гърди и подаде глава до шията й, дето дядо Петко го погали с ръка и наново го мушна в торбата. Подир това невестата пи илач, а после се провря през венеца.
- Стойо, ти си много хубав челяк! - чух да казва до мен Босилка и не повярвах на ушите си, а баща й заплака от радост…
Не мина и неделя, откак дядо Петковите церове сътвориха чудото с Босилка, и една сутрин църковната камбана извести, че дните на стареца са приключили. На другия ден цялото село го погреба до колибата му на Вис, както бе заръчал приживе. Сетне разправяха, че същия следобед овчари видели просната отгоре на пресния му гроб двуметрова гущерница, дошла сякаш да се прости с церителя…
След туй необикновено церене ние с Босилка се оженихме и си народихме една камара деца, а смокът - макар че го зърнах всичко на всичко три пъти - ми остана най-големият ортак в живота…
—————–
/1/ Сабазий - бог на здравето и живота, на продължението на рода
/2/ копен - голям кръгъл и островърх куп снопи, наредени с класа навътре
