Георги К. Спасов

Известно е, че всеки творец е едно уникално надграждане на вече достигнатото от другите преди него, едно лично продължение (дори то да има формата на отрицание) на вече установена традиция.

В този смисъл в малкото по обем поетическо наследство на Димитър Бояджиев откриваме отгласи от поезията на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, както и въздействието на съвременници като Пейо Яворов и Димчо Дебелянов.

Разбираемо е любопитството на поета от Пазарджик към новите литературни направления, едно от които е символизмът. Не може да ни учудва и фактът, че ранният Бояджиев е под въздействието на социалистическите идеи.

Чувствителният младеж откликва на една обща за това време тенденция в нашата страна: гневно неприемане на едно обществено статукво на силна социална поляризация и романтична отзивчивост към „унижените и оскърбените”.

Така че неговият поетически „прощъпалник” се вписва в една от литературните насоки, имаща свои адепти, свои издания, своя идеологическа обосновка.

Едно от характерните му за това време стихотворение е „Ще дойде ден”, своеобразно предизвестие на социалната поезия на Хр. Смирненски и на неговата емблематична стихосбирка „Да бъде ден!”(1922).

В духа на позната вече романтична екзалтация младият Бояджиев заявява смело вярата си в други бъднини:

Ще дойде ден на светли тържества!
Ще дойде ден - та наште божества,
на правда и на благост божествата,
ще зацаруват в наши беден край,
де злобно кръв пролива брат на брата,
де сълзи и стенанья нямат край!
(„Ще дойде ден”)

Но и Димитър Бояджиев, подобно на много други творци, минали през пленяващата илюзия за социална и човешка равнопоставеност, бързо е оплетен от многобройните нишки на истинския живот, за който заклинанията - дори и най-красивите - често пъти се оказват не само неверни, но и комични.

Тогава идва ред на разочарованията, които пренасочват отворения и обнадеждения поглед на поета отвън навътре, към неговия вътрешен свят, към личностните му колебания и съмнения.

Есктравертният ракурс е изместен от интровертния, така наречената обективна реалност се изтласква от рефлексиите на една силна субективност, възсъздаваща свой собствен свят:

…и собствен свет
ще си създам от бленове лазурни -
и ще живея там честит, засмян,
кат на цъфтящо островче сред бурний,
от векове бушуващ океан!
(„Октави”)

И както неведнъж е ставало, тази романтична „закана” се оказва поредната заблуда: бягството от другите не може да те спаси от тебе самия; често пъти се случва така, че адът - това не са другите, както твърди екзистенциалистът Жан Пол Сартр, а ти самият; това е драмата на самопитащия се човек и творец:

Във мрачна и незнайна пустотия,
далеко от „световните борби”,
аз лесно бих избегнал може би -
но, боже, де от себе да се скрия?!
(„В самотия”)

Макар и не много често, в лириката на Д. Бояджиев се появяват оазиси на радостта, надеждата и жизнелюбието.

Мотивите и алегоричността на образи и сюжети се родеят с чудесната стихосбирка на Пенчо Славейков „Сън за щастие”.

Подобно на именития поет Бояджиев открива в природата не само хармония и красота, но и възможности за успоредяване с човешките практики:

Поток свенлив пътува
край цветни брегове,
а с жад върбата свежда
над него листове
и страстно го поглежда
през знойни часове…
(„Копнеж”)

Пролетта от едноименното стихотворение традиционно обновява природата, прогонва скръбта и възвръща любовта към живота:

Заветни думи от незнайно чух:
„Додето има пролет на земята,
с цветя, със песни - над човешки дух
за вечна власт безсилна е тъгата.”

В съответствие с българската поетическа традиция сезонът на обновлението е и начало на извечната надежда в плодотворната благодарност на земята:

Радостно се взира из полята
селянинът с голите гърди,
а и на мечтателя в душата
бликват светли, радостни мечти…
(”Весело се слънцето усмихва”)

Тонът и смисловата насока докосват Яворовите поеми „Градушка” и „На нивата”, без да имат тяхната социална и психологическа подплата.

Влиянието на поета от Чирпан върху поетиката на Бояджиев и интерпретацията му на проблемите е по-осезаемо в интимната му лирика.

Отношенията между мъжа и жената преповтарят някои Яворови тези, една от които е свойството на любимата да приласкава. Смразяващия сняг не може да уплаши лирическия човек на Бояджиев, сънно омаян от изживяното щастие:

Ах, нек си вилнее, нек стене
бездомният вятър зловещи;
доброто ми либе е мене
стоплило с целувки горещи…
(„Целувки”)

Игрив, завладяващо жизнен е поетът в „Tempi passati” - ретроспекцията ни връща в онзи прастар и в същото време винаги нов и прекрасен момент на чувствен магнетизъм:

Колко чист нектар, Мургашка,
аз, ту трепетен, ту тих,
от рубиновата чашка
на устата твои пих…

Повторенията „помниш” и местата-свидетели на „прегръдки топли” и „страстни вопли” неволно ни отвеждат към „закъснелите любовни цветя” на Патриарха на българската литература - „Люлека ми замириса”.

Вазовски нотки прозвучават и в „Поздрав до Беатриче”, а в „Октави” те се трансформират в познатото омерзение от света на порока и подлостта. Изречените от демона думи са всъщност дълбоката тревога на поета от онова, което среща в живота си:

…Та и защо шумиш? Какво ли търсиш
във тоя край на див, свиреп въртеж!
За светли идеали шир? О, бързай да отърсиш
от себе си, без тъга и без болеж,
надеждата безсмислена и празна,
че ще да срещнеш най-подире ти
сърца сред тая паплач безобразна,
в кои екът световен да трепти!

Ето защо дори в сърцето му „злоба сал кипи и щение за мъст”(„Аз често пъти…”) - един далечен отглас на Ботевото „и сърце зло в злоба обвито”. И се появява - подобно на поета революционер - странният порив към смъртта:

Покой, желан със страстно въжделениье,
защо ми тъй навяваш ужас ти?
(„Покой”)

Обезнадежден и отчаян, лирическият Аз търси спасително убежище в лоното на любовта. Едно брилянтно признание - до болезненост прозряно и изживяно - е стихотворението „С дълбока нежност…”, достойно за всяка антология на любовната лирика:

С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти - и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете -
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина.

В „привечерния мрак” на своя „скъден ден” Аз-ът намира заключени врати, разтворени от любимата, която с „чарующа усмивка” го приласкава. Следващата сцена има силно драматургично и психологическо въздействие:

И сетне без почуда ти погледна
внезапните нечакани сълзи,
които гордостта ми не смрази,
склонена, без учудване, но бледна,
видя ти, в своите ръце ме впи
и жадно топлите сълзи изпи.

По-голямата част обаче от любовните стихове на Бояджиев са белязани с драматично раздвоение, с онзи противоречив Яворов поглед към жената - демон и ангел. У Бояджиев откриваме много по-голяма топлота в интимните признания.

Неговият лирически говорител (чийто прототип е безспорно самият поет) поставя деликатна граница между Нея и Себе си, с която иска да я защити, да я предпази от безсърдечието на другите, което понякога изисква отрезвяваща острота.

Така е в стихотворението „Лицето ти…” - Аз-ът успокоява девойката, в чиито „чудни” очи има „скръб тъмна, дълбока”, като нежността и загрижеността неочаквано получават ироничен обрат:

Ти още си млада, о мила -
по-смела, по-твърда бъди!
Тепърва ще има да видиш
ти истински черни беди.

Смутно предчувствие за бъдещето й тревожно доминира в стихотворенията „Сонет”, „Прошка”, „Измяна”, „Елегия”.

Заедно с това любимата получава и друго, много по-драматично „предупреждение”: да стои далече от своя любим, защото тя е „родена за радост”, докато Той е в „небесата на есента унила”и може само „горчила досадно” да й донесе („Раздяла”).

Преобладават внушенията за вече отминала радост, за отшумяла и като че ли присънена интимност….

Самоотлъката от обикновените човешки радости понякога е изместена от закъснял - и затова като че ли безполезен - копнеж по ласка и обич:

Предано скрий ме във прегръдките си топли,
о, моя скръбна, възхитителна жена;
така сърдечно приласкан, с прикрити вопли,

аз тихо ще ти шъпна нейде как умира
в самотност непобедна и в злочестина
една душа съзвучно-тъжна като лира…
(„Самотност”)

Само там, в обятията на любимата, може да има забрава (от едноименното стихотворение) и да бъде победена (или поне успокоена) „болката люта”:

О, дай ми ръчиците мали,
с усмивка ме ти погледни,
па поврага тъмни печали,
минали и бъдни злини!

Същият повик за топлина и подкрепа има в стихотворенията „Трепет”(„О, дай ръчица малка/и сила ти ми дай…) , „Боязън”(„В лазура на душата твоя млада,/при нежни сънища, о сън отрада,/ти приласкай и мене, безутешен”/, „Утеха”(„Бленувам те, неизразимо драга/ на близката интимност в топлите лъчи”).

Но и тези усилия за приютяване са често пъти напразни или болезнени:

И… пак ръце протягам
към черна красота,
и не със клетва грозна -
с молитва на уста…
(„Пантера”)

Любимата е и отдушникът, и изповедникът на най-съкровените терзания на лирическия говорител. Постепенно възможността за утеха и надежда отстъпва пред печалното прозрение за гибелна обреченост.

Разтърсващо е признанието му „Все така съм тъжен, Люсиен!” и тези възклици - съвместители на две крайни състояния: „Колко те обичам, Люсиен! / Колко съм злочест, другарко скъпа!” Пак в същото стихотворение(„Писмо”) е онова трагично предчувствие за близък ужас:

Вечер, сред тревожна тъмнина,
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.

Ненамерил пътя на спасението в любовта, лирическият човек на Бояджиев се самозатваря в безизходните тегоби на едно мъчително страдание.

Той се скита „уморен низ беззрачна и зловеща тъмнина”, сломен от „хиляди терзания”, превърнал се в „роб на неволи черни”(„Уморен”). Превръща се в силует, пленен от „незнайна тма”, в която няма „отраден лъч”(„Силует”).

Мрачните нотки все повече завладяват изповедната лирика на Бояджиев - нощта, безизходицата, обречеността, скръбта са основни мотиви.

Подобно на Гьотевия Фауст („До вчера…”), лирическият Аз се убеждава, че вечният мрак е предопределен за човешките същества, че приживе “…беззрачен мрак духът смутен/като с саван гробовен” е покрил. „О, кой създаде мойта орисия?”(„В самотия”) възкликва горестно Аз-ът.

Той все повече се приближава към предчувстваната беда, приемана като неизбежна посока и граница:

Безмълвен се скитам и чезна
как чезнат долини, гори -
че сетньо сиянье изчезна
и никой не чака зори.
(„Пурпурният запад угасна…”)

Трагичният край е неведнъж предчувстван, предсказан, признат:

Очите ми са много уморени
от ужаса на моя скъден ден.
(„Нощем”)

Така се стига до най-трагичната изповед на поета - „Сподавен вик”. Трите четиристишия резюмират драмата на един кратък живот и извеждат едно почти сюрреалистично откровение:

Животът - кошмар
нелеп и велик.
Еднички му чар -
сподавени вик…

Тези стихове предизвикват смутено безмълвие, конфузна вцепененост. Още повече, че всички поетови изповеди се оказват не артистични пози или резонни роли на съмняваща се и самотерзаеща се личност, толкова модни - и то не само за онова време - а пределна откровеност, подпечатана с трагичния акт на самоубийството.

Решимостта да се предприеме този смазващ жест на личен избор е съпътствана с едно горчиво прозрение:

…кой ръка ще дигне,
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?

Разбира се, всеки един изследовател на живота и творчеството на Димитър Бояджиев би потърсил - и вероятно би намерил - онези факти и събития от житейския му път, които са оказали влияние не само - и не толкова - върху развитието му като поет, колкото като фактори за неговото психическо и духовно оформяне.

Няма как да останеш весел и безгрижен, когато едва 13-годишен оставаш сирак и впоследствие трябва да поемеш върху крехките си рамене грижата за цялото си многобройно семейство.

Няма как една силно чувствителна душа да остане безучастна към обществената среда на груби и комерсиални връзки, към илюзията на идеала, към заблудите и измамите на интимните влечения.

Макар и до голяма степен поезията на Бояджиев да е неговата духовна биография, тя безспорно придобива онези обобщаващи характеристики на дълбоко интимна, на болезнено съкровена човешка изповед, в която жизненият порив е преждевременно угаснал.

Ето защо към стиховете на поета от Пазарджик ще посягат изранени сърца, за да потърсят не само съпричастие и емоционална споделеност, но и потвърждение, че и преди тях са страдали, и преди тях са се влюбвали и разочаровали, и преди тях са живели унили и самотни Човеци, посегнали сами на живота си със странната надежда и утеха за вечен „пристан и заслона”.

И в този смисъл Изкуството ще изиграе основната си роля на душевен катарзис, след който - може би? - ще прозрем Истината.