Георги Георгиев

През последния месец на 2013 г. управителят на издателство “Пропелер” Митко Ганев ми даде две стихосбирки. Едната, по-голямата - “Отплаване към щастливия залив”, е от Чони Чонев. Другата - “Тайна градина”, е на Дона Чонова - неговата съпруга.
Разбирам основанията на грижовния издател, те са най-малко две.

Първото, че аз ценя Чони Чонев като поет. Ганев помни времето, когато бях началник на Военното издателство и подписвах стихосбирки на Чонев за производство.

През 2007 г. в книгата ми “Дарования” съм написал следното:

“Ние нямахме особена традиция в маринистиката, но създаденото от Никола Радев, Константин Площаков, Върбан Стаматов, Чони Чонев впечатлява с нашенски колорит и свежест.”

Второто основание на Ганев е това, че аз пиша за Шипка, където от години живея през лятото, а семейство Чоневи са родени и двамата в село Осетеново, т.е. ние сме от Казанлъшкия край.

Прави чест на Дона Чонова, че е подбрала, подредила и издала тази осма поетична книга на Чони. В нея преобладават нови стихотворения, всяко от тях е датирано и е отбелязано къде е сътворено.

Книгата представя Чонев в по-широко адресно пространство, интимно, вглъбено докосва душевните струни на читателя.

Чони Чонев се е родил с дарба на поет. Първото му стихотворение с амбициозното заглавие “Вместо завещание” е създадено в някоя нощ или в тревожен моряшки ден още когато е курсант във Висшето военноморско училище. Датирано е с 23 май
1969 г.

Респектирани сме от дръзкия глас на младежа с матроски кител, който заявява, че иска да почива под вълните, а над него да свирят урагани. Иска само винаги да помнят хората добрия капитан.

И ще съм щастлив, ако задъхан
спра във мрежите на стар рибар.
И ще съм доволен, че искрица
радост на света съм дал.

Надареният човек е благодарен на съдбата, че се готви за боен офицер, за командир във флота, но талантът му го спохожда в сънищата, в походите и той записва вълненията си върху белия лист.

И днес си спомням колко беше щастлив при едно награждаване от Министерството на отбраната на негова поетична книга, издадена във Военното издателство. Свенливо сподели с мен, че радостта му се дължи на това, че авторитетно жури от писатели и критици е направило предложението.

През 2011 г., на 1 март, ми е написал върху книгата си “Стихотворения” следния автограф: “На полковник Г. Георгиев, който ми даде старт в живота, от сърце”.

Ролята ми е надценена, като във всеки приятелски жест. Неговият старт е заложен от родителите му в село Осетеново, там гдето река Тунджа тихо тече, а отсреща се извисява старопланинският връх Ботев, в Долината на розите и Тракийските царе. Сам той най-добре го е казал:

Приличам на поток,
с Балкана съм се сраснал,
а вечно към морето се стремя.
Достигна ли го, връщам се обратно
една любов с дъжда да изразя.

Чони Чонев не издаваше всяка година книга с мерена реч, защото знаеше божествената роля на поезията.

Ето неговите осем сигнала, подадени от поетичния му пистолет: “Когато другите почиват”, “Море под мостика”, “Земен човек”, “Палуба”, “Смог”, “Лодка от хартия”, “Стихотворения” и “Отплаване към Щастливия залив”.

Името му се появяваше върху дебели книги - пет тома със заглавие “Корабите”, три тома “Подводната война на Третия райх”, “Подводните диверсанти”, “Катастрофата “Курск” - последната загадка на ХХ век”, два тома под заглавие “Подводниците на Русия” и двуезичното “Военноморският флот на България”.

Както се вижда, това е друга литература, написана експертно, с публицистична страст.

За разлика от своята съпруга Дона той по-рядко е бивал в родното им село, но то присъства в поезията му.

Той не се завръща в своя дом, когато е паднал сняг, покривът дими и дълги сенки хвърлят по земята високите, любими планини. Съзнава и му тежи, че е забравил родните места, но се надява “портата на бащината къща и този път ще ми прости това”.

Синовни чувства бликат от стихотворението “Къщата на спомените”, както и друго без заглавие, в което признава, че този селски свят е носил цял живот със себе си в далечните морета, но знае, че майка му го очаква мълчешком, да скръцне порта, да прекрачи прага.

Изненада ме първата стихосбирка на Дона Чонова, съпругата на поета. Оказва се, че и тя е с душа на поетеса, носила е мерена реч, но рядко е сядала да я отлее върху белия лист в своята си стилистика. За разлика от Чони тя по-често е пребивавала в село.

Имала е възможност да слуша шепота на две стари къщи - бащината и тази на свекъра, а те винаги редят тихо стари истини и потайни легенди.

Тя е изпращала най-близки, през две-три години - родния си баща, свекърва си, после скъпата си майка, брата на съпруга си. Раждали са се печални стихове. В тези споменни късове се докосваме до отминалото є детство, до съкровени импресии, тъжни мигове пред гроба на баща и майка, незабравими вълнения през зимни нощи и ранни пролетни дни, през знойното лято и мъдрите есени, когато прибира плодовете на своя труд.

Аз лично съм силно впечатлен от стихове като “Старата сушина”, от чудесните посвещения на Чони, от оригиналното стихотворение “Дървояд”.

Свежест и прелест излъчва оформлението на “Тайна градина” - графиките на Дона, живописните творби, както и старите и съвременни бижута.

Едно семейство ни дарява със своите поетични книги, които ще запомним за цял живот, още повече че Чони Чонев отплава към Щастливия залив на 20 декември 2011 г.