Сребрина Йорданова

ФЛОТАЦИОННАТА ФАБРИКА Е ВЕЧНА

Първото ми интервю за софийска медия е с Константин Павлов. Коцето, както го наричат приятелите му, е един от най-близките приятели на татко. В младите си години, когато забраняват издаването му и живее една година във Враца, се случва магията на тяхното приятелство. От първата среща, та чак до края на живота му. Чуваха се всяка седмица. Някой път и по-често.

Коцето е изключително обаятелен човек. Интересен. Чаровен. Дълбок. Остър. Точен. Стабилен. Смел. И много умен. Никога не е бил арогантен. Аз в по-късни години станах много близка приятелка с Доди, неговата дъщеря (художничката Донка Павлова). С цялото семейство.

Интервюто с Коцето не ми се получи. Сега го виждам. Тогава бях възхитена от възможността за разговор. Сега бих го попитала за толкова много неща. Сигурна съм, че нямаше да ми се иска да свършва. Скоро след това, обаче, той получи инсулт и трудно говореше. Така и нямах възможност за дългото интервю. Но пак бяхме заедно. Всяка година. Той и да не говореше, пак си „разговаряше” с нас. В много случаи казваше и много повече. И пак си беше там магията. Сега ме е яд, че не ми се получи интервюто, както на мен ми се иска, но пък такъв късмет, че точно с него започна моят път в София. Какъв кадем. И една дума да ми беше казал Константин Павлов, пак щях да се чувствам горда. А той ми каза повече.

- Имаше години, в които по един или друг повод български творци бяха отстранявани от София и деликатно насочвани към провинцията…

-  Насочвани към провинцията ли? Това звучи като оневиняване. Имаше такива случаи, но истината е, че някой творци „деликатно” бяха насочвани към небитието. Начините на убиване постепенно се усъвършенстваха - до недоказуемост. Старата, откровена жестокост беше заменена с перфидна подлост. Но това е обширна тема, а пък аз още не съм решил да говоря - би изглеждало като опит за примитивна разплата. Нужно ми е време, за да „естетизирам” някогашните си преживявания.

- Сега много се говори за досиета, за агенти и доносници, и малко, или почти нищо не се казва за тези, за които е донасяно.

- Историята с досиетата е гнусна афера. Освен всичко друго - тя цели да прикрие истинските престъпници и да обезсмисли истинските пострадали.

- Какво породи появата на „черния човек” и в кои години?

- „Черният човек” е стар романтичен образ. По-правилно е да се говори за „черно време”.

- Имахте ли доказателства или основания да смятате, че „черния човек” не е въображаем, а действителен?

- И все пак „черният човек” съществуваше, но чрез прост фотографичен трик беше превърнат в „светъл човек” - колкото повече негативът е бял, толкова повече чернота го е предизвикала.

- Как си представя Константин Павлов днес флотационната фабрика?

- Флотационната фабрика е вечна. Всичко опира до устойчивостта (и състава) на индивидуалния „материал”.

- За вас кои бяха по-страшни - тайните доносници или тези, които явно обслужваха едноличната власт?

- Естествено - тайните. И това не се нуждае от доказателства.

- А може би и днес някой иска да сме чисти - цинкови! оловни! да няма разни златни примеси у нас!

- За флотацията вече говорихме… Сега този проблем стои за решаване пред вашето поколение. Ние отдавна сме „чисти”. А и не вярвам, че нашият опит би ви помогнал.

април 1993 год.

—————————-

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ ЗА „ФЬОНИ МЪТИ КРЪГЛИ РЕЧНИ КАМЪНИ”

- Г-н Павлов, излезе детската книжка „Фьони мъти кръгли речни камъни”… Защо толкова различни животни слагате под едно крило?

- Това е просто авторско хрумване. Нямаше да има приказка, ако всички животни бяха еднакви, както е в живота: кокошката мъти пилета, орела - орлета. Тук е важно, че в тези камъни се крие въображението на майката-птица, която иска да има различни по характер и по съдба рожби; че това е един авторски процес.

- Защо избрахте животните да се родят точно от камъни?

- Това е малкият абсурд като идея на приказката. Много често през целия си живот ние мътим нещо неосъществимо. Мисля, че тези илюзии, да мислим че можем да измътим камъни, са все пак някакво малко упование за живот, за усилия. По някой път наистина се случва, че от камък може да се роди нещо. Има дори такава народна приказка - „Неродена невеста”, която се ражда от камъче.

- Не е ли прекалено жесток текста за деца? Повечето от животните са лоши и жестоки. Как мислите, децата биха ли го приели?

- Първо мисля, че животните, както ги нарекохте, не са лоши и жестоки. Те са такива, каквито са. Винаги се дразня, когато с децата се разговаря по някакъв умилителен начин, което предварително ги поставя в неравностойно положение спрямо възрастните. Каквото и да се говори с децата, то трябва да бъде изречено със сериозен и уважителен тон. Още е рано да кажа каква е обратната връзка, как биха реагирали децата, защото книжката току-що е излязла и не е още разпространена.

- Защо Персифедрон е син? Има ли някакъв подтекст в това?

- Никакъв подтекст. Това е проблем на художника. Не бих занимавал децата с такава дребнава партийна символика и би било лош вкус, ако се търси такъв смисъл.

- Художник на Вашата книга е дъщеря Ви. Как се чувствате в екип с нея?

- Много неудобно се чувствам. Мисля, че на един непознат художник по-лесно бих му казал, че е бездарник, собствената ми дъщеря ме притеснява от такива оценки и в този смисъл печелившата е тя.

- Не мътим ли всички такива кръгли камъни, лишени от… гънки?

- Мисля, че вече говорихме за това нещо малко по-косвено. Пак повтарям, дори камък да е, дори наука, практика да доказва, че е невъзможно…  Необходима е малко лудост, малко романтизъм и пак се повтарям, но може би камъкът ще оживее…

- Защо Константин Павлов реши да пише детска книга?

- Не съм решил да пиша детска книга. Тази приказка я сънувах една нощ и на другия ден я записах. И понеже спецификата на сънищата е такава, че сякаш жанрът им е по-близко до детското мислене, до детската образност и резултатът е спонтанен, бих казал. Не е преднамерено - непременно детска или за възрастни, но самият наивитет на съня го приближава повече към детското съзнание.

- Персифедрон явно е дума, която в момента много Ви занимава, защото излезе и пиеса със същото название. Има ли нещо общо между агента в тази пиеса и „Черния човек”.

- Във въпроса Ви има известна неточност като оценка. Имам предвид, че Вие твърдите, че напоследък Персифедрон ме занимава. Персифедрон е дума, с която аз си играя отдавна. В пиесата главният герой обяснява защо е измислил тази дума. Зя мен това беше като забавление. За цензурата беше притеснение, защото търсеха кой знае какъв скрит смисъл. И това недорзумение между мен и моите „специализирани читатели” във времето ми подсказа, че трябва да напиша такава пиеса и какво евентуално би произлезло от подобно недоразумение.

- Модел за революция, сменяне на режим или модел за история е това?

- Нито едно от трите неща. Или, ако има по някой елементи от трите характеристики, това е във всеки случай една игра. Не бива да се тълкува едно към едно. Това е нещо, което човек е усетил, а когато започне да го анализира може да се окаже по-глупав от интуицията си.

- Уморени до смърт ли са интелигентните, умните хора в нашата страна?

- Е, чак до смърт не бих казал. Това, което наричаме умора, то не е само натрупване на физически отрови или духовно изтощение. Чувството за умора постоянно съпътства мислещия човек. Със самия факт, че всеки ден си поставя неразрешими проблеми - това вече е една предварителна умора, но тази умора бих казал, че е полезна. Човек трябва да се умори, много да се умори, за да престане да се съобразява дребнаво, ежедневно, битово, да няма сили да бъде хитрец, подлец, хищник. В този смисъл тълкувам умората. Тя се превръща в някакво нежно духовно, даже бих казал поетично качество в човека.

- Винаги ли, когато хората не разбират нещо, го обявяват за фикция?

- Е, неразбирането във всеки случай води до някаква съпротива. Ако не го обявят за фикция се опитват да го пипнат с пръст. След като го пипнат с пръст, ако така наречената фикция ги ухапе, тогава правят опит да убият фикцията… Но не убиват фикция, убиват нещо съществуващо. Това е нормален процес. Това е присъщо на човека въобще и на човешката история, но всеки от нас си плаща в конкретен исторически момент неразбирането. И дори когато разбират, хора се дразнят на въображението, което не следва стандартите на поведение. Чувстват го като заплаха. Щом не е в хубавия път, по който всички се движим, това нещо ни заплашва. Докато тази фикция стане закономерност и самото й присъствие добие някаква баналност. Тогава вече го приемаме като нещо нормално. Преставаме да се съпротивляваме. Но… то е до следващата фикция.

- Защо агента убива всички герои?

- Еми, това е номера…С това не искам да кажа, че агента е садист или извратен, жаден за кръв човек. Той по-скоро е един механичен убиец до края на пиесата. Там неговата механика се разрушава и той започва постепенно да оживява. Когато духът му оживява, той убива самия себе си и по този начин, ако не изкупува, то поне оправдава присъствието си чрез този миг на човечност в последния момент. Парадоксална човечност.

- Смелост ли трябва, за да не повярваш в Персифедрон? Или може би злоба?

- Не знам какво трябва и дали да се вярва в Персифедрон или да не се вярва. Казвам Ви, че това име е създадено за моя лична игра, домашна игра, но след като се публикува материалът вече става обективен и хората започват да си го тълкуват по различен начин… И на мен никак не ми се иска да давам еднозначно обяснение от чисто авторски егоизъм. Бих загубил много, ако не се усети еквивалентно това понятие.

- Благодаря.

София, 1994 г.