Мадина Гулгун

превод: Иван Есенски

ДА ЗНАЕШ

Само който раздялата тежка изпил е, познава
тази болка, която сега ме изгаря отвътре.
Океаните само, в които удавници плават,
знаят колко живот има в тях, колко кораби мъртви.

Не ми казвай с какво да гася тоя огън изгарящ -
не разбра на каква пропаст в мен си отворил вратата.
Затова шеговито с планинска мъгла ме сравняваш,
но е само въздишката на планината мъглата.

Не подхвърляй въпросите, сякаш са жълти стотинки,
а сърцето си пак прочети - и дори да е грешно,
то като любовта е слепено от две половинки
и в едно ги събира единствено нашата нежност.

ОЧИТЕ МИ ГЛЕДАТ КЪМ АРАЗ

Свърши се търпението вече.
Свърши се - сърцето се препълни.
Разделени толкова години,
ден от нощ сега не различавам
Тъжен е животът ми, прелял от
бягства и съмнения горчиви -
огънят му ме гори отвътре,
а отвън - ни пламъче, ни въглен.
Ден след ден към зимата пътувам -
камък в катапулта на съдбата.
Гледат към Араз очите мои -
трябваше напролет да се върна,
а сега не смея да продумам:
„Още малко ме почакай, мамо!”
Имам още толкова да кажа -
празници и сватби да изпея,
да напълня бащината къща
с времето, откакто я напуснах.
Роден край мой, мое родно име,
само тук следите ми остават,
само в теб гласът ми ще се чува!