Марко Марков

——————————

Публикувани ученически стихове
(1961 - 1963)

——————————

ЗЕМЯТА

Ситен дъжд вали и спуща
тънки паяжинни мрежи.
Леко той във тях улавя
откровените копнежи.

Мойте мисли той улавя
и попива ги в земята -
нека те в едно разцъфнат
със житата и цветята.

1961 г.

——————————

ДЪРВОТО, КОЕТО ТЪРСЕШЕ КРАСОТА

Дървото много се вълнуваше.
Желаеше то много красота.
На сутринта в реката плуваше
ръждата на умрелите листа.

Мечтите свои засънуваха
стебла и клони в есента
и в клетките им забушуваха
копнежите на пролетта.

И соковете жизнени потекоха
под раните, зараснали едвам,
и с клетвен глас се те зарекоха
да се превърнат в плам.

Те раните пробиха и избухнаха
в красиви ярки цветове.
Когато ветрове подухнаха,
зашепнаха листата стихове.

1962 г.

——————————

ПЕСЕН ЗА БЯЛАТА ПТИЦА

Аз очаквам бялата птица,
която всеки ден
долита при мен,
за да разтворя гърдите й,
за да извадя сърцето й,
та то да говори за теб.
Не мислете, че съм жесток.
Това, което правя е нужно,
за да може птицата да слепи
в гърдите ми гнездо на нежността,
за да може да излюпи любовта,
за да може любовта да лети.
Всеки ден аз разтварям гърдите
на бялата птица,
която долита при мен.

1962 г.

——————————

БАЛАДА ЗА ДЪРВЕТАТА

В нашите жили има кръв,
а не хлорофил.
Но ние толкова приличаме
на дърветата.
Ние също пием от земята
соковете си живителни
и ги превръщаме във цветове.
Ние също превръщаме
своите сърца и песни,
както те нервите на своите листи
във струни
на някакъв първичен инструмент
за древни хекзаметри.
И те умират като нас,
но всъщност не умират,
защото дават огъня от своите тела
на хората.
И споменът от тоя буен огън
подхранва живите дървета и растения.
Умрелите възкръсват в тях.
Дърветата прилични са на хората.

1962 г.

——————————

КВАРТАЛ „МЕЧТА”

Една гъркиня,
носеща в утробата си Свободата,
отиде на последно свиждане с мъжа.
А множеството тръгна по Земята,
обкичвана със лаврите на древността,
разтърсвана от земетръси,
да погребе света на нищетата,
на калния разврат и пошлостта.

В небесното мастилено синило
над новия квартал „Мечта”
празнуваше едно хвърчило
като любов, намерила крила.

1962 г.

——————————

ЖЕЛАНИЕ

Нацепят ли със зъл
протяжен вой небето
тревожните
задъхани сирени
и закрещят
с импулси на сърцето
напрегнатите жици
и антени,
Родино моя,
в твойте редове,
под знамената кървави
ще крача
и нашите войнишки щикове
ще късат гневно
дрехите на здрача.

1962 г.

——————————

МОЛИТВА

Майчице любвеобилна
с разтворени обятия
за слаби и силни;
изправена над разпятия,
на които се гърчат тези,
клели света ни млад -
на мозъците с протези
„Гласът на свободния свят”,
извоювали безсмъртие
чрез верни синове
в боеве срещу търтеи
и прочие врагове.
Приеми ме под знамена
попили твоите кърви,
да вървя за светлина
с онези първи,
които вдъхват живот
на мечти и повели
с черни ръце и пот
по оживелите скели;
които свеждат кръст
над кръстците и зрънцето
и в димящата пръст
сеят слънцето.

1963 г.

——————————

НА ЦВЕТАН ЗАНГОВ

Деветнадесет крачки по пътека,
по която вървяха смелите.
Деветнадесет лъча в сърцето на човека,
който се качва на скелите.

Деветнадесет проверки на бетона
чрез вяра и неутолима жажда.
Деветнадесет отрицания на стона,
който отчаянието ражда.

Деветнадесет красиви полета
към цел мечтана и примамна.
Осемнадесет хубави пролети.
Деветнайстата бе измамна.

Тя дойде с много цвят, но бурите
го орониха за едно прощание.
И надвесени мрачно, лазурите
пяха дълго едно завещание.

1963 г.

——————————

ЗЕМЯ

Навън вали.
Дъждът сърдито разговаря
с куртки поизбелели
и с лица небръснати
и шеговито
си играе със цигарите,
които парят
устните и пръстите.
А камионите
звънтят по пътя
неравен, стръмен и разпален,
и багерите
се задъхват
и повалят
по няколко
кубични метра пръст
от нашата земя.
И таз земя,
в която са набъбвали
зърната
до димящите бразди
и по която
селяни разгърдени са тръгвали
още по звезди
сега коритото
на дръзката река прегражда
в съюз
с човешките ръце
и нашта младост,
за да може
другата земя да ражда
повече човешка радост.

Язовир „Мечка”
1963 г.

——————————

ВСЯКА УТРИН

Часовници олющени ни будеха,
крещейки ни с прегракнал глас,
и бледите звезди над нас се чудеха
къде отиваме във този час.

А ние крачехме край кранове
край хоспели и край мотори,
вървяхме и крояхме планове,
отправили очи в простора,

където бяха само светли намеци
предутринните ласкави зори.
И все коряхме се за тези навици
да бъдеме лирични днес дори,

когато необхватни разстояния
напред и все напред зоват,
и още незапалени сияния
припарват в мъжката ни гръд.

Минаваме край тухлите и камъка,
тъй както всеки ден
и пак се взирахме във пламъка
на блесналия оксижен.

Целувахме червените и победилите
в строителните битки знамена
и чувствахме как тежко в жилите
поема път една голяма светлина

по силата всевечна на законите
на онзи древен старец Архимед,
и през шпалира на бетоните
във треска някаква обзет,

строежът вдигаше нагоре скелите
под нашите отрудени ръце,
запомнили на мъртвите повелите,
които дадоха в гърдите ни сърце.

Бригадата
Язовир „Мечка”
1963 г.

——————————

ПИСМО ОТ ЯЗОВИРА

Колите свирят,
скрепери гърмят,
и багери хрипливо дишат.
Повява хлад.
Стрелките се въртят
и отминават три.
Аз сядам да ти пиша.

Тук всичко ново бе за мен
и нощите приличат
толкова на дните,
че аз и слисан,
и смутен
попитах:
„Няма ли да спите?”
Отвърнаха ми те със смях
и тръгнаха -
все едри, горди, тежки.
Закрачих бързо
подир тях
и все си мислех
за дълга човешки.

Сега е повече от три.
Но вън ехтят
машинните
бензинени експлозии.
Настъпва радостен
и синеблуз денят
със знамена,
разтварящи се
като пъпките на розите.

1963 г.

——————————

БУДИЛНИКЪТ

Той е стар, олющен будилник
с две ръце, от труд почернели,
но вечер изгрява като светилник,
когато слизам от скелите,

когато блестящите фарове
на камионите, понесли тъмнината,
узреят като жълти нарове
и окапят в ръцете на зората.

Тръгвам с другите под
небосклона,
натежал от ласкавост и ветрове,
а под необятните звездни клони
мисля - и будилниците пишат
стихове.

Утрин буди поредната смяна
с трескаво напрегнат звън.
Тишината се люшка като пияна -
и тя може да буди от сън.

1963 г.

——————————

БАЛАДА ЗА ОРЛОВИЯ МОСТ

Едно утро
столицата осъмна потресена -
Орлите
от най-красивия мост
отлетели.
Случайно
един тракиец беше открил това.
… Каналът течеше
невъзмутимо
и не говореше.
Тези, които нощем
отмиваха праха
на сърца, очи и нозе,
вдигаха рамена.
Шофьорите от близката
таксиметрова служба
бяха единодушни -
куфарите са били леки,
толкова леки, че
пътниците са искали рестото.
Само вятърът знаеше нещо
и заливаше със смях
дърветата:
- Колко наивни хора!
В една далечна страна
отдавна
беше умрял скулпторът,
който знаеше всичко.

1963 г.

——————————

МАЛКИЯТ ПРИНЦ

Ще си отида в синя утрин.
Слънцето
като роса ще ме повика.
И ти ще си помислиш,
че съм плакал.
А не искам…
Затова
щом слънцето
започне да умира
от жажда
или нещо друго,
ще си отида.
Трябва да си ида.
Ти не тъгувай,
няма да е страшно.
Ще видиш
как ще се изгубя
сред тревите.
И мравките
ще ме посеят като зърно.

1963 г.

——————————

АЗБУКА НА ЧУВСТВАТА

Усетих, че сърцето ми става струна,
а ти за мене - слънце, хляб и вода.
Тогава се наведох да те целуна -
произнесох плахо първото „а”.
Мечтите ми станаха радостна песен,
дълбока и чиста като небе.
Ние тръгнахме по пътя й чудесен -
произнесохме заедно „б”.
Сега вървим - задъхани и поривисти -
по родната дишаща земя
и знаеме от мислите си чисти,
че никога не ще достигнем „я”.

1963 г.

——————————

***

В прозорците на всички къщи
съм нарисуван.
Разхитител е
художникът очакване.
Благодаря му.
Мога
да се сравнявам,
да откривам прилики
и разлики най-вече
да откривам.
Да се допълвам,
тичайки към себе си,
и да достигам себе си накрая.
Едва тогава
мога аз да вляза
в къщата, която
най-малко ме очаква.
За да забия на тавана
два гвоздея
за люлка.

1963 г.

——————————

БАЛАДИЧНО ПЪТУВАНЕ

Жици, жици!
Аз тръгвам по вас,
тръгвам тръпнейки,
както при първата среща.
„Ще дойде!”
„Няма да дойде!”
Аз тръгвам.
Къде отивам ли?
О, много далече,
пътят е дълъг -
знаят го само жиците.
Затова се доверявам на тях
и срещам
моето чудно момиче,
срещам го,
и му говоря,
и го прегръщам,
и го целувам.
И му шепна дълго, дълго,
както при първата среща.
„Обичаш ли ме?”
„Ще ме обичаш ли завинаги?”
Мое чудно момиче,
аз искам да те видя.
Довери се на жиците.
Аз тръгвам по тях,
тръгвам тръпнейки,
както при първата среща:
„Ще дойде!”
„Няма да дойде!”
Аз тръгвам.

1963 г.

——————————

БАЛАДА ЗА ОЧИТЕ

През нощите,
когато земята
прилича на небето,
аз търся упорито
две звезди -
големи
и светли
като човешки очи.
По пътищата
срещах разни звезди.
Едни блестяха глупаво
като фалшиви
брошки -
все още има хора
със празни
леви страни на гърдите.
Други,
както калните локви,
бяха отразили
истински звезди
и се перчеха с това.
Най-после
различих две звезди,
червени като нашето знаме.
Аз те попитах
дали си плакала.
Ти отвърна,
че една искра
от локомотива на
времето
е обгорила ресниците
и ти си ги търкала
с ръкава на ватенката.
Сега разбрах
защо са толкова
блестящи.
Това бяха
истински звезди.

1963 г.

——————————

БАЛАДА ЗА АЛЬОША

Небето, синьото небе
се чистеше от черни облаци.
И слънцето
прогонваше с лъчите си
издигнатите
като бели знамена
измамни и бездомни
сиви облаци.
Тогава го видях,
на този фон.
Той сякаш искаше да слезе
от пиедестала си гранитен,
да хвърли
автомата си огромен,
да тръгне
по земята ни родилница,
по нейните ласкави бразди,
притиснал в дланите си руски
препълнена с лъчи от слънце
каска,
и да ги сее из сърцата
на хората
от черната й половина.
На изток слънцето искреше.
Небето, синьото небе
се чистеше от черни облаци.

1963 г.

——————————

Публикувани стихове като войник
(1963 - 1965)

——————————

КРЪЧМА

На Ф. Г. Лорка

Кой вика всички вечери,
всички вечери,
вече отминали?
Ти ли, китаро,
стара китаро?
Птицо,
кацнала върху клоните
на спомените.
Твоите струни
не са ли нервите
на техните листи
потреперващи.
Вятър е виното.
Виновен е вятърът.
Отронени,
звуците лягат
върху бръчките…
Всички са луди-млади,
луди-млади
по на двайсет години…
Викай, викай, китаро,
от мъдрост
набръчкана.

1963 г.

——————————

НОВОГОДИШЕН ТОСТ ПРЕЗ 1963 г.

В искрящите ни чаши пак ще плуват
на слънчевите ни усмивки
веселите отражения,
а нашите мечти ще отпътуват
през време, през пространства и сражения.

Във оня ден, очакван и мечтан,
сънуван и рисуван в мисли само,
когато ще положи тежка длан
животът върху нашто рамо

и ний ще тръгнем малко по-добри
и малко по-замислени и смели,
към идващите радостни зари
на пътищата, по които сме поели.

Приятели!
Разсипят ли стрелките звън
и ние вдигнем пълните си чаши,
салютите приветствени навън
да бъдат в чест на тръгването наше.

1963 г.

——————————

МАНИФЕСТАЦИЯ

Тази вечер няма да мога да спя.
Моето сърце ще е дежурно.
През него ще преминат
стройните войнишки редове
на мислите
и дълго ще отекват
в мойте слепоочия
стройните удари на марша им.
През него ще преминат
усмихнатите синеблузи колони
на верите в идния ден
и дълго ще пулсират
в моите артерии.
През него ще преминат
и моите мечти
с червени връзки
и дълго, дълго в него ще звъни
сребристото чудо
на светлата радост.
Тази вечер
няма да мога да спя.
Червеният площад
на моите гърди
ще се тресе от ударите
на едно вълнение.

1963 г.

——————————

БАЛАДИЧЕН МОНОЛОГ

Аз те търся, майчице скъпа,
не в кината и по алеите,
не в театрите и музеите,
а в траншеите и мавзолеите
на планините,
гдето цъфтяха цветята
на раните,
гдето земята,
кърви попила,
е съхранила
вечната сила
на вярата свята.
Аз те търся,
дух на Караджата,
песен на Ботев,
жажда на Левски,
по върховете -
кремъчни фрески -
гдето зовете с ековете
на боевете,
гдето отекват
берданите рязани,
стреляли
в най-черния мрак
срещу расо и фрак,
от закони помазани.
Аз те търся,
майчице скъпа!
Аз те търся по скелите
с порива на поелите
пътищата на смелите.
Аз те търся в браздите,
гдето светят
посяни звездите,
двайсет звезди алени,
запалени
от крачещите към просторите.
И те намирам,
майко Свобода,
и те намирам -
в сърцата на хората.

1964 г.

——————————

ВАРИАЦИИ НА ЕДНА ТЕМА

1.

Автоматът е пълен -
трийсет оловни войници
в стройни редици,
настръхнали и сурови
са готови
да се втурнат поривисто
в трийсет съвести нечисти,
като справедливи мълнии.
И сърцето е пълно -
хиляди срещи,
хиляди ръкостискания горещи,
хиляди спомени,
от сърдечните удари отронени,
хиляди мечти,
на които не съм гост.
Всичко в мене трепти.
Аз заставам на пост.

2.

С непотрепващи ресници
и с глас непокорен
той ми сдава
осем милиона птици,
осем милиона крила
и осем милиона простори.
Той,
другарят,
приятелят!
В ръцете ми парят
осем милиона сърца
на мечтатели,
задъхани от песни,
от вълнения разлюшкани.
И аз заставам тук,
до знамето,
стиснал в юмрук
съдбата
на осем милиона пламъка.

1964 г.

——————————

НОЩЕН ПОСТ

Хората са будни. Будни
те извайват с вещина
дълготрайни, прости, чудни
извори на светлина.

Чувствам близо до гърдите си
гълъба на своя щик.
Нощите са много къси,
будни са като войник.

1965 г.

——————————

ОТКРОВЕНИЕ

Жажда. Порив. Мечта. Откровение.
Сърце. Разстояния. Път…
Ти си най-хубавото стихотворение,
което пари в моята гръд.

Все не успявам да го напиша.
Упит от жажда и пориви,
аз пътувам след мечти. И дишам
както през юли просторите,
пътувам по път, който повежда
като сърце през разстояние
от добрата гара „Добра надежда”
към слънчевата гара „Сияние”.

Пътят ме обича. Той посочва
вярна посока на моите длани -
към ласката на искрящата почва
и на скелите, в небето вковани.

Грабвам слънцето. И го развявам
като пулсиращо знаме
през дните и нощите. И раздавам
лъчите от разлюляния му пламък.

И не мога да напиша, не мога
стихотворението, което ме изгаря.
Разпъван от мисли и от тревоги,
неусетно се превръщам в България,
в една малка България.

1964 г.

——————————

ОТПУСК ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1964 г.

Аз се качвам на скелите.
Скъпи татко,
от тук ли изтриваше
топлата роса
от клепките на земята,
сънувала своите спомени?
От тук ли разлюшкваш
огненочервения език
на слънцето
в синята камбана
на просторите,
за да ехтят над света
радостни звуци,
радостни песни?
Скъпи татко,
с нея ли разгласяш
своето присъствие
на земята?
Навярно е много красиво
да бъдеш звънар
между небето
и пръстта благословена?
Завиждам ти,
скъпи татко!
Аз се качвам на скелите.

1964 г.

——————————

БАЛАДИЧНО

Извели го в тъмното,
край скалните бразди.
Малко преди да съмне.
По звезди.

Копаели като къртове.
Но проехтели изстрели.
Заровили го полумъртъв
в утрото неизбистрено.

И сякаш земята пеела.
И от песента изгаряла.
Слънцето зреело
в пръстта на България.

1965 г.

——————————

ЖЕЛЯЗО

Толкова дръзко, трайно и строго
ти си влязло в нашия бит,
че заменяш пътища и тревоги,
че заменяш пътища и съдби.

И все пак много търпеливо,
като голяма свидна мечта
неосъществена и затова красива,
ние те носим през света.

Много топло и вдъхновено
ние те ваем с яки ръце.
Но ти си оставаш студено, студено
като студено сърце.

И някой ден тежка от жажда
и от тъмна мъка тежка
капва и почва да те разяжда
една сълза човешка.

1965 г.

——————————

МАЛКА ПЕСЕН ЗА
ДЪЛГИТЕ ПОХОДИ

Този спомен в мен набол е
като пролетна трева.
Звънкат звънко ред тополи,
свети меко синева.

И едно момиче тънко
пред сияеща следа
носи в блесналите гънки
на ръцете си звезда.

Някаква голяма нежност
в моето сърце кълни.
Завъртяват се безбрежни
тъмнини и светлини

и звездата малка трепка
в ласкавата моя длан.
Под босилковите клепки
аз откривам се и сам

не повярвал на мечтата,
тръгвам тъжен и щастлив.
Крачи в мене красотата.
Пожелайте път красив.

1965 г.

——————————

***

Идвам човечен, топъл
като хляб и вода,
като трепнал вопъл,
като близка звезда.

Посрещнете ме просто,
приемете ме в гръд.
Аз не идвам на гости,
макар че съм на път.

1965 г.

——————————

ТАТКО ЧЕТЕ ВЕСТНИК

Две ръце,
наливали бетон,
давали живот
на камъка;
две ръце,
разчупвали през почивката
изпотения хляб;
две ръце,
донесли една малка радост
вкъщи -
дъх на бетон
и на хляб;
две ръце
са разтворили
един ден на планетата.
И той трепти
между пръстите им.

1965 г.

——————————

ТЕМА

Трябва да бъдем красиви.
Красиви.
Като ръце
груби, тежки и топли
красиви.
Като устни
с едно „Довиждане”
и едно „Добър ден”
красиви.
Като тъжни очи
над скъсано хвърчило
красиви.
Трябва да бъдем красиви.
Красиви.
Като червено сърце
на хляба нарязан
красиви.
Като белите води,
които ни целуват
красиви.
Като синия въздух
красиви.
Трябва да бъдем красиви.
Красиви.

1965 г.

——————————

ПОМНИШ ЛИ?

Бродехме
из скалистото дъно
на древно
красиво море.
Изкачихме се
на най-високата му точка.
И притихнахме.
Небето се люлееше
в нозете ни.
Небето обещаваше
безкрайност.
Решителни
и дръзки
като нестинари
поехме по разлюшкания
Млечен път.
Вървяхме
и разтваряхме унесено
сияещите пъпки
на звездите.
Вървяхме
и разтваряхме унесено
сияещите пъпки
на сърцата си.
И никога не мислехме за връщане.
Помниш ли?…

1965 г.

——————————

Публикувани стихове като студент
(1966 - 1969)

——————————

РИСУНКА С МОЛИВ

Момчето с избеляла риза,
попила
пот и небеса,
по витата пътека слиза
и вярва,
вярва в чудеса.

А може би защото носи
калинка
върху трудна длан,
порой от слънце, сенокоси
и въздух
от щурци люлян.

А може би защото расне
от птичи
питащи крила,
от песни ручейни, от ясни
звънтящи
късове смола.

Върви момчето и потръпва
сред боси ветрове,
звезди…
А витата пътека стъпва
в добрите му следи.

1966 г.

——————————

ПЕЕЙКИ

Немея пред дърветата. Те крият
вълшебството на всички думи.
Поклащат се на вятъра.
Единствено
се покоряват на земята. Мислят
за корените и за семената си.
Като езичници горят. Но знаят -
листа ще има
и живот ще има.
И радват се на птиците, които
се учат
да говорят. Независимо
кълвачи ли са или славеи.

1966 г.

——————————

ОТДАВАНЕ

От тебе искам да открадна
ключовете
на земята.
Защо ли в този миг земята
е кръгла
като ябълка узряла?
Ах, ключовете й златисти…
Искам
сърцето й трептящо да разтворя,
да намеря
едно дете без име и без памет.
И ключовете да ти върна.

1966 г.

——————————

БРИГАДИРСКА ВЕЧЕР

Денят се стапя бистро в мрака,
някъде в реката,
гдето
ти си спуснала
нозете си издраскани
от щурците
и светулковото ехо.

А дърветата пенливи,
се надвесват
и извайват
беглите си листи.
Колко много щедри есени
зреят в ябълките им
златисти.

Ти ще станеш
моя тиха люлка,
аз ще дам
на светостта й име,
ще угасва на челото ти
светулката
от очакване на толкова години.

И щурците бавно ще утихнат
в дрехите си
меки, светли, росни.
А реката, плавна и усмихната,
ще извира
от едно докосване.

1967 г.

——————————

НИЕ ВЪРВИМ

А дъждовете все говорят
с кълнящи,
силни семена,
с предвечни,
вечно живи корени,
с пръстта
за нас, за нас, за нас.

Те бързат плахо към убити
и спрели за момент
сърца.
Разтварят трепетно гърдите
и търсят
нашите лица.

Като часовници те тичат
от мен до теб,
от теб до мен.
И ненавиждат, и обичат
деня,
от стъпки осветен.

Целуват тихо по ръцете
треви,
дървета
и жита.
И засияват като цвете
в реверите
на ризи и палта.

1967 г.

——————————

ИСКРА

И може би след мен ще дойде бог.
Ще съблече земята. Векове
ще падат мълчешком в нозете й.
Ще бъде светло и неловко.

Часовници с разядени утроби,
с доспехи сребърни и златни
с две шпаги -
по една за всеки случай
ще го повикат на дуел.

Тогава аз ще пламна. Бляскава,
но остра като клас и меч…
Солена е сълзата
и гостоприемна.
Не може винаги оръжие да бъде.

Най-истински нозете ще горят.
Ах, пътища,
извиващи към църкви,
по мускулите ви, изпънати и
бързи,
пробягват ветрове и небеса.

И огънят ще тържествува,
ще говори
със всичките си пламенни езици.
И може би ще се родя отново.
И може би след мен ще дойде бог.

1968 г.

——————————

КЕРАМИКА

О, газена от хиляди нозе!

И отпечатъци от пръсти
терзаят меката ти гръд.
Тревите са пределно гъсти,
но няма да те задържат.

Листата са пределно звънки,
но няма да те утешат
и капят шеметни и тънки
сърца от меката ти гръд…

Ще ти отнемат триста пъти
желанието за живот.
А колко небеса измъти
в черупката на тоя свод.

А колко светове излюпи
сред капки дъжд, роса и пот.
Но този някой в теб начупи
желанието за живот.

Немощна, тъмна, тъжна глина!
Ще те посипят с цветна прах,
ще те поставят във витрина
под ситния неонов смях.

Ще си припомниш дъждовито
небето, първия си грях.
И ще заспиваш еховито,
посипана със цветен прах.

И ще сънуваш пак нозе.

1968 г.

——————————

Публикувани стихове в периодичния печат -
редактор във в. „Комсомолска искра” (1970 - 1977)

——————————

ПОЧИВКА

Ръцете са отпуснати встрани.
Пръстта е топла, топла, топла.
В гърдите ми замислено кълни
зърно на слънце, жито и топола.

И бързат, бързат… Избуяват
разлистват се и продължават.
Усещаш чувство в тебе да расте
и ти сега си красота и жажда.

Пчела се спуска дръзко и кръжи
между стеблата на ръцете.
И сокове ти викат, че си жив,
бушуват в тебе, стенат, светят.

Ти ставаш тежко. Ласкаво вървиш
достоен, верен и потребен.
А слънцето в тополата кърви
и житото люлее въздух хлебен.

бригадирско лято 1970

——————————

ДО ПАМЕТНИКА
КРАЙ РЕКАТА

Момичето се къпе. Голо,
изваяно от слънчев сняг…
Очи извръщай, ти, тополо!
Замри на стихналия бряг!

То вдига тънки-тънки пръсти
към разпилените коси.
Кръжат край него бързи пръски.
Река, от мисли се спаси!

А раменете му са остри
и остри малките гърди.
Зелен, зелен и топъл остров…
Разумен, пясъко, бъди!

Към мене тръгва то и носи
две шепи ласкава мълва.
Пристъпва плахо, босо, росно…
Избягай някъде, трева!

Очите му - две светли капки
набъбват в моите очи.
О, камък! Сваляй тежки шапки.
И за минута замълчи.

1972 г.

——————————

УЛИЦА „ПЕРУЩИЦА”

Три момчета минаха с китари
и беззвучни стъпките им бяха.
Флагове накъсани и стари
между струните димяха.

Струните ги кърпеха, трептеше
ритъмът им ясен, много бавен.
За звездите той не беше смешен;
може би бе мъничко забавен.

И прозорците над всяка стряха
се изпълваха със звуци лунни.
И пружини на легла звънтяха,
сякаш че направени от струни.

А хлебарите оставяха тестото;
в рамката честита на вратата
те на лекари приличаха, защото
бели бяха от брашно и вятър.

Минаха с китари три момчета,
с три китари като тънки птици.
И танцуваха по хладните павета
хора, колела и звънки спици.

И в тролей един, момче надвеси
топъл дъх над устни онемели.
Вестникарят спусна книжните завеси -
вестниците бяха остарели.

Хвърляха зелени ореоли
кестените над поредна песен.
Уличните лампи бяха голи,
странно голи за света унесен.

А часовникът голям в ателието
спря задълго своя ход привичен.
Бяха сбъркали два гълъба небето
и се любеха съвсем по птичи

върху циферблата му със стари
цифри, дето мамят твърде вещо.
Три момчета… Бяха те с китари.
Носеха ли друго нещо?…

1972 г.

——————————

СЕПТЕМВРИ 1923 г.

триптих

1.
И тръгна. Прана бяла риза
ветрее вятърът, звезда
се срутва по челото, слиза
в гръдта и дири свобода.
Бразда тупти от стъпка жива
и тръпка в нея пламеней.
О, свобода! Бъди красива
и вечно из пръстта живей!…
Девети месец!… Кървав месец
над вражи строй като змия.
Девети месец - плач и песен,
защото ражда се земя…
Но въздухът край тебе писна
и сграбчваш ти от нея стиска…

2.
И падна. В ризата му цвете
кръвта извезва бод след бод.
И се събират ековете
на храбрия селяшки род.

Сред нивите и сред житата
току до себе си лежи.
Повява в класовете вятър -
а кой рода ще продължи?

Народ е вече той. И може
със своята земя да съгреши,
но само с нея. Брачно ложе
постила тя - ще утеши
кръвта до пушката и сърпа.

И ще превърже черна кърпа.

3.
Земята не изпущай ти.
Ръцете ти са яки, нека
да продължава да пламти
към теб несекваща пътека.
От ризата ти едър хляб
пониква: време е за жетва.
Принасяй, силен или слаб
сърцето си отново в жертва.
И пак към себе си върви,
защото верен си, когато
засяваш и плодът кърви.
Когато паднеш под земята
от ясна утрин чак до мрак
сред хляба коренче от мак.

1973 г.

——————————

ЧАСОВНИКАРСКО АТЕЛИЕ

Ето ме и мен, момчето ми.
Ето стъпките,
усмивките
и думите.
Ще ги сложа между часовете повредени,
сам ще седна върху стола. Продължавай.
Продължавай с лупата и щипците.
Зная, трудно е с едни ръце
срещу подивелите часовници.
Те избързват или изостават, страшно е.
Представи си -
имаш много време да умреш…
Продължавай,
продължавай, малък Дон Кихоте.
А когато свършиш с часовете -
ето моето сърце.

1973 г.

——————————

ПЕСЕН

Високо в планината, нейде,
над цвете и под орлов сняг,
светулка огнен полъх вейне,
и после ръси топъл мрак.

Това е музика, помнете.
И нека тя да озари
и свечери сега ръцете,
в които хляб и сол гори.

Да капне като пръстен златен
в самия край на този ден,
от жетви щедри необятен
и от сражение ранен.

Това е песен. Забравете
ненужен гняв, неясна бол:
светулка пари ви ръцете
до къшей хляб и грудка сол.

1976 г.

——————————

ЕСЕНЕН ДЪЖД

Ще изтръгна тополата,
внимателно
ще я посадя в гласа ти,
моя любов.
Така есента
ще дойде по-бавно,
с тъжен писък,
онемели щурци,
опустели пръсти…
И когато последният лист
закръжи уморено
върху гърдите ми
ще дочувам:
вали, сякаш шуми топола.

1976 г.

——————————

РАЗХОДКА ДО ПЕТКОВА НИВА

поема

1. Подножие

И защо на Петко е наречена
тази вис от светлина и камък?
Зърно ли е дръзнал да засее там,
гдето ручеят прозвънва като сабя,
гдето стъпката от въздуха сече куршуми?…
Не, не сме привикнали
гръб да свеждаме дори пред житото!
Най е истина това, което
осмелявам се сега да кажа:
заранта е тръгнал с бяла риза
низ гора висока, още ясна,
с кървава шевица ризата била по пладне,
а пък хората решили вечерта,
че над тях изгрява керванджийка…
Казвам ви го, вие го повтаряйте.
Ако ли не вярвате, то вижте -
над върха е сведено небето
като самодива.

2. Вървя нагоре

Снегът вали, за да забравим.
Ала забравя ли се кръв?…
Крайпътната трева простенва
и тръгва
към гръдта ми морна
задъхано, припряно, дръзко
гласът на пукната камбана.
Бунтовнико, защо ме спираш,
когато съм към теб запътен?…
Дори снегът ще ти напомни:
светът е още недовършен.
Длетото, друже, е готово,
гранитът го очаква с трепет…
Пътеката се носи леко
на сур сокол върху крилете,
а аз разгърден, с бяла риза,
ви казвам между връх и пропаст:
сърцата ни са повече сърца,
когато се изкачваме нагоре.

3. Надвесен над пръстта

За минута спирам се пред тебе
бивше цвете, грозно и ръждиво.
В камък безразличен впило нокти
браниш семената си горчиви
от студа, от болката, от мене…
И си казвам: ето, че не можем
цвят и плод да бъдем едновременно.
Да се радваме на нещо скъпо
без сълза в сърцето и окото.
Да живеем без по малко да умираме,
докато се извисим на някой връх.

4. Разполовявам пътя

Вървя, а в себе си усещам:
изкачван си от хиляди нозе,
простор, от мен все още непостигнат.
Пътеки са оставили нозете -
ръката на сърцето
и думата добра на устните зазрява,
но
когато с къщи те изкачват,
аз не вярвам.
Защото къщата е знак
за равнина.

5. Продължавам

Внезапно чувам лай, когато
възхожда слънцето по върховете
могъщо, царствено, велико.
И вземам камък аз, съзнал:
земята само ще ме защити.
И казвам си:
където има хора - има кучета.
Опасното е там,
че те са верни.

6. Пет крачки до върха

В нозете ми е този град достоен.
Фанфари в чест на победителя!
Но
небето гледа ме насмешливо.
Защото знае то, че там,
на някаква звезда сияйна
си мислят същото за мен.
И кораби космични виждам горе.

7. На върха

И ето ме, висок и извисен
на този връх,
от който други върхове се виждат.
Прекрасно е това, което ще ви кажа,
а ще ме чуете,
защото вятърът ми е съюзник:
в гръдта ми някакъв бунтовник стар
възкръсна.

Гръдта ми е безкрайната му нива.

януари 1977 г. Габрово

——————————

Публикувани стихове в периодичния печат -
редактор в сп. „Тракия” (05. 1977 - 04. 1996 г.)

——————————

НОВОГОДИШНО

Позвънва весела шейна
към първия ти ден,
роден от чиста светлина,
от думи озарен:

Да бъде мир и този свят
да е далече взрян,
да бъде всеки час богат,
от рождества зован.

Човекът да е по-красив
от обич и звезда,
да екне плодоносен взрив
от стъпка и бразда.

И българският жилав род
докоснал бедността,
да се нарадва на живот,
по-хубав от мечта.

декември 1979 г.

——————————

ГУРБЕТЧИЯ

Китка се дава за вярност.
Чужди сълзи по лицето ти.
„Хайде, със здраве!”, а бялото
дърпа нозете разпрегнати…
Облаче, в тебе надвесено,
пие грижливо утайката.
Цветенце, в тебе поникнало,
свети спокойно и сигурно.
Пътят (ах, пътят!) е истински.
Толкова изгреви, залези
чакат те сутрин по съмнало,
чакат те вечер по мръкнало…
Пътят, да, пътят е истински.
Прах по петите напукани.
Прах във косата ти, черната.
Чака зорница - вечерница,
спряла над двора ти, пустия -
чака те, плаче по пладне.
Пътят избяга, приятелю!
Спомени сухи в торбата ти…
Цвете фалшиво в ревера ти…
Вярност ли? Много ви здраве!
Китка се дава за здраве.

юни 1980 г.

——————————

АПРИЛ

Аз няма да повтарям стари думи,
изречени далече преди мен:
гора, юнак, засада и куршуми,
безсмъртие и ясен-ясен ден.

И няма да повикам тези, дето
живели са един-единствен час;
до оня сетен удар на сърцето,
оставил ги завинаги при нас.

А само ще застана на площада,
зован от тебе и от мен Червен,
ще гледам на количките парада,
трогателно разнежен и смутен.

Той още нищичко не подозира:
говори с гълъбите той на път,
подмокря се, пискливо протестира
и млъква пред разголената гръд.

Ще порасте, ще тръгне към простора
от пориви и цели озвезден,
и тихо ще си каже: - Верни хора -
живели са единствено за мен!

1981 г.

——————————

СЕПТЕМВРИ 44

То беше тъй: едно оловно зрънце
покълна
в щедрата му силна гръд -
приседна той в гората,
посред път,
сокол дочака,
вълк
и гневно слънце.

И не видя как в тежките ливади,
под светещо крило
на палав дъжд
коси размахваха жена и мъж -
и бяха крачките им сред тревата млади.

Не чу как пееше земята кратка
и беше млъкнала
в захлас
пчела,
и как мъжът отрони плах: „Ела!”
и как политна в тъмното забрадка…

Той просто чакаше, добър и морен,
да върже зрънцето
в гръдта му
плод.
А някъде край него друг живот
трептеше
върху здрав и жилав корен.

1982 г.

——————————

СЛЕД ЕМИСИЯТА
НОВИНИ

Далече е сърцето ми. Преди години
сбогува се и отпътува нейде.
Тъй често питам се:
- Къде е то, горкото,
в чии гърди се блъска и простенва,
че вече съм изгубил всякаква надежда
да се завърне, да ме приласкае
и в тежък удар да ме приюти.
С трохи примамвам гълъбите, прашни
са моите ръце от тази моя
добра, но тиха пощенска кутия,
а нощем викам го със стихове
на вятъра с езика кървав -
не иска да се отзове, не иска…
А може би отдавна е трева,
дърво печално, цвете, камък,
и аз съм нейде там погинал,
и мама, черна-почерняла, вие,
и братя непознати хапят устни,
докоснати от яростна сълза,
не зная. Чакам го да се завърне,
да ми разкаже кък съм аз живял
там някъде, където може би
аз повече съм аз, отколкото съм тука.

1983 г.