Благовеста Касабова

В развитието на съвременната хумористична и сатирична проза(все по-рядко явление днес) се откроява индиректното противопоставяне на все по-завладяващия ни политически цинизъм, манипулативността в обществения живот и занижените нравствени и естетически ценности, отродяването.

На подобна индиректна, но всъщност осезаема основа, е построена новата книга на Георги Спасов „Седмиците 2020″.

В сарказма, или по-точно тъжната ирония, прозира безпощадният анализ, който авторът прави на уродливите явления в цялостния спектър на днешната ни действителност, на живота на „простосмъртното” население на страната ни.

Условно, съдържанието следва две ярко противопоставени една на друга насоки - щрихи от живота и творчеството на писатели, записали имената и произведенията си в аналите на съвременната българска художествена литература, но изхвърлени от учебниците (няколко на брой), по „преценка” на посредствени съставители, избрани по партийна или родствена линия.

Острото иронично, в повечето случаи саркастично перо на Георги Спасов изразява вътрешната му свобода и куража му да се изразява без задръжки, да не се съобразява с никакви конюнктурни или нечии негативни реакции.

Не за пръв път авторът порицава от една страна, а от друга - утвърждава случващото се у нас в редица свои произведения, но в „Седмиците 2020″ най-ярко противопоставя явленията от тъмната страна на реалния ни живот - арогантно-меркантилна и просташка, на светлата - на духовното, родолюбивото и хуманно наследство, което са ни оставили някои от духовните ни водачи от близкото ни минало, родени през съответната седмица.

По написаното от автора личи, че той познава и цени приноса на представения писател не само в литературата, но и в обществения живот, националните дела, социалната и културна политика през времето, в което е живял и творил.

Първата седмица (31.08. - 06.09.) започва с Димитър Талев - Големия творец и Големия българин и кратка аналитична оценка на някои от произведенията му, успоредява щрихите от портрета му с реално случилото се през седмицата на 2020.

На първо място изпъква маститата фигура на нашия бащица Бойко Борисов, глашатаите Марешки и безпомощната му като образование и интелект компания, явните им манипулации и задкулисните им действия н в ползу роду.

Ако перифразирам автора, ето това, господин Талев, се случва в страната, която Вие толкова обичахте и мъчително изстрадахте обичта си.

И още едно ярко противопоставяне - великото дело на Съединението на България и мерзките дела на управниците на Съединена България и техните слуги.

И така, през 18-те седмици на 2020 година оживяват имената на творци, без чиито талантливи произведения щяхме да сме „голи” и безлични.

Седмиците следват в същия дух и тон: на Мара Белчева, чиято поезия поставя началото на съвременната родна женска поезия, на Пенчо Славейков, на Николай Хайтов, на забравения нежен романтик Петко Ю. Тодоров, чиито идилии и до днес са ненадминати - е, кой днес се интересува от идилии, след като четящите хора се борят за физическото си оцеляване?

Редят се биографии, оценки и анализи на Емануил Попдимитров - един от най-нежните ни лирици и от най-активните общественици и патриоти; на Фани Попова-Мутафова - между най-първите писатели и историци и до днес; Стоян Загорчинов - също голям българин и познавач на българската ни история и неговия чудесен роман „Ден последен, Ден Господен”; на Георги Райчев, Цанко Церковски (познат само на литературните историци вече); Асен Разцветников - изключителния поет, член на известната четворка талантливи автори: А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников и Г. Цанев, разгромена заради неправилно идейно-политическо отношение към поезията на Яворов; на Ана Каменова и нейния проницателен „поглед” към интимния женски свят.

Неспоменатите от същия ранг, включително в съдържанието, по същия начин са полу- или напълно низвергнати и забравени - или от невежество, или по някакви други причини, една от които мисля е, че младите „творци” не четат и мислят, че всичко започва с тях.

На фона на светещи със собствена светлина Големи имена и духовни наши водачи, Георги Спасов показва и друг фон - на духовна нищета и неграмотност, политически цинизъм, корупция, грабежи, нагли лъжи, безнравственост, безродие, безразличие и накрая - безнадеждност за мислещия и можещия.

Силата на прозата и на публицистиката на Георги Спасов е в това, че той не „върти словесния бич” над главите на безпросветните и корумпираните наши управници, той е сериозен и съсредоточен върху събития, факти и лица, без да взема страна на пръв поглед, но на „втори” - покосяващ и безмилостен, усещаме осезаемо, че е директно насочен към тъмния, умопомрачителен свят, в който живеем, който е невидимата страна на света с все по-смаляващата се духовност, нравственост и почтеност.

Външното безпристрастие е своеобразна мимикрия, за да се запази перото му от тинята, от все по-задълбочаващите се екзистенциални проблеми в безгласното ни и чалгаджийско настроено общество., от оглупяването и опростачването.

Всъщност Георги Спасов е зареден с мощна емоционална енергия, тя - както при знаменития ни възрожденски творец, политик и родолюбец П. Р. Славейков (за когото пише с любов и преклонение) ту изригва като вулкан, ту пресъхва като селска рекичка, но „жестокостта” му не се сломява, защото е закодирана в творческото и човешкото му „Аз”, в плодоносното му перо на ярък разказвач и публицист.