Румен Стоянов

Народна мъдрост гласи, при туй с римувана и то безплатна добавка: от лаф не става пилаф, тоест голото лафене до нищо не води, а както е писал Апостола „И работа трябва, братя, работа”.

Нека с туй двойно мерило (празни думи или труд) преценим какво направиха и правят македонистите за създаване, развитие, налагане, утвърждаване, международно признаване на язикот и как България противодейства на това петсъставно хищно злочинство.

Ние го отхвърляме чрез писмени становища, научно обосноваващи несъществуването на самостоятелен език и доказващи, че той, независимо как го наричат македонясали отцепници, е областна разновидност на общобългарския.

От филологическо гледище постановката е неопровержима. Към нея следва да отчетем политически изявления в същия дух.

И то изчерпва нашата борба, отстояваща свещената цялост на родната омайна, сладка реч.

Институтът за български език при БАН обстойно изложи своето меродавно становище през 1978-а в разработка „Единството на българския език в миналото и днес”, отпечатана следващата година брошурно.

Сиреч отиваме към полувековие от как най-сетне открито се противопоставихме на югозападните майцехулители.

Време предостатъчно, за да видим е ли настъпила някаква, дори малейша, промяна у тях и в какво се изразява.

Ответ, уви, единствено възможен: никаква, чак никаква и половина, вардарските язиковъдци неотстъпно вършат каквото е угодно тям, начиная от 2.8.1944, кога пръкнаха изчадието свое, грабливо противобългарско.

Значи: во Скопие керванот все тъй самоуверено, ликуващо върви, а в София паленце институтско джафка и гневно върти опашка, римата е пак от мен.

Тия над четири десетилетки са прекалено дълги в ускорения сегашен живот, не ни ли бяха достатъчни да проумеем, че с изказвания няма нищинко, ей тонинко, да постигнем, а себе си превърнахме в кутренце жалко на поле филологии?

Наистина ли не си извадихме поука, че от лаф не става пилаф? Мигар не видяхме, че от изрядни разобличения печалба никаква, те са повече от безпомощни, а трябват работещи мерки, неотстъпно прилагани без съгласието/участието на Македонската академия на умятностите? А за да съм до край искрен:

- не го разбираме?;

- не искаме да го разберем?;

- страх ни е (от кого, от какво?) да го разберем?;

- не ни позволяват (кой?) нещо смислено да предприемем?;

- не щем да си нарушим спокойствието?;

- мързи ни да действаме?;

- хем ни се иска, хем не ни стиска?

- не щем да поемем и носим отговорност?;

- чакаме (от умрял писмо?) нещата да се оправят (как?) от само себе си?;

- разчитаме на чудотворните брюкселски мъдреци?;

- кого лъжем: нас, децата ни?

- нали свобода на мислици, мненийца, туйцък, онуйцък, гласност, оти не заявим на всеслушание коя е причината за срамното наше пораженство?

Не се ли питаме защо разгромно и позорно губим битката за езика наш насущний?

Защо македонясващите майкопродавци ни стъпиха на шията?

До кога ще си подбърсваме окъканите дупиняци с пусти опустели коминтерновщина, сръбска незаситимост, велики сили, геополитика, дето ни го яко натика?

Воистина ли нищо, па нищичко не можем стори? Ама хич биля? Нима?

С ръка на сърцето ще кажа: в отличие спрямо нас, които пъзливо не смеем да отидем по-далеч от благородна (чети безполезна) възмута, сатанясалите македонисти неистово работиха и работят, работят, работят, всячески отстоявайки скалъпеното изделие.

А ние бездействаме, бездействаме, бездействаме, та последиците не може да бъдат инакви, освен печално известните.

В тоя смисъл езиковите престъпници - в пълен противовес спрямо нас - точно съблюдават завета на дякон Игнатий, дека е нужно трудене, а нас тук никакви ни няма.

Иде въпрос за истинска езикова война, война подла, користна срещу българската национална самоличност* и неумолимо те я водят настъпателно, с неозаптими тактически похвати, а ние?

Македонистите са отдааавна разработили стратегия и неотстъпно, жестоко, дори кърваво, я прилагат с успешени тактически ходове; каква е нашата ответна стратегия и от нея произтичащи тактики, къде ги, защо ни се чуят, ни се видят?

Или разчитаме на онова, което в чудното село Драганово подигравчийски наричаме „спусни, Боже”, тоест готованщина?

Сметка не си ли даваме, че по тоя начин улесняваме, подкрепяме македонизма, езиков и всякакъв друг? Тъкмо затуй ли не похващаме никакви действащи стъпки, вардим се от них гаче дявол от тамян?

Какво пречи да бъдем по-гъвкави досежно книжовния език? Защо инатливо, да не сложа трошиглаво, не допускаме съвсем нищо от язикот, което не е чуждо на говора ни мил?

Ето примерченца няколко, съвсем, съвсем български и най-лесни за осъществяване, те с нищо не стоят по-долу от официално наложените за единствено правилни в прекалено тясно скроения книжовен език.

Защо не възпримем, че предлозите со и во са напълно равнопоставени спрямо с, със и в, във?

„Какво чак пък толкова лошо/опасно (?!) би последвало, ако милозливо ги приемем, нали са наши?

Как твърдим, че язикот е писмено-областна разновидност на българския, а същевременно ги държим разделени с нещо по-непреодолимо от Китайската стена и което с право наричам Противобългарска стена?

Какво толкова страшно, ако приемем, че редом с обичайното „Няма го момчето” е тоже правилна словоподредбата „Го няма момчето”?

Или: подчинено изречение бива въвеждано и посредством дека: редом с „Казаха ми, че не бил тук” да одобрим „Казаха ми, дека не бил тук”?

Аз не намирам друго обяснение за очевадния отказ (в никакъв случай!) от подобни крачки освен неписани договорености България привидно да отхвърля македонизма, пък на дело тя го мълком насърчава.

Много искам да бъда опроверган.

Не ни ли увряха дебелите глави, че като вардим недосегаеми по между си язикот и нашата книжовна реч, тоя безостатъчно грешен подход изцяло препятства възстановяването на българската словесна целокупност и неволно (ли?) подгъзуваме на македонизма?

Тя е постижима, обаче не с люти нахалостни закани, още по-малко с участието на МАНУ, а като добре обмислим и целенасочено приобщим към книжовността ни всички думи, изкази от язикот, които са български.

По тоя - единствено спасителен - начин ще изтръгнем същината, живеца на езикоотцепничеството, ще го обезсилим, обезсмислим, ще отнемем знамето му. Амин.

Защо именно туй не желаем да проведем, дали случайно или? Как постановяваме, че язикот е писмено-областна разновидност на българския, а не й даваме до него да припари?

Не се ли преубедихме, че това е трагично губещо становище?

Защо и до кога ще му робуваме?

Ние данъкоплатците издържаме Института за български език и последният е всенародно съкровище, а не учрежденско притежание, та имаме право да чуем гледище по болезнената загадка.

*в устата на осъзнати или неосъзнати, но раболепно и коленопреклонно чуждоугодничещи тукашняци: идентичност.