Ботьо Буков

Думи за новата книга на Пенчо Пенчев “Твоето име” (2021)

Не е моя работа да давам публична оценка за поети, защото самият аз съм такъв. Ако напиша нещо лошо - значи завиждам; ако пък е добро, се получава нещо като „халваджията за бозаджията” или както е модерно да се казва сега, „конфликт на интереси”.

Ще излезе, че от користни подбуди съм дал и второ рамо на Пенчо Пенчев, за да го подбутна по пътя към заветната за всеки истински поет цел - безсмъртието.

(Има, разбира се, и стихотворци-атеисти, които тъкмо поради това със сигурност никога не ще достигнат до тази цел).

Устремен към себе си, Пенчо Пенчев се явява с мерена (пък и с немерена) реч във Фейсбук кажи-речи всеки ден - събужда утрините и приспива мрака в копнеж по новия ден.

Прави го ей така, почти от натура, без да смесва цветовете в палитрата си. Едно негово постоянно присъствие с нови стихове в мрежата.

Ако това за едни е заплаха от графо-зависимост, за други, работливи и настойчиви автори, може би скъсява пътя към успеха.

Но ето че днес се появява не просто една ежедневна фейсбук-публикация, а поредна нова българска книга, и то със стихове. Нека всеки се сети кой от познатите му чете книги, и още повече - лирика!

В днешно време деловият човек гледа да се освободи от всички глупости, които спъват или забавят препускането му през живота, с изключение на върховната глупост - любовта. (Шегувам се, но само малко).

Впрочем, положителното при нея е, че заблудите, макар и болезнено повтарящи се, са от полза за човешката душа, защото тъй да се каже я будят за живот, макар и с болка. Пенчо Пенчев интерпретира тази своя сладка болка в романтичен стил - опиянение и копнеж.

Жената е нещото, за което той си спомня или пък за което мъничко страда при нейното продължително отсъствие. Прелестните й черти се проектират върху меките очертания на природата.

Вали сняг или не вали сняг. Подухва или не подухва вятър. Пролет е или не е пролет. Все застинали, унесени в дрямка природни състояния, стихотворни селфита от предната камера на Пенчо Пенев.

Понякога той включва и задната си камера, колкото да заяви сянката на личното си присъствие пред своя предполагаем читател. Ето, виж, май че съм тук и аз, приятелю!

Ако имаше конкурс за безметежни стихове, Пенчо Пенчев би бил един от номинираните. В палитрата му съществуват трите изначални цвята, често обърнали си гръб един на друг. Тревата е зелена. Небето - синьо. Душата - може би тя е червеното?

Тия му багри съжителстват във взаимна търпимост и разбирателство и му служат за изобразяване на миролюбива красота и доброта в безвремието, и само понякога, като че ли по невнимание, леко се докосват в палитрата му, прилични на плоски рисунки от древността.

Това виждам аз като резултат върху поетичното платно на Пенчо Пенчев. Но вие ще видите и друго - всеки според усета си за красиво и душевното си състояние. Хубаво ли е или лошо?

Не знам. Казах ви, че и самият аз съм автор на лирика и ако знаех с какви багри и езикови инструменти се създават абсолютни поетични стойности, щях сега да бъда…

Но да не се размечтавам. Със сигурност обаче знам какво искам от поезията - самоопознаване, естетическа наслада, духовно послание.

Или още по-правилно - да е оплодена от извисения дух и родена според личната дарба на всеки автор.

Прочетох няколко пъти тези стихове на Пенчо Пенчев, търсейки в тях тъкмо поезията.

Дали я намерих ли?

Отговорът на въпроса никак не е труден, нито секретен, просто е личен, само мой.

Вие също прочетете тези стихове, за да си отговорите лично!