Здравко Кисьов

ХЪЛМ

Все тая равнина пред моя жаден взор,
все тоя цвят зелен в един и същ пейзаж!…
И все сънувам хълм - като замислен страж,
категорично врязан в небесния простор.

И все сънувам хълм, на висотата - кълн,
и всичко в миг приема сред тия широти
по-горди, непокорни, мъжествени черти…
На тая равнина е нужен поне хълм.

Макар един-единствен. Не връх дори, а хълм.
Ала и там в съдбовни дни байрак ще се ветрее,
духът на Караджата - юнак ще пита - где е
и дълго ще витае там ехото на гръм.

***

И всяка нощ същите сънища странни!…
След дневните грижи веднага заспал,
два коня от детството идват в съня ми -
единият черен, а другият бял.

Те с влажни муцуни ме викат игриво,
по росна ливада препускам със тях,
на вятъра дълги, разчесани гриви
развяват, и нямам ни грижа, ни страх!…

Но еква будилник във душната стая
и секва среднощната моя езда.
Вън утрото иде със звън на трамваи
и с пъстрия, шеметен шум на града.

Цял ден сред бюра, телефони, отрови,
разбирам защо съм така закопнял
два коня да дойдат в съня ми отново -
единият черен, а другият бял.

***

Във тъжен, носталгичен час
ще си избера едно дърво -
над мен да се разпери в здрача
и лист, подобно длан човешка,
да спусне върху мойто рамо.
Птица ще си избера, която
да ми махне със крило безгрижно
и да отнесе една въздишка.
Ще си избера една дъждовна капка -
от сълзата ми неудържана
малкото кристалче сол да вземе.
Ще си избера едно момиче,
ако съм сигурен, че би завидяло
на капката,
дървото,
птицата
във оня носталгичен час.

А ТИ МЕ ПИТАШ

О, тоя вик на гларуси, разпънал хоризонта;
далечен, страшен спомен, врязан в паметта!…
Децата бяха уловили гларус и залят с мастило,
го пуснаха отново да лети на свобода. На свобода.
Но ятото кълвеше настървено
събрата си.
Да, казах си тогава, помни, че и мастилото убива!…

А ти ме питаш днес защо така мъчително и дълго
стоя с писалка във ръка над листа.

ЕЛЕГИЯ

Летят самолети в нощта, летят самолети.
Шумът им в съня ти вали като незрим водопад.
Мой татко, ти корен си в тая земя,
а техен е целият свят.
Летят самолети в нощта, летят самолети.

И ти си припомняш: в зората едва разцъфтяла
каруца дрънчи по дългия път към града,
край тебе е толкова тихо, че чуваш как пада звезда
и времето с дъх на сено е в ливадите спряло.

Но била е измамна тишината край тебе тогава -
във чертежи е някъде зреел самолетният рев.
И сега ли така - като скрито нацелена цев -
едно страшно откритие към нашия ден
приближава?…

И неясна тревога изпълва отново сърцето:
не робува ли всъщност човекът
на своята власт!…
И безсилни са моите думи, когато над нас
летят самолети в нощта, ах, летят самолети.

В ТИШИНАТА НА СЕТНИЯ МИГ

И когато разбра, че живота напуска го вече,
той горчиво въздъхна и огледа почти просълзен
всяка вещ поотделно, в прозореца - догорелия ден
и лицата смълчани край него, необяснимо далечни.

От стената го гледаше издевателски снимка кафява:
мъж със здраво лице и невяста до силното рамо.
Той се питаше мълком какво още след него остава,
взрян на лампата бяла в електричния пламък.

Беше странно, че единствено той чу как на двора
виеше старото куче, може би към луната,
тъкмо когато в стаята с мълчаливо насядали хора
чуха само душата му, която прелетя в тишината.

АНЕКДОТ

В памет на Г. П.

Завинаги човекът си отиде, а гласът остана -
кръжи сега във стаята като сираче между нас,
въртят се ролките магнетофонни, споменът е рана,
а анекдот разказва близкият до болка глас.

Като стъкла са остри крехките отломки тишина,
че уж е смешен анекдотът, а никой не се смее.
Във тоя век уж нямат трайна стойност думите,
а ето на -
все още думата по-дълго от човек живее.

ИЗМАМА

Човек умира постепенно,
навярно без да разбере,
щом в него нещо неотменно
и ежедневно даже мре.

Ту чувство умъртвил, ту мисъл,
ту истина или мечта,
ти всъщност вече си подписал
присъдата си на света.

И уж с непогрешимост явна,
уж на измами устойчив,
ти всъщност мъртъв си отдавна,
макар че си напълно жив.

ДНИ

Къде е вчерашният ден
и светлината му къде е,
в какво край мен пресътворен
той своя нов живот живее?…

Така отправил взор назад,
аз през живота си минавам.
На всеки ден - с дела богат -
като на връх висок заставам.

Но пропиляният - пред мен
като внезапна бездна ляга,
а оня - с труд изпълнен ден -
да ме спаси
ръка протяга.

ВЕЛИКОТО ДРЕБНО

Когато се вглеждаш в нещата,
макар и нищожни наглед,
разбираш - не може Земята
без тях да се движи напред.

И както в часовника всичко
е свързано с общия ход,
нищожно, микроскопично,
но нужно със своя живот -

тъй всяка подробност край тебе,
убегнала погледа чист,
е всъщност безкрайно потребен
щрих
в целия твой летопис.

Великото дребно!… С охота
приемай го, както солта,
че сладък е с него живота
и по-хармоничен - света!

***

Усмивка. А зад нея - стон.
Погледнато отблизо,
ти пълниш с вещи своя дом:
хладилник, телевизор…

Но все зове те нещо вън
през прага - към простора,
към топлия дъждовен звън,
към срещи с други хора.

И вечно тъй ще те зове…
Върви под небосвода
след всички властни гласове
на майката-природа!

Не може да се замени
зелената омая
с ония четири стени
на пълната ти стая.

***

На К. Странджев

Борът не превива клони.
Прав расте, умира прав…
Вместо гъвкави поклони,
придобивай
боров нрав!

Нека погледа ти грабва
връх в бездънни висоти.
Гледай - може да потрябва
да растеш така и ти.

Вбил в земята твърда корен,
без да раждаш сладък плод -
да дъхти край теб просторът
на смола и на живот.

Във снега и в суховея
все по склона ти върви,
гдето даже не виреят
упоритите треви.

И след време хора прями,
вместо сух и сгърчен клон,
на едно свещено знаме
да те вземат за пилон!

ПРИ ИЗВОРА

Нима това е извора на тая
огромна, непресъхваща река,
която сякаш иде от безкрая
и към безкрая бърза все така!…

Нима тъй плахо ражда се реката,
между треви и камъни пълзи:
сълза от дълбините на земята,
която кротко, с векове сълзи!…

Но на безброй посестрими събрала
струите, после с лик успокоен,
тя връща на земята зажадняла
живителната влага
ден след ден.

Така по делтата. Виж как спокойно влачи
водите си, и всичко как цъфти!…
В началото на всеки път обаче
сълза, подобно изворче, блести.

В ДЕФИЛЕТО

Като със нож разсечена сурова планина.
Това е дефилето - река на ветровете.
Отляво - стръмнина, отдясно - стръмнина,
и само ивица небе над погледа ти свети.

И само писъкът на влак, навлязъл в дефилето,
между скали отвесни на възбог лети…
Така в каньоните на времето и твоят глас, поете,
по-ясно, по-високо и пронизително ехти.

СВЕТЪТ НА ДЕТЕТО

„Какво е това, какво е това?…”
Ти отговаряш на детето: „Трева.”

А то вижда джунгла - от край до край,
зелена феерия, мравешки рай,
страна на джуджета… Но към тия мечти
ти отдавна затворил си всички врати.

И от тебе запитано: „Какво е това?”,
ще е страшно, ако то ти отвърне: „Трева.”

В ГОРАТА

Ти идваш тук, сред тишина зелена
да излекуваш всички свои рани,
незрими болки и горчиви чувства.
Упива те природата със свойто
безмълвие - зелено и дълбоко.
Но пак не стихва болката, която
ще пръсне обръчите на гърдите,
че няма пред кого да се изплачеш,
че липсва живата душа край тебе
и падащият върху рамото ти лист
съвсем не е оная, тъй желана,
окуражаваща човешка длан.

ОСТРИЕТА

Години наред, години
изостряхме с теб своя поглед,
изостряхме своя слух,
изостряхме своите чувства,
изостряхме своите думи…

Сега върху тия връхчета,
все по-уязвим, се крепи
животът ни - тънък балон.

МЕТАМОРФОЗИ

Той е брат на камъка! - ми казаха.
Хладен и безизразен! - ми казаха.
Сякаш е роден от камък! - казаха.

А пък аз си спомнях в този миг
скалния масив в Белоградчик,
дето камъните и скалите
имаха
съвсем човешки лик.

ТИШИНА

Високо горе в планината,
на ведрина, на хладина
прекарах сам безгрижно лято
сред безметежна тишина.

Без книга, радио и вестник,
без моя собствен глас дори
изглеждаше почти чудесен
животът в тихите гори.

Сега, заслушан в новините,
разбирам всъщност, че съм бил
като изхвърлен от вълните
на бряг - пустинен и унил.

Там, по каприза на съдбата,
(пък и по собствена вина)
тъй бях се слял със тишината,
че оглушах от тишина.

И трябва от това наказан,
за тишината вече глух,
отново в грохота да вляза,
за да възвърна своя слух!

ПРОЗОРЕЦ

Един прозорец свети в мрака,
до изгрев лампата гори.
Там някой може би ме чака,
там неспокоен дух цари,

узрява стих, делят се клетки,
човек се ражда в този миг,
над колби и над епруветки
„Открих!” - възкликва млад химик…

В такива неусетни нощи,
когато мракът губи власт,
духът на доктор Фауст още
витае някъде сред нас.

И в пътя, като силно рамо,
крепи ме здраво мисълта:
На светлина се раждат само
добрите чудеса в света.

ВЪЗПОМИНАНИЕ

От хълма с клонче във ръката
се спусках бавно към градчето.
Здрачаваше се над земята
и опустяваше небето.

Наблизо някъде шумеше
морето в тишината синя
и рокля на жена блестеше
сред ябълковата градина.

С прохлада скрита ме привлече
глазурата на пъстра стомна…
Сега от тоя ден далечен
не мога друго да си спомня.

Но клончето, нощта, жената
и оня шепот на морето
са като музика, която
не стихва и сега в сърцето.

ЛЯТНА НОЩ

Душен августовски ден.
И нощта ще е такава.
Здрачът пада нажежен
като вулканична лава.

Някой
някъде в града
ожаднял, среднощ е ставал,
ала крана за вода
незатегнат е оставил.

После в кратък, рехав сън,
сякаш че заспал на плажа,
той сънува как навън
дъжд плющи върху паважа.

ДЪЖД

Ах, нужно е поне веднъж
ти, вече зрял, улегнал мъж,
по улиците на града
да тръгнеш без чадър в дъжда.

И докато спре съвсем, така
с небрежно вдигната яка
да крачиш - млад и гологлав,
с предишен юношески нрав.

А после, цяла нощ насън
ще чуваш този равен звън
на капките… И нещо в теб
неудържимо ще расте.

СЪЗЕРЦАНИЕ

Да излезем навън и на здрача под ласката мека
да послушаме зорко как морето дълбоко мълчи.
Непонятен е още този тънък език за човека,
но да идем навън да послушаме - морето мълчи!

Има някаква тъмна, някаква необяснима магия
в тоя час на прохлада и привиден вечерен покой,
и в часа на пробуждането на тая необятна стихия,
когато брегът се троши под чука на неуморен прибой.

Но сега вече зная: и страшният рев на морето,
и безмълвната шир, стаила загадъчно дъх,
са само изяви на глъбината пред мен, при което
съм безсилен да кажа кое бездна е, кое - връх.

МЕЖДУ ЛЯТОТО И ЕСЕНТА

Мина август, прегоряха вече
листите и мека светлина
със червена жилчица потече
през оскъдната зеленина.

И си мисля: ето ме и мене
в тоя нов сезон на възрастта -
като птица със крило строшено
между лятото
и есента.

И да мога, няма да отлитна
да потърся своя топъл юг.
Птица със човешко любопитство -
зимата да я завари тук.

***

Цяла нощ слушах как някой под вятъра стена,
за помощ зовеше на непонятен и странен език.
После всичко замря и заспа в тишината студена,
само в моята памет кръжеше смътно ехо на вик.

И едва сутринта аз съзрях през прозореца светъл
как в една нощ се променя на природата същността:
разсъблечени зъзнеха всички крайпътни дървета,
а в нозете им - огнена, ала мъртва река от листа.

Но аз зная, че в тая голота на природата има
красота не по-малка и смисъл безкрайно дълбок:
своя път устремила през ослепително-бялата зима,
към зелени пространства тя вече се готви за скок.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Отлитат птиците, отлитат
и в приближаващия студ
все по-примамливо и властно
зове домашният уют.

Животът бавно се затваря
между стените на дома;
там смътно до слуха достига
не гръм,
а ехо от гърма.

Но по-далеч от свойта ларва
ти стой през тия хладни дни.
И нека твоят път минава
все през открити далнини!

В НАЧАЛОТО НА ЗИМАТА

Отново е ноември. И отново бистрота
изпълва въздуха, съзнанието и душата,
и скоро сребърни, нерадостни цветя
ща разцъфтят на къщите върху стъклата…

Преди да паднем във обятията на мраза,
да идем в близката притихнала гора, любима,
да вземем снопче светлина от есенна бреза,
за да ни свети в дългата безлистна зима!

КАПРИЗИ НА ПРИРОДАТА

И ето, според календара
би трябвало със адски мраз
тук да бушува февруари
и преспи да растат под нас.

Но виж, сега под висините
спокоен ден е разцъфтял,
и слънцето слепи очите,
и ти - затоплен - сваляш шал…

Така се случва и с човека:
там, дето си очаквал хлад,
те лъхва приветливост мека
и засиява този свят.

Или във чувствата без броня,
вместо привична доброта -
внезапно те връхлита оня
сняг,
изненадал пролетта.

ПАРАДОКС

Хиляди думи превърнах на птици
и ги пусках на воля в живота,
но всичките със строшени крила се завръщаха.
Прекалено самонадеяни са били - мисля си.
И, мисля си още, навярно ще устои
най-крехката, най-беззащитната…
Този яростен, въоръжен до зъбите свят
се нуждае все повече
от беззащитни и крехки неща.