БОГ И СЛОВОТОРЧЕСТВО
За множество неща, явления намираме, пряко, иносказателно указание, посочка в Библията. Глави 1 и 2 на Битие описват как Всесъздателят е произвел видимия и невидимия всемир. Там (2:19 - 20) стои за вечни времена:
Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й.
И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове; но за човека не се намери помощник, нему подобен.
Значи Самси Първотворецът удостоил с именуване Адам, което ще рече и каже: въздигнал го е в своего рода пълномощник, вид участник не в Сътворението, а в довършителна работа, никаквейша в съпоставка с Неговия шестдневен, за нас умонепостижим, извънпределен, надвъобразим труд, но величайша за оногова, от когото ще тръгнат човеците.
Нека вмислим: като нищо можел е Всевишният да възложи на Свой небожител да туря имена, обаче вменява човека. И той, вършейки Божията поръка, сторва какво?
Забележете: словотвори.
Забележете: още няма Ева, словотворчеството е по-старо от нашата прамайка, то я предхожда, забележете: Адам е първият словотворец, забележете: преди да има другарка, той съчинява думи, забележете: словотворчеството е първата човешка творческа дейност, първо е то не случайно, а тъкмо по волята и милостта на Вседържителя, което неотменимо сочи неговата извечна важност в съдбините човешки.
Няма как инакояче да обясним защо Той е предпочел Адам за именовател, а не серафим/и, херувим/и, нему оказвайки смайващо доверие.
Чест височайша, от която следва, че започвайки с ония изначални дни, та чак до сега, днес и днеска, по благоволението Му людете измислят думи, повтарям, не току тъй, а по Негово искане.
Тая прекрасна способност, дар свише, Всеспасителят е предоставил единствено и свръхизключително нам, людете, непосилна е за безчета други твари: словотворчеството е неотменима присъщност само на ония същества, които сборно зовем венец на Сътворението и Божий образ и подобие.
Дори по чисто времеви порядък словотворенето е изпреварващо, основоположено за всяка творческо дело.
Изхождайки от прежде споделеното, българите как постъпихме, постъпваме?
Неразумно, глупашки, мързелашки, раболепно, чуждоугоднически, недалновидно, инатски пренебрегнахме и пренебрегваме словотворчеството, особено скорострелно и зловредно подир славния и героичен 10-и, кога низкопоклонството спрямо поредния, тоя път двоичен (Брюксел/ Вашингтон или Вашингтон/Брюксел?) Голям брат е небивало доходоносно, макар от нравствено гледище несносно.
В социализма изобретяването на думи беше открито недолюбвано, даже яростно ненавиждано, ради кървавия марксистко-ленински класов подход биваше смятано едва ли не за някакво покушение срещу всемогъщата главна линия, обаче туй съм го писал в моите „Динозавърски спомени” (Издателско ателие Аб, 2013, c. 356) и няма да се повтарям, ще упомена какво стана щом демократясахме.
Въпреки премахването на ситния идеологически намордник и небивалата всепозволеност, което предполага обстановка да водим оздравителна политика за родолюбиво укрепване и развиване на българския език, сполетя ни тъкмо обратното: пълно, за да не тръсна престъпно, безхаберие към него, зарязахме го на изобличаващ ни самотек.
Предпочетохме неозаптим порой вносотии от вида на инцест, конструкт, екцес, постъпваме съгласно бай Ганювия келепирец.
Тук някой ще възрази: че каква ни е ползата от инородни буквени дошляци? На което моя смиреност ще възрази: как каква, не си напъваме гънките мозъчни; онагледяваме верноподански чуфства към блажения Запад, малки файди ли са?
Никак произволно иноческото правило гласи: труд и молитва. Знайно, трудът бива не само телесен, а и умствен. Като не роим свои думи, в туй поприще безделничим, хайлазуваме. По тоя начин се опълчваме, ако ще би не преднамерено, срещу Божията първоповеля да словотворим.
Вместо български, съкровено звучни, ясни, красиви думи, овцеството, оглавено от политико-управленска върхушка = крадушка + интелектуалци, учени, ученки, снобаря, раболепничещи чуждоугодници, лекоумници, безразличници сладострастно гушкат инословия, много от които народунепонятни.
Нека уточня: отказваме не само да измисляме нови думи, но и да употребяваме дори съществуващи наши: загърбихме пораждам, възлюбихме генерирам; изхвърлихме поквара, покварявам, покварен, въведохме корупция, корумпирам, корумпиран и т. н. и пр.
Циган(к)и, без представа от понятие за подсъзнателни щения, звукоучленяват курупция, що така?
Мигар безсрамните, противобългарски езикозамърсност, езикозамърсяване и езикомърсуване са фройдистки обясними с незадоволени щения по генералски чин, креватни общувки/нощувки с богати особи от Запада?
Бе как тъй милиони тукашняци неозаптимо фройдясаха?
Кой си ти, какъв, че безумно отхвърляш онова, с което дарил те е Самси Господ Бог: слова да измисляш? Именуването е пряко свързано с опознаването, усвояването, узаконяването на неща, явления, никой не се занимава с онова, чието име нему е неизвестно, всяко нещо, явление трябва да притежава название, и то дадено му от люде.
Това е нам недостъпно или користно затваряме очета, преструвайки се на дръж ми шапката? И какво печелим с тоя плосък номер? Ще ни бъде ли подирена сметка? Или разчитаме на Христовото „Отче! прости им, понеже не знаят що правят” (Лука, 23:34)? Пак: още първият човек, Адам, именувал и то многократно, а ние вървим с рогите напред срещу Неговата заповед.
Кой ни го внушава? Гробалисти (они са против национални разподобености), на свой ред подбутвани от сатаната? Или той направо, без посредници, втълпява да крачим против самите нас?
Мигар вече сме толкова българонеродолюбиви, че не трябва някой да ни подкокоросва чрез зловредно пренебрежение към езика майчин, бащин? До такава ли степен не проумяваме колко ни е промито себесъзнанието?
Телесна част, крак, мозък, ръка, не им ли възлагаш работа, от бездействието залиняват, неминуемо отслабват, за верността на твърдението достатъчно е да си припомним кръстословици, судоку, пенсионери.
Същото е и с езика: не го ли товарим чрез нови - свои - думи, изкази, пък готовански разчитаме на другоземни, далече от родината ни изковани без никаквейшо наше участие, усилие, а ние само ги повтаргаме, сякаш сме някакви преживни добичета (влизам в нечии обувки; тук и сега), не му правим добро, напротив, осъждаме го на безделие, обричаме го на западане, блатясване, aла не изпитваме унизение, срам.
Все едно имаш чедо и не му даваш да мине към твърда храна. Що за майка си му ти, като възпираш неговия естествен развой? Нима туй искаме за нашия език свещен, насущний, това ли недохранениче желаем да оставим на потомците си?
Нека всеки сам отговори на болезнения въпрос и реши как ще постъпи спрямо български/чужди слова.
И по собствено убеждение и чиста съвест поеме лична отговорност за своя избор: пред България, днешната и утрешната, вдругиденшната и во веки вековната. Амин.