Виолета Бончева

По много причини, свързани с разстояние, транспорт и природа, Крен беше заселен с мои съграждани, някои от които познавах - Васко Павлов и жена му Дора, Мариана Русева и съпругът и Стефан, семейство Михови и Славови, както и едни стари наши приятели - Бояна и Марио.

Бяхме някога в една приятелска общност, която се събираше да се весели по всякакъв повод. Струваше ми се цяло чудо, че след толкова дълга раздяла, която ни наложи динамичното време, дългът и грижите за семейството - животът ни събра отново в Крен и вилните ни постройки се оказаха в една и съща зона.

Общуването ни беше улеснено и се случваше често. Вратите на всички бяха отворени за оня, на когото му е хрумнало да си изпием кафето заедно или пък да се съберем на закуска или вечеря.

Имаше и празници, на които присъствахме вкупом. Събирахме се на обща трапеза, на която всяка от нас слагаше по една тавичка с нещо, приготвено с любов.

Къщата на Бояна и Марио граничеше с гората, обитавана от всякакъв дивеч, но най-вече от чакали, които нощем виеха зловещо, слизайки почти до оградата.

Затова нашите приятели отглеждаха три овчарки, две от които и през деня се разхождаха по тясната разделителна пътека откъм гората, а от там не можеше да прехвърчи и врабче, без да го забележат и да проглушат простора с лай.

По-скоро Бояна идваше у нас, отколкото аз се престрашавах да отида при нея, все заради овчарките, които имаха висок боен дух и аз не напирах да си имам работа с тях.

Понякога Марио ги водеше със себе си и те се кротваха в нозете му, без да създават напрежение с присъствието си.

Той почти винаги имаше настроение да пее и да си акомпанира с китарата, все онези до болка познати песни, които връщаха времето назад и караха Бояна да танцува, размахвайки като криле копринения си шал и да увлича другите с танца си, както това се случваше в по-младите години.

От време на време кучетата мързеливо повдигаха глава и извиваха глас, сякаш пригласяха на песента на Марио.

Тази идилия се вписваше идеално във всеки зелен селски двор, през който красиво преминаваха сезоните. Но не само песните и китарата изпълваха живота на Марио със смисъл - негова слабост бяха лястовичките, които гнездяха под стрехата на семейната къща.

Той много обичаше да разказва как сутрин, към пет часа, го събуждали с чуруликане, кога са се излюпили малки лястовичета, как на няколко пъти се случвало някое от тях да направи неуспешен опит да полети и той го връщал в гнездото, озарен от радост.

Случвало се е, когато китарата се озове в ръцете му, да го подканват да изпее песента на лястовичките и той наистина се опитваше да я докара донякъде. Тези негови изпълнения вдигаха високо градуса на настроение на всички и бяха повод за смях и закачки.

Историята на Бояна и Марио беше едновременно романтична и драматична. Познаваха се от малки, защото и двамата бяха отраснали в едно и също сиропиталище.

Целият си живот бяха посветили един на друг, затова може би изглеждаха твърде млади за годините си, особено Марио, със своя русоляв и гъст перчем, и светли очи. Беше съхранил младежката си фигура и хъс, бохемството му не пречеше на спортните му занимания и обратно.

Сега си спомням за едно някогашно събиране в чест на първа пролет, на което всички дойдоха с коли, тъй като беше в приветлива средногорска хижа, извън града.

Заканиха се да не пият, но никой не удържа и накрая се наложи да осъмнем по столовете и канапетата на хижата.

Вечерта Марио си изкълчи крака, подхлъзвайки се на мозаечния дансинг и на връщане Бояна се хвана да шофира от мястото на навигатора, а Марио даваше инструкции от мястото на шофьора.

Размина ни се на косъм с всичко, което може да се счита за лош късмет и се прибрахме живи и здрави на зазоряване. Беше малко страшно и дори смешно, но по-важен бе щастливият финал…

Веднъж отидохме заедно в гората за малини, но набрахме къпини и тази случка винаги ни развеселяваше, щом станеше дума за това какво било и какво не било…

Имаше и моменти на напрежение, около тези разхлабителни плодове, което внасяше известен драматизъм на нещата, но и той беше озвучен с много смях…

Прочие, обичахме да си говорим с Марио за живата природа, за защитата на животните, за хуманизма и милосърдието. Нямаше начин да не бъде засегната и темата за лястовиците.

- Будят ни с цвърчене и писукане, но този факт ни най-малко дразни, дори напротив - с техните гласчета и пролетта нахлува всяка сутрин в живота ни… - казваше нашият приятел и щастлива усмивка изгряваше на лицето му.

Години по-късно, през една мъглива есенна вечер, Марио се обади разтревожен и помоли Марко да се срещнат, защото имал голям проблем.

Разбира се, моят благоверен веднага се озова на повикването и когато се върна разказа следното: „Марио, който се грижел за остарелия и самотен негов възпитател от сиропиталището, г-н Драго Еленков, дълго не отварял вратата, след като Марио звънял, чукал по прозорците на къщата, дори опитал да напрегне вратата, но тя не поддала. После се досетил за мен и когато отидохме заедно и разбихме бравата, видяхме старият възпитател, облегнат на канапето, който изглеждаше така, сякаш беше още жив…”

Погрижи се Марио за всичко, с което беше наръчен от възрастния човек: уреди му прилично погребение, след време му поръча паметник, грижеше се гроба да не тревясва.

Наследи жилището на Еленков, обзаведе го с най-необходимото, но си останаха с Бояна в Крен. Появиха се наематели, а наемът, който започнаха да плащат, беше едно перо повече към прихода от двете пенсии.

- С какво съм заслужил това, не знам - чудеше се Марио. - Бог да прости даскал Еленков, така го наричахме в интерната, погрижи се за мен, като за собствен син… Може да е искал да се заселим с Бояна в града, но аз не мога да зарежа нито гората отсреща, нито нейния въздух, нито изгрева, нито залеза, нито приятелите… да не споменавам и лястовичките… Отдавна съм част от това село и то стана част от мен - познават ме и кучетата и циганите, крака си не мърдам от тук… Имам още толкова неща да свърша по двора, в къщата, трябва да сменя керемидите в предната част на покрива…

Бояна пък му напомняше, че с годините шега не бива и че те нямат нищо общо с младежкия му вид.

- Внимавай, Марио, спомни си, че твоят приятел Добри стъпи на един стол, за да смени изгорялата крушка, падна, счупи си врата и издъхна, преди да дойде линейката… Не е твоя работа да се катериш по покрива, извикай някой майстор…

- Запомни, Бояна, аз няма да умра, заради една изгоряла крушка, да знаеш!

И прав излезе. Разбрах го на рождения му ден, когато приготвихме букета от люляк и лалета, и тръгнахме към тях. Отдалеч чухме тревожни гласове, възклицания и суетня, напрежение, което се носеше по въздуха, което ускори крачките ни към дома на Марио и Бояна.

Докато слизахме по стълбите към двора, чух тревожния глас на Бояна:

- Губи пулс, отива си Марио!

Той лежеше на тревата отпуснат, на лицето му имаше полуусмивка… Жена му беше коленичила до него, от устата й излизаха разтревожени думи, въпроси, на които никой не можеше да отговори, вопли и накъсан плач.

По едно време замлъкна за малко, вдигна поглед, замътен от сълзи и объркан, хвана ръката ми и се потопи във влагата на очите ми.

- След дъждовна буря снощи, едно от гнездата падна и Марио се качи на стълбата да го вдигне, реши да го залепи с кал под стряхата… Кой се разгневи на милосърдния му жест, боже, ти ли! - простря ръце към небето Бояна. - Изсули се проклетата стълба от камъка, на която я беше подпрял и той полетя надолу… излетя от тук, направо стори криле моят врабец, Марио - точно сега, днес, на рождения си ден, когато лястовичките долитат!…