Георги Майоров

Южната яка на Балкана приласкава и въздига великите ни поети Ботев и Вазов. Сега също в Карлово възторжено твори поетът Красимир Власев, в Сопот - Васко Попов.

Оказа се обаче, че в Сопот още едно неизвестно на широката общественост лице дълги години снове между машини, цехове, производства и планове на Вазовските машиностроителни заводи и никой не подозира какво става в душата му.

Публикувал е десетки стихотворения в печата и е издал стихосбирките „Легенда за глухарче”, „Сънят е само сън” и „Простор на утринно дърво”.

Това е скритият в дебрите на нашето отчуждение поетът Михаил Петков. Той между упоритите си делници е загребвал духовен хляб и от труда и любовта е откраднал стихове.

Какво похвално различие от времето на социалистическия устрем, когато не се крадеше, а само се присвояваше. Какво оневинително понятие! В текезесето - каквото се произвеждаше. А от цеховете? И там всичко беше на чисто, както го беше направил един познат. От завода беше изнасял в чантата си парчета водопроводни тръби и в един момент сглоби цял водопровод от 300 метра и докара вода от дерето да полива градината си и да се къпе в лятната баня.

А нашият човек от Сопот не е от грижовните домошари, той краде стихове. На него фантазията шари в други пространства и цехове, разгадава онова, което става в душата и сърцето му и в съвестта на хората.

Извадил е няколко пещи топли книги, та искам да раздам на хората по някоя порязаница от неговата „хлебопекарна”, че и неговото име да се ширне сред редовете на писателите.

Поетът Михаил Петков в часовете на отдих и будните нощи е открадвал труд и любов и ги е складирал в своя тайно хранилище, с надежда някой да ги открие и да го видим цялостно.

Първо следва да се каже, че има богато въображение. С лекота тълкува исторически навеи:

До арката на Ориента - жаба.
Улавя времето с език
и го преглъща.

Самият поет Михаил Петков обаче не може да преглътне с ориенталска „безметежност… запустели гробове на християни” и пише тези стихове, за да ги извади от забвението. От „бездънни и разкривени слепи нули”, превръща очите ни „в колела на колесници… и в тропот на копита”, че тези „слепи нули” да заблестят „както слънцето блести”.

Това се дълбоко скрити препратки - да не запустяваме нашата история на героизъм и величие, на робия и свобода. Той се вижда като обикновен пастир, когото „кротките му мисли / като овце / с наивно простодушие го следват”.

Поетът сякаш не допуска, че предвожда огромни мисли с думи. Все още се вижда като самотно дърво сред творческото пасище, затова повежда неизброимото си „стадо” към небето като „мъдър старец”, на когото „дните му са преброени” и върви „с осанката си горда” все нагоре, където „кошарите от чисто злато / са блеснали / слънца в очакване на него / и овцете”.

И веднага извежда неизбежното естество на потеклото - игривостта и радостта на младите и „тъгата в очите / на уморените стари коне”.

И сам той, поетът Михаил Петков, не е далече от носталгията за своята младост, но не за съжаление, а за факта, че когато любимата жена го „плисне с погледа си”, пак да гребне „вода от кладенците на очите” й. защото не случайно в слънчевото лято пътищата им се срещнали по повеля на „Съдбата”:

Нали не е случайна
никоя любов?
Не може любовта да е случайна! („Неслучайност”).

Авторът наистина неслучайно разкрива толкова съкровени чувства за своето влюбване.

Да им се любуваме и да се учудваме как незавършилият хуманитарни науки може с такова проникновение да намира толкова философски сравнения и да ни изпраща необичайно мъдри послания.

Може, защото за него светът е труд и любов. Без тях няма дори най - простото съществуване. За времето, което часовникът им отрежда. А каква е равносметката след любуването:

Навън от нас
кънти съдът на стенния,
на Страшния часовник.
И как към неговия грях
с телата си единствени
да тръгнем? („Времето на часовника”).

Творчеството на Михаил Петков е предимно любовна лирика. Любов сред топлите стени на дома, в ябълковата градина на мечтите, под слънцето и в дъжда на привиденията, с природни картини, сякаш разхвърлени, а събрани в далечната проекция на незримото вълшебство.

С взиране и в древността, за съединяване на Изтока със Запада. И колко далечно е любуването сред природата:

На небесен прилича
земният път,
щом е истински земен. („Изненада”).

И тази поезия за малките - големи неща вълнува, пълни дните ни с щастие и пълнокръвен живот. Както е в стихотворението „Пътят на тревите”:

Вървим без път
в отчайващо студените си дрехи.
Ще съблечем от себе си присъдата
и наказанието божие.
И ти ще видиш моя грях
и ти ще си помислиш
нещо за греха ми,
преди
да се целунат ангелите
светли на телата ни,
преди
крилата ни да прошумят
над мирните ливади
на звездите.
Вървим без път…
Незнаещи,
че цялото небе за нас
е пътят.

И само какво тънко обаяние за взаимно присъствие и обичане:

Не съм ли аз
за теб
или пък ти
за мен не си ли,
не можем вече
никога
да сме това,
което бяхме.

Виждаме как само едни стъпки на жена през сърцето и душата на поета всичко става „ново и друго”.

Много красота има в стиховете на Михаил Петков, затова и носталгия по родното му село Каравелово го навестява.

Къпината на спомените го дърпа назад към родната къща, градината със зачервените ябълки на здравето и младостта, но има защо всичко е отлетяло в града на Вазов - за да възкръсне и да дарява хубост на всички.

И поетът да върви по своя звезден път.