Румен Стоянов

Подир славния и героичен 10-и настъпиха, за хубаво и лошо, промени из всички области, кътове, кътчета, кътченца и кътници на обществото. Ще упомена две, засягащи езика наш насущний: затлачването му с вредоносни чуждици; джендърясването; онагледяващи, че каквото сам си направиш, даже и рогатият не може ти го направи. Но да караме по части, както е завещал Джак Изкормвача.

Давещият ни потоп с инословни думи не го дължим на брюкселски мъдреци, той е изцяло тукашно дело, настъпателно и неотстъпно провеждано от управленци, политици, снобаря, интелектуалци, учени, осведомителни средства и всякакви плиткоумници.

Явлението необоримо онагледява шопската откровеност „най-мразим да мислим, оти се потим”; „най-мразим да мислим, оти нищо не моем да измислим”. Понеже защитата на говора изисква създаването на български съответки, а то на свой ред повелява да напъваш мозъчни гънки.

Уви, не преигравам: тъй скорострелно бива променян речниковият ни състав, че след петдесет, сто години той ще бъде какъв? Англобългарски?

Вече толкова привикнахме с навляците буквени (примерно екцес), че съвсем не ни дразнят, напротив, по са ни удобни от нашите: апелирам вместо призовавам, зова, приканвам; чрез анонсирам изблъскахме оповестявам, съобщавам, известявам, разгласявам, уведомявам, осведомявам, прогласявам, възгласявам, огласявам, вестя.

При десет наши думи защо, защо всеотдайно залюбихме дошлячка? Мигар тя ги превъзхожда? С какво?

Към причините за това явление: управленски, политически слугинаж и раболепие към поредния Голям Брат, чуждопоклонство, маймунясване, липса на лично и национално достойнство трябва да прибавя още една: лъжливото внушение за равнопоставеност спрямо блажения и мечтан Запад.

Преднамерено (вършат го лукави общественици, неосъзнати подражатели) се внушава, най-вече посредством осведомителните средства, охотно изпълняващи отредената им послушнящина, че щом употребяваме думи на богатия Запад, то ставаме като него, втълпявано бива, че някак магически му се присламчваме.

Способ шамански, ала неотстъпно прилаган и, съдейки по количеството вносотии, дава някакъв резултат. Социологически проучвания разкриват обществени мнения по какви ли не въпроси, няма ни едно, показващо какво смятат българите за състоянието на езика си, дали одобряват скорострелното му поангличанване.

Едва ли случайно агенции го избягват по-старателно от дявола тамян. Всяка твар, сухоземна, водоплаваща, въздухолетяща, е къде-къдя по важна от речта ни, сгазено сърне предизвиква трогателно съчувствие по електронни, хартиени изразители, пък тя не буди в тях никакъв интерес, връз нея тегне плътно мълчание.

То ни прави неволни съучастници в отрицателен развой на езикодействителността: сритано улично коте ни е по-мило от говора наш. Туй ако не е цинизъм, що е?

Как, как е възможно хиляди бранители (с отлични действия) на всевъзможни растения, животни, животини, животинки същевременно да не им пука за речта ни, щом я тъпчат с какви ли не другородни словосии? Обладават чувствителност само в една област?

Нима са по рождение лишени от езикоусет или са го после изгубили, да не кажа скопени? За тия природозащитници бих издигнал лозунга „Българският език е не по-маловажен от врабче!”

Зер грижовно преброяват врабчета, пък за говора, съдейки по явното равнодушие, не им дреме. Нима в ценностната стълбица на младежи, девойки българският език стои под всите животни, риби, влечуги птици, насекоми? Кой ги възпита в такова унижаващо България отношение? Те не си ли дават сметка?

За срам и позор ни ей тонинко преувеличавам: 40 000 НПО-та и сред тях ни едно, едничко, еднинко, едночко не се занимава с българската словесност. Умонепостижимото съотношение 40 000 : 0 е погромно за съкровената ни реч, а и за България. Сега относно джендърясването.

Щом демократясахме, започна истинско покушение срещу женския род на съществителни, означаващи професия, от порядъка на служителка, поетеса, уредничка, председателка, отговорничка.

Те без никакво обяснение, камо ли езиковедска обосновка, обществено обсъждане, бяха и са подложени на безмилостна гонитба чрез омъжкаряване и вече няма спортистка, представителка, художничка, диригентка и прочие.

Наистина е изумително колко безропотно пое овцеството, во главе с осведомителните средства, туй граматическо издевателство. Дори писатели, поети, за които се предполага, че обладават до болезненост изтънчена словочуствителност, възприеха вносната омъжкареност без никаквейшо възраженийце, чакайте бе, защо го правите, какво печелим - освен загуба - с очевадното опростачване и обедняване без -ка?

Съществуват няколко писателски сдружения, ала в случая те безпрекословно изпълняват руското молчать, не рассуждать, поамериканчено в имаш право да мълчиш.

Цял един граматически разред, съществителни окончаващи на -ка, е нагло изхвърлян и овцеството за пореден път онагледи колко лесно е подведимо (на български манипулирано): тя е не лекарка, железничарка, сервитьорка, продавачка, ей ги лекар, железничар, сервитьор, продавач.

Съгласно джендърщината смяната на пол става лесно и тя се нахално разположи в речта ни. Тя е не родителка, а родител. Затуй казвам, че ни сполетя езиково джендърство. Само и единствено защото на английски няма учителка, полицайка и тям подобни, от къде толкоз ум да ги измислят.

И не преувеличавам: карай без учителки, осъмнаха учители. Е какво е предимството, щом трябва допълнително да уточняваме пол? Безпрекословно подражавайки на английския (заради САЩ), нима по негов образец ще въведем аз чета, ти чета, той чета, ние чета, вие чета, те чета?

Ибо знайно е: звукоучлениш ли а, ще дойде ред и на б. Не друг, а Синът Божий рекъл е: „по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден” (Матей 12:37). Щом е тъй, защо, защо немарим досежно словата, които използваме? И пак Спасителят: „по плода се познава дървото” (Матей 12:33).

Не бива да смятаме, че езикоджендърщината е вътрешно явление, протичащо без връзка с външния свят, напротив, пряка е  последица от боготворения Запад. Не голословя: на 4.1.2021 Конгресът на САЩ, гласувайки, прие да изхвърли от своите документи съществителни, местоимения, означаващи пол и роднинство.

Примерченца чудни, смайващи, умонепостижими: вън майка, баща, замества ги родител; вместо съпруг и съпруга - брачен партньор; не син, дъщеря, а дете; циба, къш леля, вуйна, чичо, свако и тям подобни, всички те набутани са в роднина; безжалостно са изгонени брат, сестра, натресено е сиблинг.

Щом го върши не кой да е, а самси Конгресът на баш самси Ю Ес Ея, как смеем да изоставаме, гледай Щатите. За сега с джендърясването езиково го раздаваме твърде скромно, ала важното е да почнем, с първа крачка опипаме почвата, махваме -ка, да видим как го приема овцеството, после ще напредваме полечка лечка, едно по едно, притрябвали са ни майка, баща, защо да издребняваме коя мъж, кой жена, все тая, ще изхвърлим даже о кей и въведем о гей. Глас (в пустиня): забравихме ли до къде стигнахме с низкопоклонното равнис по СССР, не извадихме ли поука?

Мечката заиграе ли у съседа, ще дойде и у нас, особено бидейки порода вашингтонска. И тогава шчо ке правим? Зер през вековете имали сме неблагоразумие да наплодим десетки нарицателни за всевъзможни родства: етърва, зълва, свекър, свекърва, тъст, тъща, лелинчо, девер, стрико, драгинко, малина, калина, годеник, годеница и така натам и така насам.

Сякаш това преизобилие не стига, навъдили сме и разнополови глаголи: ако жена сключва брак, тя се мъжи, омъжва, пък сторва ли го мъж, он се жени, оженва, ще ли ги поамериканчим, тоест уеднаквим? Добре, че разполагаме, предвидливо, и с още два, в които не личи пол: задомявам (се), бракосъчетавам (се), ще спасят положението.

Превъзнася усърден и безмозъчен вестникарин предполагаема госпожца и я представя както следва: Ружа е певица и композитор. Нелепост на квадрат по квадрат: една и съща особа как е хем жена (певица), хем мъж (композитор)? Амчи нейният възхвалител я изкарва хермафродит ли, хермафродитка, иди, че разбери.

Жалкият човек, без никой да му е изрично забранил, той не смее да я нарече композиторка, трябва да е в крак с модата, пъзливецът и без да му някой размахва показалец разбира от къде духа вятърът и пъргавко лакейничи.

Проф. д-р Ото Кронщайнер заявява: „Българският е един от най-богатите и най-интересни езици”, а прогонвайки (защо, Божке милостиви, от какъв зор и каква ни е ползата?) краесловното -ка в съществителни за професия, неопровержимо нанасяме му щета, обедняваме тоя същ език. Не го ли съзнаваме? Не ни ли тревожи кощунствено сторваното?

Явно не, щом няма възражения, опълчване, а веднага, най-охотно го възприе овцеството во главе с политико-управленската крадушка и културната върхушка, доброволно-подлагачески низвергват -ка.

С тая овчедушна простъпка обществото за безчетен път доказа, че наистина е овцество. И как не, щом Институтът за български език, а посредством него БАН, пази гробно/рибешко мълчание по случая и по тоя начин (рибата се вмирисва от главата) подкрепя махването на -ка.

Или предпочита да си трайка, съхранявайки безучастност, спокойствие, занимавки с институтски дела и делца?

Нали ужким се броим за европейци, напомням, за кой ли път, че лозунгът на Съюза гласи „Единство в многообразието”, а главен носител на българската самоличност е нашият език, в който стои достойно -ка и дългът изисква да я овардим от мръсното посегателство, всеки решава, по съвест, как да постъпва.