ГЮРЧИН
I.
Когато великото въстание на българите от Македония загасна в пепелта на опожарените села и градове и се удави в кръвта на безброй борци за свободата, Гюрчин го намериха в несвяст край едничката останала обгоряла стена на тяхната къща.
Избито беше цялото им семейство: баща му, майка му и двете му сестри.
Три дни след онази страшна вечер, когато се случи това, чичо му на Гюрчина слезе от планината, видя грозната жетва на смъртта и между покосената човешка нива - един-едничък стрък само: Гюрчин.
Взе го на ръце, занесе го в планината и месец по-подир големият океански параход ги отнасяше вече към далечната, голяма земя - към Америка.
Занизаха се дни на тежка работа и безкрайна мъка всред чужди хора. Осемгодишен беше тогава Гюрчин, слаб и болен беше, а сега е едър, хубав момък, със сини очи, като водите на синьото Костурско езеро, край което беше селото им.
Какво става там сега? Дали силните полкове на българите вече са се надвесили като буреносен облак от високите върхове на планината над равното Костурско поле и достигат, ето ги, запяват победните си песни върху гробищата на робството?
Война се води там сега, там става нещо страшно и велико. А Гюрчин е сам-самичък в тази огромна фабрика и отвсякъде го заобикалят присмехулни, подигравателни погледи - погледите на другите работници, събрани от всички краища на земята.
Неговият народ се бие и в три големи реки се лее кръвта му, а той е толкова далече и толкова сам! Едничък българин в море от чужденци.
В ушите на Гюрчина гърмят чудовищните големи колела, валяци, станове и той сякаш чува гръмотевичните отгласи на оръдията, които отвъд океана, в неговото отечество, трошат оковите на робството.
Изведнъж, откъм входа на отделението, където работи Гюрчин, става шумно и неспоконо. Някаква неразбрана глъчка се смесва с шума на бесните машини и десетки работници се втурват бързо напред. Гюрчин чува един остър, тържестуващ вик:
- Лозенград превзет от българите?
Сякаш силен удар в миг зашеметява Гюрчина. Той се изправя в целия си ръст, хубавото му мъжествено лице гори в пламъка на буйна радост и из сините му, широко разтворени очи бликват сълзи.
Той вижда като през сън някъде отпреде си вестникопродавеца, размахал големия вестник.
- Дай… вестника… победа!… - задавено извиква Гюрчин, хвърля се лудо напред и протяга треперещите си ръце към вестника.
Ненадейно нещо силно и страшно го сграбчва, като огромни крокодилски челюсти, издига го нагоре, завъртва го и той потъва в една дълбока, черна, няма пропаст.
В машинното отделение настъпва тревожно безредие. Чуват се припрени, къси викове. Машините бавно съскат и пръхтят, като заспиващи чудовища.
На пода, проснат по гръб, лежи Гюрчин. Десният му крак е прерязан над коляното. Донасят носилка, голяма тълпа работници с изкривени от ужас лица, заобикалят носилката.
Мургавият, широкоплещест испанец звучно и тържествено извика:
- Ето един войник на своето отечество!
Гласът му трепери от вълнение и обич.
II.
Предният патрул на един от българските пехотни полкове предпазливо и безшумно се спущаше от стръмните склонове на планината в равното Костурско поле. И за пръв път след стотици години водите на южното македонско езеро пееха великата и свята песен на свободата.
Патрулът - петима войници и един подофицер - нагази полето, шмугна се в зазрелите ниви и в глухата тъмна нощ се мярнаха ниски къщурки, накацали като ято водни птици край езерото.
- Стой! - изкомандва шепотом подофицерът и сякаш се закова на мястото си. Петимата войници, които вървяха на върволица след него, изпълниха мълком запведта.
Малкото селце край езерото беше затворило очите си и спеше дълбок, но тежък сън. Сегиз-тогиз, като дълъг сепнат вик, се плисваше широка вълна, разлюляваше тръстиките по крайбрежието и замираше в тежки въздишки. Надолу, някъде в далечината, святваха и се извиваха в ослепително бяла дъга хвърлени ракети.
Там бяха постовете на французите.
Подофицерът дълго и напрегнато се ослуша, решително посочи с ръката си към селцето и прибягна напред. Натъкнатият нож на пушката му мигом блесна в тъмнината като тънка сребриста лента. Войниците го последваха.
Патрулът дебнешком отмина първите къщи, потъна в единствената тясна и крива уличка на селцето и когато да отмине един завой, някой задавено извика:
- Братя, мили братя, дойдохте ли?
Из открехнатия вратник на ъгловата къща се подаде едър, попрегърбен старец, спусна се с изпънати напред ръце и гласът му трепереше като в треска:
- Няма ги! Побягнаха… отидоха си… Братя, мили братя, откога ви чакаме… Елате…
Войниците не го оставиха да довърши. Пет ножа се насочиха застрашително към него. Подофицерът сурово запита:
- Кой си?
- Тукашен… от село… Българин съм!… Елате, братя!
И с пироки, олюляващи се крачки, старецът потегли към вратницата. Из другите съседни къщи наизскачаха мъже, жени… Стълпиха се, обградиха войниците. Чуваха се слисани гласове:
- Братя! Добре дошли! Елате у нас! Елате у нас!…
Десетки ръце се бяха хванали за полите на войнишките шинели и не ги изпущаха.
- Свободни сме вече! Ура! - извика старецът и като наведе главата си над рамото на подофицера, целуна трите нашивки на пагона му.
Подофицерът и войниците гледаха с горда радост посрещачите си. Ала това не трая дълго. Подофицерът отсече твърдо:
- Момчета, напред! Да свършим задачата си!
Силната му жилеста ръка раздели множеството на две. Той вече се накани да тръгне, но изведнъж някакъв тежък, тромав вървеж го сепна. Сякаш по грапавата настилка на улицата профуча препуснал конник.
И догде подофицерът тазбере какво става, в нозете му се строполи по очи един снажен момък, стисна пешовете на шинела му и с дълго радостно скимтене, като куче, което е намерило господаря си, жадно го зацелува.
Десният крак на момъка беше отрязан над коляното и изкуствената нога, изметната от бързото тичане, стоеше като отделена от тялото. Беше Гюрчин.
- Доживях, дочаках да видя с очите си!… - пълзеше с единия си здрав крак той и се мъчеше да се изправи, пипнал здраво кожения поясник на подофицера. - Пет години оттогава чакам. Цели пет години!
Подофицерът и войниците стояха мълчаливи, гледаха дълбоко развълнувани прострения на земята Гюрчин и пушките им, с натъкнати на тях ножове, неволно се прилепиха до бедрата им. Сякаш отдаваха чест.
Гюрчин пак напрегна всичките си сили да се изправи, ала отметнатият дървен крак го препъна и той безпомощен грохна по очи на земята.
Цялото му тяло се разтресе от непоносимо страдание. Той се подпря на двете си ръце, впи дълъг поглед в подофицера и викна със същия задавен от велика радост глас, с който някога, преди пет години, викаше във фабриката на далечна Америка:
- Нашата войска пристига! Победа! Победа!…
И високо, неудържимо, безумно се разсмя, сякаш си отмъщаваше за всичките мъки и обиди, които беше изтърпял.
Откъм френските постове, наблизо до селцето, бързо и с ослепителна бяла светлина се заизвиваха една след друга ракети и тревожно диреха някого в нощта.
——————————
сп. „Завети”, г. 1, кн. 8, април 1934 г.
