Триолети

Андрей Ливен

превод: Иван Антонов

Потъвам във опиянението леко аз
и то сърцето ми обвива нежно,
подобно гривата над лъвска паст.
Потъвам във опиянението леко аз…
В ръката - свирка със замлъкнал глас,
в сърцето - цветен сън метежен…
Потъвам във опиянението леко аз
и то сърцето ми обвива нежно.

Изплуват сенките в душата -
повехнали в лехата си цветя.
Тук съм, видения познати!…
Изплуват сенките в душата,
забравени отдавна сред лехата
от пеперудите, летели с лекота.
Изплуват сенките в душата -
повехнали в лехата си цветя…

Усмивка първа в пролетта -
кокичета в снега последен.
И младите ми сънища сред тях
с усмивка първа в пролетта…
О, имат те прозрачна яснота,
че не любов им е потребна…
Усмивка първа в пролетта -
кокичета в снега последен.

Пристигна пролетта, люлякът цъфти
и диша с любовта ми майски ден.
Полягат сенките под слънчеви лъчи.
Пристигна пролетта, люлякът цъфти…
В сърцето с първото вълнение трепти
светът голям и вдъхновен.
Пристигна пролетта, люлякът цъфти
и диша с любовта ми майски ден.

В гората славеят опиянен
за първата ни среща днес запява,
от златото на твоите коси пленен.
Сред листата славеят опиянен
със песен омагьосва теб и мен
и думите ни заглушава.
В гората славеят опиянен
за първата ни среща днес запява.

Ала сред поляната тревиста -
и жилото на първия комар…
А в пролетната нега - сънища лъчисти
сред поляната тревиста…
О, злоба с погледи нечисти
в съня любовен, с жило на комар!…
Сред поляната тревиста -
и жилото на първия комар…

Пристигна с буря пролетта
и скри тя пъпки нежни.
И капна първата сълза…
Пристигна с буря пролетта
от сини тюркоазни небеса
през укор, жалби, стоновете неизбежни.
Пристигна с буря пролетта
и скри тя пъпки нежни…

Ах, както пламъци безумни - рози алени
и както вино опияняващо у мен!…
Немислещ, със ръка цветя откъсвам непожалени.
Ах, както пламъци безумни - рози алени!…
Сърцето сляпо бие в мене, непогалено,
от теб опиянено в този ден.
Ах, пламъци безумни - рози алени
и както вино опияняващо у мен!…

А в кошницата - жълти само са цветя -
навярно знак за ревност и за мъка.
Аз страдам, страдаш може би и ти сега…
А в кошницата - жълти само са цветя
и моята шафранова мечта
за обич и надежда, за разлъка.
А в кошницата - жълти само са цветя -
навярно знак за ревност и за мъка…

Над парка плачат дъждовете есенни,
повехнали са изоставени лехи.
На скръб вечерна легнали са сенки тленни.
Над парка плачат дъждовете есенни…
След пролетната плетеница от веселие и песни
сега е паркът беден тих.
Над парка плачат дъждовете есенни,
увехнали са изоставени лехи.

А жеравите над горите пожълтели
далеч отнасят лятото и пролетта…
Отдавна вече са цветята прецъфтели.
На жеравите над горите пожълтели
едва се виждат редовете изтънели.
Напразно чака отговор сърцето в есента.
А жеравите над горите пожълтели
далеч отнасят лятото и пролетта…

Отмина есента към студовете,
бял, падна първи сняг.
Изчезнаха и локвите в сърцето…
Отмина есента към студовете
и трепкащият летен прах в небето,
сънят ми лек и пролетния злак.
Отмина есента към студовете,
бял, падна първи сняг.

И всичко е под него тишина.
И въглени под пепелта догарят.
Под печката се чува на щуреца песента.
Но всичко е под него тишина:
ни буря, ни ветрец или сълза.
Сърцето мълчаливо пак повтаря,
че всичко е под него тишина
и въглени под пепелта догарят.