Румен Стоянов

Из латиноамериканските покрайнини на България живях осемнадесет години. Време предостатъчно за една обилна тамошна тематика в стихотворчеството ми. Не е така, при все че първата моя книга съдържа подбор от работи на португалски писани, а сетне спретнах няколко и на испански. Та махнем ли прощъпулния ми сборник “Стихотворения в Бразилия”(1981), задокеанските мотиви се оказват твърде оскъдни, особено ако се вземе пред вид, че бих могъл да ги разработвам и в отечеството, споменовият похват щеше отлично да ме обслужи. Изпитвам необходимост да кажа по(д) каква причина това не стана и настоящите редовце са предназначени преди всичко за самия мен: искам да туря край на случая, нали газя из възрастта на равносметки, нека поне тая отхвърля.

Пребивавайки в Куба, Мексико, Бразилия, а и докосвайки се о Аржентина, Уругвай, Парагвай, аз бях обсебен от едва ли не натрапчивата мисъл, че съм и трябва да съм българин, а тя естествено и неминуемо включваше стихотворните мои напъни. Смятах за неприлично да латиноамериканствувам в най-изящната словесност, то ми се виждаше непочтен, светотатствен отказ от родното, своего рода измяна и съзнателно отбягвах каквото можеше да издава приобщеност към чуждотии. Доколко съм успял нека други преценяват, ако въобще някого интересуват подобни заничания, но целенасочено странях от онова, което би било упрек, по-скоро самоукор в какъвто и да било уклон към инородство.

Сега оня порив към идейна и естетическа неповлияност, едва ли не девственост, ми се чини смешноват: защо чак такава боязън? Помня как преди окончателен завършек четях изделията мои с цел да отстранявам латиноамерикански навеи, налепи, имах ги за срамно изобличение, в което никак не желаех да изпадна, допуснех ли го, щях в собствените ми очи да стана окаян родоотстъпник. Същевременно живеех потопен в латиноамериканска, португало, испаноезична, действителност, пък и професията ми на латиноамериканист ме караше да чета небългарски поети, писатели даже в родината. Сиреч напъните да противостоя на външна повлияност не секваше дори в края майчин, още бащин. Вкратце доколкото е по оскъдните ми силици поетствувах разтерзан между наше и оновашно. Мисля, че тая разпънатост болезнено изостри моя усет към тукашно и го превърна в първостепенна задача: как дори потънал в друготии да съм неподатлив, неподвластен на техните дивни съблазни. Ако те ме надвиеха, пък вероятността беше голяма с оглед върховите й постижения, пред собствената ми съвест то щеше да е позор, предателство. Из нявгашните ми лутаници какво да правя опирах и до бразилските модернисти, издигнали в господстващ способ идейно-естетическото людоедство. Сиреч, казано с малко думи отношението им към западноевропейските изми трябва да бъде като на човекоядец: той опапва мръвка от тялото на враг, за да усвои неговата сила, да я превърне в своя. Наистина бразилският модернизъм, започнал през 1922 г., изхождайки от вносни образци осъвременява родното изкуство и прониква по-дълбоко в националната душенагласа, умонагласа и сътворява модерни изкази без те да бъдат маймунясване по иноземното. Обаче да не ровя под екватора, а в себе си.

Минаха години. Премислях и премислих горното мое гледище как да постъпвам. Проумях късно, че бях стигнал до излишна крайност: не биваше да прокуждам връхлитащи ме латиноамерикански мотиви, достатъчно беше да съхраня поетиката си българска. Не съжалявам за стореното: щом е станало, най-вероятно тъй е трябвало, комуто е писано да го обесят няма да се удави. Но отечествената поезия щеше да спечели десетки, стотици произведения върху латиноамериканска тематика (не говоря за художествено равнище). Набезите, извършени от събратя по перо в бразилското и мексиканско поприща са много оскъдни и едва ли щеше да е излишно онуй, което чистофайнически пъдех. И най-далечният спрямо дединията ни мотив може да бъде използван по най-български начин, сиреч впрегнат в служба на тукашната поезия. Но всеотдайно вардейки моето българско световъзприемане, аз не разширявах и не разширих обхвата на латиноамериканската тематика в най-изящната ни словесност, съзнателно пропусках множество сгоди, а сега виждам, че от тесногръдието ми тя не е спечелила. Трябваше не маниакално, фанатично да страня от латиноамерикански мотиви, а доколкото ми е свише позволено да ги обългарявам, та поне количествено тая тематика да расте. Проумях, че онова, което бях смятал за сила (опазване на българското), било е слабост (липса на достатъчна убеденост, че инородни мотиви не могат ме отбългари, напротив, аз ще им надвия като ги обългаря). Хубавото е, че си извадих поука от сполетялото ме тематично-идейно-естетическо нашествие, която свеждам не само до две думи: отбългарявам - обългарявам, но и до една буква: т, съдбовно бележеща гибелно-спасителната разлика между тях.

Остава да прибавя, че след като я осъзнах, не предприех никакви стъпки за наваксване пропуснати ползи и щети. Но боязън към отбългаряване отдавна нямам. Ала не изпитвам и потребност да се самодоказвам нарочно дирейки обългарявания: осланявам се на пустия му шоп, дето мъдро е рекъл кое требе оно си сака.