Ваня Душева

***
Ще оцеляваме!
Ще осветяваме!
Ние сме сбъдване.
Земята ни
е със сини вени.
А българското семе
е посято във силното.
Сакаш там, във Началото,
сме станали посев
за Словото!

***
Има смисъл да бъда различна!
Да чувам своите мисли
и да ги кажа на глас.
Те идват по невидима нишка,
свързани точно със моя дух!
Ще отворя съзнание,
ще извикам високо,
когато отсъствам
от суетния ден:
Бъдете Човеци!
В нас е Дъхът!

***
Тук, горе, е с чиста вода реката,
и въздухът е чист,
и небето е небесно,
и птиците са високо,
а тук, долу, в равното
реката е мътна и тежка,
и въздухът дори ни тежи,
и небето е високо,
а ние сме дребни,
толкова дребни,
дребни, по-дребни
от мравките;
по-дребни
от поповите прасета,
слепи къртички,
дребни,
далеч от високото,
от синьото,
от чистото.

***
Изключвам
тъмнината и
всякакви крясъци,
приглушени звукове,
шептене,
шушнене,
гъгнене,
съскане,
трясък.
Я, една светулка -
вече е тихо!
Отделих светлина
от тъмнината.
Сътворявам се!
Ден първи!

***
За да не прегрея,
за да не дам
накъсо
и да почернея
като изгоряла
електрическа
крушка,
сънувам се боса,
нагазвам
в прясно
изораната нива,
потъвам.
Ставам корен.
Пораствам,
разлиствам се.
В душата ми - птици,
около нея - пчели
и мравчици, и калинки -
дори със седем точици.
Връщам се със новите си
корени.
Обичам те, свят -
дори мухите
вече не презирам.
Всяко нещо подредих
на точното
за него
място.

***
Стоя на стъпалото.
Дълго.
Страх ме е да вдигна
крак към
второто стъпало.
Разстоянието -
половин живот.

***
Когато бурята
не стихва
и въздухът
не спира
да го вдъхнеш,
разбираш
рибите на сухо.

Къде е силата ти,
за да видиш
онзи резервен
изход?

КОННИКЪТ ОТ АПОКАЛИПСИСА

Вятърът
плисна в лицето ми
шепа ситни
дъждовни капчици.

После хукна
след листата,
изви ги в рог
и зафуча.

И чух
тропот на копита.

***
Бог ми изпраща
тези човеци,
които са познали
името Му,
славата Му,
чудесата Му.
В Негово име
те са ми братя.

Благодаря за поетите,
за духа им - антени,
за ангелския език,
който ми превеждат.

Блажена съм, че ги чувам,
блажена съм, че за мен
са неми, които ме делят от Него,
а за тях съм глуха.

Блажена съм,
моят мъж ми е центърът
и сферата между звездите.
Чувам неговата
песен.

***
Тази улица,
която запомни
стъпките
и крачката ми.

Тази мила,
тиха, уютна улица
ме посрещаше с очите на баба
и ме изпращаше
с ръката на баба.

Тази улица….

Гледам отдалече
и сякаш в невидима
стена се блъскат
очите ми.

В МАНАСТИРА

Толкова е плакало дървото,
че по него е поникнал мъх
и от юг.