Иван Д. Христов

Писателят - родолюбец Васил Венински е автор на публицистичната книга „Павелското училище - светилище от Средните Родопи” и на сборниците с разкази: „Деребейски времена”, „Въгленчета от безкрая”, „Разровена жерава”, „Прекършена севда” и „Мъжко време”.

Първата книга на всеки писател е като „първата любов, която ръжда не хваща”. Венински ни връща отново към дебюта си „Деребейски времена” /2007/ като представя на читателя второ преработено и допълнено издание / 2021 /.

Авторът е премахнал разказа „Сиромашки хал” и на негово място е добавил разказа „Мижу Осман”. Считам, че това е най-добрата книга с разкази на Венински - една вълнуваща художествена проза, с автентичен и документален характер.

Присъединявам се към думите на писателя Димитър Златев - редактор на първото издание на книгата, който нарича „Деребейски времена” - „буквар по състрадание и милост, по достойнство и покаяние, по родолюбие и човещина”.

Понякога литературното творчество казва много повече за дадена епоха, отколкото историята. Така е и с разказите на Васил Венински, в които освен документалното начало се вижда и умението на автора да разгадава историческите повратности на времето.

Писателят е свързан кръвно и духовно с бита и драматичното минало на родопчани, запазено в легенди, предания и народни песни.

Седемнадесетте разказа в „Деребейски времена”, звучат достоверно и искрено. Вълнуват ни с конфликтите заложени в тях и ни завладяват с родолюбието и неповторимия родопски изказ на писателя.

Авторът умело използва художествения детайл в текста и постига стегнато и оригинално описание на природата, Ето как описва гледката, която се открива от „Бяла черква” към Ропката в разказа „Хайредин паша”: „Пред очите им се откри дивна гледка - разполовена от бягащата река, под тях лежеше натежала от благодат долина, сгушена на топло между зелените пазви на Глухи връх и Персенк”.

Сборникът с разкази ни пренася в тежките години на робството - във времена на злодеяния и беззаконие, на драматизъм и кураж, за отстояване на националната идентичност и християнска вяра, чест и достойнство.

Разказите „Грях”, „Злодеяние”, „Мъст” и „Кара севда” ни пренасят в онова трагично време.

В „Грях” премеждията на Вълчо кехая ни връщат към темата за греха, покаянието и изкуплението. Старият рупчоски свещеник дядо Панарет приема изповедта на кехаята , от която даже камъкът ще заплаче с кървави сълзи.

Разделен още като дете със сиротната си сестра, след двадесет години той насила е замесен в суеверно престъпление от своя Ага, който по заръка на ходжата го кара да намери пепел от неродено дете за бездетната си жена.

В разказа „Мъст” козарят Горан става жертва на насилниците Ариф ага и Келевуту, заради намерено гърне с пари. Синът му макар и след две десетилетия намира начин в местността „Бяла черква” да отмъсти на злодея.

Злодеяние” е разказ, който ни пренася в онова патриархално време на селски седенки и прикрити любовни трепети. Там се залюбват и оженват Мария /Марчо/ и Димитър кехая, но любовта им не трая дълго.

Марко обладан от дива ревност извършва жестоко убийство на двамата. Местността, където е извършено злодеянието, павелци и сега наричат „Марчовица”.

В този разказ срещаме едно запомнящо се описание на въздействието на родопската песен и пантеистичното й сливане с павелската природа:

„На Димитър се стори, че песента се издига като перце и го заразнася над смълчаното село, сетне го понася нагоре към Зареница, маха да го пусне в урвата, но в миг преди да стигне Люти дол, го устремява наново нагоре към Пашалийца… Мелодията го възкача на Глухи връх. Миг покой и сетне като сокол пиле го засилва с всичка сила към Юзеница…”

В разказа „Кара севда” се срещаме с отчаяната любов между Момчил и младата туркиня Емел. Двамата нямат щастието да се радват на свидна рожба, дошла след страдания.

Баба Мика ги заравя в общ гроб в градината си, въпреки верските различия между двамата, защото любовта стои над всичко.

Васил Венински ни среща с ярки човешки характери, драматични съдби и запомнящи се образи. Неговите герои са пастири, земеделци, гурбетчии - обикновени селяни, с ненобникновени съдби и характери, отстояващи вярата, честта и любовта си.

Човещината взема връх над лошото и жестокото в живота, защото достойнството стои над тях.

И в разказа „Достлук” човещината също надвива над насилието. Кадъната на Кара Бекир помага на нивата на самотната Милица при раждането на рожбата й.

Благодарността на Златил за направеното добро, сломява господарската надменност и злина на турчина. Между мюсюлманското и християнското семейство се заражда истинско приятелство - достлук, на който да завидят и двете верски групи.

След убийството на Златил, приятеля му Кара Бекир отмъщава на турчина - злосторник.

Особено вълнуващ е разказът „Змията”, в който е разкрита драмата на потурчването на дряновци от Дормуш ага. Настъпва разделно време за двамата братя Станьо и Запрян.

Единият приема под жестокия натиск мюсюлманството, а другият остава християнин, заради оплелата се на ръката му пепелянка. Като лайтмотив звучат финалните думи на автора в разказа:

„В тази злощастна история , в която българите силом разлюбваха Христа, една пепелянка раздели родни братя. Тя раздели много братя, бащи и синове. Ала зловещия синор помежду тях им тури не змията, от дряновското дере, а другата, която с векове смучеше родната снага”.

Сред другите драматични разкази като „Дели Василовата правда”, „Чума” и други, авторът има и два разказа в книгата - „Премеждие” и „Мижо Осман”, от които лъха свеж и забавен хумор, породен от невероятните ловни приключения на Мижу Осман и неговия приятел бай Начо.

Финалният разказ „Хайредин паша” е най-силен. Той ни завладява с тънкия психологизъм, интригуваща фабула и художествено въздействие.

Взетото някога за еничарин родопско българче, след време се връща в родното село като турски големец. Хайредин паша се мъчи да прикрие пред придружаващата го свита силното си душевно вълнение, което предизвиква родния край и не избледнелите детски спомени.

Гората и друмищата, нивите и харманите, руините на разрушения манастир, пораждат болка и умиление в сърцето му. Запомняща метафора израз на душевната му болка е отварянето на подарената му клетка със славейчето, което полита свободно.

„Сетне везирът бавно заслиза надолу. Там вече го чакаше Ахмед ага, който мигом започна теманета, но Хайредин паша властно го спря и почна да му говори. Какво си казаха двамата никой не разбра, но насетне тъмръшлията изненадващо намали харча в нахията… Въпреки, че дотогава почти не стъпваше в Павелско, взе начесто да прескача насам”.

Разказите на Венински не се свеждат до грубо противопоставяне на българи и турци през смутното време - в разказваните истории е изведен на преден план общочовешкия стремеж за свобода, хуманизъм и разбирателство, въпреки различната етническа и религиозна принадлежност на персонажа.

Самобитният писател и родолюбец Васил Венински продължава да ни води умело през деребейските времена, разравя жаравата на забравени легенди и предания свързани с робството, в която тлеят живите въгленчета на българския дух, който ще надживее тиранията и възкръсне за нов живот.