Продрум Димов

Досегашните литературни изяви на Марина Матеева я открояват като авторка с безспорно дарование, с тънка наблюдателност и удивителна чувствителност, с която улавя, анализира и претворява във впечатляващи художествени образи и картини сложната гама от взаимоотношения на човека с природата и обществото.

Паралелно с това стиховете й се отличават не само със завидната си образност, но и с дълбокия си лиризъм, възрожденско родолюбие, младежка романтика и завладяващо преклонение по вазовски пред красотата и обаянието на българска природа.

Подобна идейно-тематична насоченост минава като червена нишка и през новата й стихосбирка „Шепотът зелен на необята”.

В него стиховете са обособени в пет основни цикъла, които разкриват както разнообразието в сюжетно-емоционалния свят на авторката, така и общото, обединяващото, значимото в нейния творчески и човешки натюрел.

Първият е назован „Огнище” и това никак не е случайно, но той неусетно се прелива като чувственост и преживяване със следващите - „Цвят на векове”, „Есенни прагове”, „Неизбежности” и „Сезони”.

Още в първите й стихове обаче заживяваме с усещането, че поетесата ни отвежда с нескрит пиетет към здравите корени на народния бит.

Пред погледа на читателя оживяват непомръкващи светлите образи на дядо и баба на село, тяхната възрожденска привързаност към родна стряха, земя и героично минало, неугасващата сроденост и обич към отечеството.

На не по-нисък пиедестал авторката поставя и ролята, мястото на родителите й в нравственото и духовното й израстване като пълноценен човек и българин.

Истинска болка обаче ни обзема, когато се докоснем до тягостния свят на стихотворението й „Февруари”.

Днешното коварно време се е разправило жестоко с някогашното цветущо българско село. Подобен потискащ реквием звучи убийствено и в „Януари”, „Залез”, „Балада за несбъднатата жътва” и др.

Имам чувството, че си поемаме поне за малко отморителен дъх, когато започнем да общуваме със стиховете й от цикъла „Цвят на векове”.

Читателят наистина си отдъхва в свежия и отморяващ „Дъжд в Родопа”. Поетесата се прекланя пред красотата и обаянието на родната природа.

Стиховете на Марина в този цикъл направо ни потапят в светъл, бодър, ефирен свят, в който всичко възкръсва за любов и живот.

В цикъла й „Есенни прагове” творбите й имат подчертан носталгичен характер. Ведрото настроение отстъпва на горестта и тъгата по безвъзвратно отлетялото минало.

Разочарованията, огорченията, егоизмът, отчаянието и бездушието, от които се задъхва днешното ни комерсиално време, нахлуват вероломно и в нейния чист душевен и поетичен свят. Поетесата недоумява защо сме чужди за болката.

Защо много често отвръщаме поглед,
а тя се лекува понякога с дума добра,
Защо безмълвно край чуждата скръб се промъкваме,
а устните ни са напукани като кора.
/”Следвремие”/

Марина Матеева страда и более за унизителната участ на съвременното ни общество, станало безнаказано жертва на ненаситния хищен капитал.

Именно това обяснява и респектиращото присъствие на социално-гражданските мотиви в нейното поетическо творчество. Затова трябва да гледаме и чуваме като зов за помощ и гневен протест на стихотворенията й „Спасение”, „Жива е пътеката”, „Есенни цветя”, „Звук” и др.

В трудно поносимите социално-психологически условия на днешната нелицеприятна действителност авторката търси избавлението в красивите и стоплящи преживявания на спасителния интимен свят на човека.

Любовната лирика на Марина Матеева ни покорява не само с драматизма, съмненията, колебанията, възходите и спадовете на интимните преживелици, но и с тяхното съжителство в хармония с живописния рисунък на природата.

Неизбежните размисли от настъпването на неуволимия житейски залез са намерили място в цикъла й „Сезони”. Своеобразен синтез на тъжните си преживявания, подсказани от есента, която ни напомня, че краят наближава, авторката ни поднася в стихотворението „Начало”.

Подобно минорно звучене откриваме и в други нейни творби. Макар че по природа потесата носи много романтика, която умело вплита в канавата на поетичната си тъкан. Да не говорим за обичта й към хората, на които посвещава своя поетичен талант.