Има много безсмислени понятия като думи, но истинската любов към майка, деца и отечество е безсмъртна

Интервю на Петър Андасаров с проф. Андрей Пантев

- Веднъж се шегувахме с моя приятел, чудесния български поет и великолепен преводач от руски език Андрей Андреев, че село Раковица, Видинско е център на света. Златно място, щом тук се е залюляла рождената люлка на трима знатни представители на българската духовност с красиво-звучното име Андрей. И тримата: писателят Андрей Гуляшки, поетът Андрей Андреев и вие - всеизвестният историк Андрей Пантев - сте емблематични личности.

- Повечето хора смятат родното си място за център на вселената.Това е мистиката на необяснимо чувство за всички. Едва ли има личност независимо колко далече да е от това място да не го сънува. Нали от там започва срещата ни със света. С Андрей Гуляшки имах вълнението да разговарям в София като кандидат студент през лятото на 1956 г. С Андрей Андреев се обичаме не само защото само сме с общ корен, а защото имаме същата емоционална природа.Той е един от най-добрите за мен съвременни поети у нас.

- Какъв го видя в детството си малкото момче Андрей Пантев и колко шарен беше този свят в неговите очи?

- Удивявах се на всичко около мен като необяснима енигма. Но бях угнетено момче. Другите бяха по-силни, по-хубави и по-уверени. Е, дойде време когато преодолях тази психологическа невроза. Но и до сега когато някое дете ми споделя, че в училище няма приятел, тогава детето ми става много скъпо и му разказвам собствената си съдба. На потиснат  сирак. Помня, бях на 5 години, застрашително летящите над нас бомбардировачи, които отиваха към Плоещ, но ние се страхувахме от тях. Въпреки че бяха насочени срещу нацизма. Така че не винаги великите позитивни процеси и промени  по света и у нас са били привлекателни на част от тогавашните съвременници. Така започва срещата с доброто и злото от света.

- Кое най-много разтупкваше детското ви сърце и кои бяха най-трайните, незаличимите ви впечатления?

- Не искам да нагнетявам никого но смъртта на баща ми пред очите ми, на трапезата, а аз бях на седем години. Тогава майка ми ме закле да не се изказвам на събрания, защото тя намираше, че нещастието е станало след емоционално изказване на някакво местно събрание. Рядко нарушавах тази клетва.

- Как усетихте и възприехте живота край семейното огнище и кога осъзнахте наследието на черти на вашия род? Впрочем как изглеждаха във вашите очи майка ви и баща ви и на какво ви научиха те?

- На респект към доброто, към съдбата на бедните хора, които не са такива само защото са мързеливи или глупави. Роден съм на село, но живеех в градска къща, пълна с книги. Майка ми като учителка се просълзяваше на церемонията когато приемаха нови ученици в местното училище. Сега, при подобни случаи трепери моята брада.

- Предполагам, че още в училището на Раковица е поникнала пътеката на ученолюбието, за да прерасне в път на любознанието, отвел ви през следващите години в широкия друм на науката, в чиито предели работите, творите и преподавате. Верни ли са предположенията ми?

- Ученолюбието ти идва отвътре. То може да бъде само култивирано и разширено. Няма ли го изначално, едва ли ще се развие. Помня,че когато за пръв път погледнах от брега на Видин към отсрещния град Калафат се замислих, че не трябва да знаем само за себе си, но и за другите. Това ни прави човечни.

- Сигурно ви е приятно да си спомните какъв ученик бяхте в селското училище и после в прочутия с кулите на Баба Вида крайдунавски град Видин. Да научим това за нас ще е интересно.

- Не бях първенец по успех, но бях различен. Не винаги с позитивен знак. Учих в гимназия и в Ловеч-училище за чужди езици и в София - Суворовското училище. Но се дипломирах през 1956 г. в главната видинска гимназия, до музея. С различието започва личността. Когато внушават на дете в детска градина - всички ядат спанак, а ти защо не искаш - това е началото на стандартната униформеност. Да бъде благословено различието. Стига то да не е преднамерено, театрално или невежествено.

- Някой ви внуши или у вас самия се всели увлечението ви към историята? Как стана така, че кандидатствахте и завършихте именно специалността история в СУ „Св. Климент Охридски”?

- Винаги ме е интересувало какво е преди. Сиропирането на миналото или неговият примитивен образ е еднакво неприемливо. Бях приет едновременно и българска филология и история. Вероятно поради това съвпадение се опитвам да съединя тези две дисциплини. Защото ако едно историческо събитие не влезе в литературата, значи не е толкова значимо, а и подлежи на забрава. Не съм „българист” в историографията, защото се опитвам да вникна и в чуждата история като съпътстващ контрапункт. В този съпоставителен  и сравнителен подход може да разберем и оценим смисъла на нашите успехи и поражения.

- Като какъв студент се определяте, интересно ли ви бе през студентските години и изживяхте ли пълноценно студентското си време?

- Истинските приятели се рекрутират от романтичните студентски години. Загубих вече някои от тях, но ще нося спомените до края! Хората често не усещат когато щастието е до тях. Но после знаят и са благодарни за съдбата си. Защото да доживееш до старост също е благословен дар.

- В процеса на учението си тук ли у вас се зароди идеята да тръгнете по пътя на сериозните си научни занимания?

- Важният въпрос в историографията е не кой, какво или кога, а защо! Историкът не би трябвало да заклеймява, слави и оправдава. Той следва само да обяснява. Само тогава той е преподавател и учен-историк. Другото го може всеки.

- Имахте ли примера на силна научна личност, която ви е повлияла да се отдадете на научно-изследователска и творческа работа в областта на историята? Кога разбрахте, че овладявате в достатъчна степен тази наука, че да я преподавате после и да разработвате теми и аспекти от историческите периоди?

- Не знаех коя - Марина Цветаева или Ана Ахматова или в диалог между тя, беше казала: „Аз не знаех, че съм поет!” Не намирам, че съм толкова значима личност, за да преразказвам постижения. На една моя скромна книга „Европа между две революции” - Английската и Френската съм поставил посвещение -„На моя незнаен учител” А все пак съм взел много от покойната проф. Крумка Шарова, която бе и моят научен ръководител като аспирант по история на Англия. Признателен съм й много. Смея да се надявам, че бях харесван преподавател, защото вграждах в тематиката не само процеси, събития или личности, но и друго виждане за епохата.

- Имахте ли и откога амбицията да работите за и да завоювате научни степени, за да стигнете и до професорската титла? Дали началото не е още в историческия музей на Видин?

- Не се смятам  за амбициозен, но не бях безразличен към собственото си професионално бъдеще. Добре разбирам хората без амбиции - често те са по стойностни от тези с реализирани амбиции. Амбицията не би следвало да е самоцел,а стремеж за реализация на себе си в съответствие с нагласата на другите. Това е особено важно за жените с амбиции. Често те са по неудовлетворени и дори нещастни от онези без такива. Но ако имаш стремеж за изява, дори и да си срамежлив, дарбата ти ще те насочва към амбиции.

- Чух ви лично веднъж да се възмущавате от лесния начин на придобиване научни степени и звания от хора, които не са извървели необходимият път и нямат научни знаци по него. Аз пък се възмущавах как бездарни хора смятат писането на стихове, че и на романи за лесна работа и се кичат с думите поет и писател. Нали и вие смятате, че човекът на творчеството трябва да мине през чиракуването, после да е бил добър калфа и чак тогава да получи майсторското си свидетелство? Какви са всъщност вашите принципни изисквания към научния човек и за научните му звания?

- За да си истински професор, трябва да си бил някога асистент. Така поне е в моята стойностна скаала, без да я натрапвам никому. Самият начин, по който вече лековато се възприемат научни степени, звания и титли,  говори сам за себе си. От тридесет години не съм се подписвал със званията които имам от 32 г. Ако някъде срещнете написано по авторство „проф. Пантев” да знаете, че е намеса - добронамерена, от редактора. Това не е кой знае каква проява, но да си я кажа.

- Вие сте минали през: доктор на науките, старши научен сътрудник в Института за история при БАН и професор по нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет. Специализирали сте в Англия и САЩ, преподавате балканска история в САЩ и сте гост-професор във Великотърновския университет, ЮЗУ, Националната художествена академия, УНСС и др. Председател сте на гражданското обединение „Св.Георги Софийски” и президент на Българската асоциация за американистика. Какво ви струва всичко това, професор Пантев и можете ли вече да кажете, че научния живот е ваша съдба?

- Не, научният път не е моята съдба, защото не съм кой знае какъв учен.Човечността е по-важна от науката. В науката са правени не по-малко грешки, отколкото в другите сфери на човешката дейност. Стана ми много весело как след 1989 г. се пръкнаха толкова американисти от  социалистическа България. Да си американист не е да познаеш кой ще спечели изборите, а да познаваш американската история още от 17 век. Много специалисти по история на БКП и от катедрата по научен комунизъм станаха тънки познавачи на тази тематика. Познато явление и в други случаи от нашето, не винаги героично минало.

- Вие сте по своему интересна, колоритна личност, което ви прави твърде популярен. А за това, според мен, допринасят преди всичко научните ви знания и речовитата Ви дарба. Аз лично с удоволствие слушам и чета текстове от чл. кор. Иван Гранитски и от вас. При вас я има тази рядко постижима симбиоза от богати, разнообразни знания и познания и изразяването им с красиви и смислови думи. Много на брой и непременно подредени по законите на правоговора и правописа. С необходимата ерудиция и в двете области - на науката и на езика. Как се стига до това трудно достижимо умение да говориш така естествено, както дишаш спокойно и ненатрапчиво?

- Не зная колко е недостижимо умението, но  беше програмирано и преднамерено. Като четях доклад или изказване, постоянно се запъвах и така взеха,че ме обявиха за оратор. А ораторът следва  да е и малко артист. Ако четете само знаменитите речи от древността, можете да кажете - нищо особено. Явно те са произнесени фонетично по особен начин и затова са запомнени.

- Бяхте депутат в изгубилия напълно доверието на народа български парламент. Как се чувствахте в тази махленска говорилня с езика на злото, вместо с думи на красотата и на доброто?

- Голяма драма бе това мое пусто депутатство. Нека напомня, че станах такъв на 62 години и си имах някаква известност далеч от депутатството. После хора, с по 20 началнически длъжности преди това, почнаха да ми натякват и намекват  за парламента. Да, почти три мандата бях в парламента. Но не съм увеличил нито имущество, нито финанси нито със синекурни постове. Дано да има и други подобни  случаи. Да не говорим толкова за мен.

- Вие заслужено получихте признанието и на творците на българското слово - член сте на Съюза на българските писатели. Ние недоумяваме защо толкова години вече питаме с тревога народните представители поради что не дават ход на крещящо необходимия ни Закон за езика и не искат да го приемат. Вие как си обяснявате този мерзки и фарисейски прийом?

- Депутатите обикновено имат речник от малко думи, но много изкусно ги въртят като папагалски синтаксис. Много години повечето се застояха там, какво ли не ги учеха и сега вече не можеш да кажеш, че се запъват при тази стандартна лексика.

- Според вас ще продължи ли юркането си като стадо този мил, уж мъдър и непримирим наш народ при определяне на свои национални позиции и при избори или, както казва Йордан Радичков „ще возвие” в друга, вече негова посока, за да излезе най-после на огрети от слънце простори?

- Всеки народ заслужава съдбата си. Ако се затрием, това ще е трагедия за нас, но не и драма за човечеството. Все пак „българин” е етническа, а не етична категория. Както при всички други нации, българи има разни.

- В телевизионно предаване вие изповядахте: „Тази дума - Любов - е папагалски амортизирана!” А според мен тя е под наметалото на забравата и напълно формализирана. И все пак, и все пак - няма ли тя да е нашето спасение във времето на жестокото ни отчуждение?

- Има много обезсмислени понятия като думи. Една от тях е и демокрацията. Но истинската любов към майка, деца, а и отечеството, което не е свързано с политически личности, е безсмъртна. Без такава емоция поне аз се чувствам съвсем нищо. Тарикатската спекулация с тях е също неизбежна.

- Нека и с вас да завършим този разговор с въпроса ми - изтъкнат учен, уважаван и популярен човек сте. За какво си мечтаете още? Какви са очакванията ви за себе си и за българския народ през тази поробена от Корона вируса година?

- Тази епидемия е изпитание за целия човешки род. Тя е като войната. Някои стават по-добри, други по-лоши, едни печелят, други губят. Нямам самочувствието да се обръщам към българския народ и да очаквам нещо от него, защото аз съм част от това и то най-обикновена. Дано да станем поне малко по-добри!