МАГИЯТА
За коя ли вечер Рада замръкваше все така омъчнена, преследвана неизменно от сполетялото я огорчение, ала никому думица не продумваше. Не бе свикнала другиму да доверява тайните на сърцето си.
Баща й търчеше по цял ден подир хорските овце, вечер се дотътряше вкъщи капнал и първата му работа беше да му удари по някоя гроздова.
Така се беше сродил с нея, че и на цял дамаджан не би простил. От малък беше свикнал със сиромашията, затова на софрата и бобената чорбица му се струваше мед.
Майка й, чина Петковица, тъй и думаха комшийките, понагласяше стоката и нали по цял ден не подвиваше нозе, току се спотаеше и с баща й набързо се унасяха в сън.
Ала от някой и друг ден взе да се притеснява, като виждаше, че момичето им беше замислено, омърлушено.
Уж ходеше с тях на работа, въртеше мотиката из гюловете, но устата си много-много не отваряше.
„Е, сегичка да почнувам да я подпитувам за това, за онова, не ми е работа - мислеше си тя. - Всекиму се случва да му домъчнее за нещо. Нам сигур белким всичко ни е бир таман.” Трая, трая, па една заран не се стърпя:
- Мари, Радке! - отприщи се най-сетне онова, дето й тежеше толкова време. - Що си се окахърила напоследъка? Да не ти е нещо лошо, бре, чедо?
- Ами, нищо ми няма, мамо! - отвърна й малко колебливо Радка, чудейки се как да прикрие тревогата си, която гореше като жарава душата й. Очите на момичето заприщракаха припряно, парнати от майчиното безпокойство.
- Бог знае какви пукници са те налегнали, а ти се свенуваш да ми кажеш! - нададе отново чина Петковица, гласът й като че ли беше притиснат от болка и състрадание. - Каквото има, да е по нас, старите, нас веке пала ни е палила, ама нека лошавото да бяга далече от вас - не бе в състояние да сподавя повече притеснението си тя. Гледаше я изпитателно и очите й внезапно потънаха във влага.
- Мамо, я ме зарежи мен, ами виж на кой гюл ще копаем днес! - почуди се как да отклони разговора дъщеря й. Малко ли им са дертовете на родителите й, та сега да притуря и своите.
А беше израсла снажна мома, закръгленка, бузките й червенееха отдалече и се усмихваха като ябълки.
Не един и двама от ергените в селото я заглеждаха и й подхвърляха, че е едно от най-хубавите и примамливи цветя в моминската градина.
Тя обикновено прихваше да се смее и никому не даваше бел за някаква взаимност.
Мислите й все по-често я отвеждаха в съседното село Зомлян, дето бе дала дума на едни мургав шофьор. Къдрокосият младеж нерядко прехвърляше с камиона си малката баирчинка под селото и се озоваваше изневиделица пред тяхната порта.
Тя не дочакваше и резкия писък на клаксона, щом чуеше познатото бръмчене на мотора и нетърпеливо изскачаше да посрещне своя гост. Двамата впиваха умилно очи един в друг и скоро се увличаха в нескончаем разговор.
Откакто се запознаха с Гроздан, не й излизаше от главата, все беше пред очите й. Щом прескочеше ден.два, веднага му драсваше писъмце.
Той беше нахлул като че ли безвъзвратно в душата й, какви ли розови краски не изпълваха мечтите й за бъдещето.
Неведнъж я навестяваше и нощем, сепваше се в съня си, счуваше й се далечно ромолене на колата.
Скачаше от леглото и залепяше полусънна замрежени очи в прозореца. Притаяваше дъх с надежда да улови нещо, но напразно - отвън й отвръщаше леденото мълчание на стаения мрак.
Мина се цяла седмица напоследък, а Гроздан все не се вестяваше, сякаш беше потънал вдън земя. Какви ли мисли ни минаваха през главата й и разпъваха мъчително моминското сърце.
Нощите й се превърнаха в страшен кошмар. Нима може толкова бързо да забрави всичко? - въртеше се тя безпомощна в леглото.
Понякога наостряше слух като сърне, но в ушите я удряше все познатото досадно безмълвие. И всичко завършваше с една тягостна въздишка, сподирена от приглушени болезнени хлипове.
Безсилна да стори нещо, тя изплакваше мъката си в дълги писма, които сякаш потъваха безследно в някаква безответна бездна.
Сърцето й трепваше при всяка поява на пощенския раздавач и тръпнеше като лист при всяко похлопване на пътната врата.
Каквото и да започнеше да върши, все не й спореше. Пращаше хабер по разни хора, но пак не се обаждаше.
Виждали го съселяни как препускал с колата по пътя за града, натискал клаксон за поздрав и бързо изчезвал от погледа им. Утешаваше се само, че е жив и здрав, все някой ден ще я потърси.
Едва не припадна, като се научи, че Гроздан си е намерил друга изгора, причерня й изведнъж пред очите и седна на леглото като паднала в несвяст.
„Как може да постъпи така? - питаше се тя зашеметена като от гръм. - Не, не може да бъде. Аз без него!” Заранта стана и изля пред майка си всичко, що й тежеше на сърцето.
- Не се кахъри пък чак толкова, чедо! - опита се да я успокои чина Петковица. - Свършиха ли се ергените, мари Радке! Я виж колко си ги имаме тук, все момчета за хубост. Колко те искат! Подир някой ден и годежари може да се провикнат на вратнята.
- Не, мамо! Какви ги дрънкаш ни в клин, ни в ръкав! - сопна се тя на майка си и едвам смогваше да обира сълзите си. - Той ми е по сърце…
- И друг ще обикнеш, недей така, ще се разболееш. После ще си даваме парите по докторе, дето много ги имаме! - каза й това и очите й тутакси се навлажниха.
Един ден между хората се разнесе, че в селото е дошла отнейде циганка и врачувала из къщята. Рада, без много да му мисли, реши да си опита късмета, разказа й всичко от игла до конец, белким й помогне жената.
- Това бял кахър бе, душа! - махна й с ръка самодоволно циганката, ухилена до уши. Ще направим една магия и ще разтурим работата на твоя любовник!
- Ама истина ли? - светнаха мигновено очите на изстрадалата девица. Лицето й грейна стоплено най-после от някаква надежда, види се, намерила ненадейно своя ангел-спасител.
- Ти си шекер момиче, ма. Твойто гадже само ще довтаса да те потърси. Донеси само 100 лева и една торбичка да видиш как ще се избавиш от злото.
- Не може ли по-малко? - изгледа я малко недоверчиво клиентката.
- Барем сто, иначе работата ще стане янлъш. Така магията ще фане по-голям дикиш.
Силното и непреодолимо желание да разтури една връзка и възстанови своята стъпка всякакво двоумене.
Всичко, което беше потребно за предстоящата операция, беше подготвено. Сценарият предвиждаше Рада да се обърне гърбом към своята спасителка и да слуша внимателно какво й говори.
- Ето тука, в тая торбичка турям една чудотворна билка с парите. Ще я туриш под възглавницата, дето спиш и нема да я бараш три деня. На четвъртия ден ще го чакаш годеника дома, душа!
Олекна й най-сетне на горката мома. „Ех, най-после - въздъхна с облекчение тя. - И за хорските дяволуци има ляк. Намери се цаката и на тая непрокопсаница. Милият Гроздан няма да помисли вече за нея! Един път да се минат тия три деня, ще ми съмне!”
Макар и бавно, изтърколиха се трите дни, за да сторят ред и на спасителния четвърти.
Рада не отиде на работа, облече си синята копринена рокля, нагласи се пред огледалото като за гости и нетърпеливо зачака.
Ха сега да прогърми мотор, ха после, ослушваше се, втренчваше сегиз-тогиз неспокойно очи все към врътнята.
По едно време открехна предпазливо пътната врата, навън улицата пустееше безлюдна.
Вместо дългоочаквания ромол на кола и провикване на клаксон от съседните дворове идеше кудкудякане на кокошки и откъслечен протяжен рев на магарета.
Изведнъж й хрумна неочаквано да потърси торбичката. Изтърбуши я на земята и веднага изтръпна - пред погледа й се мяркаха няколко пожълтели изрезки от вестник и купчина суха трева.
„Ами парите? - сепна се тя като опарена. - Тая мръсна негодница?” - викна смутена тя колкото й гърло държи.
За момент усети, че главата й се замайва. Измъкна се навън, като да си поеме глътка въздух, поосвести се малко и без да чака повече, хукна към общината за помощ.
За жалост „спасителката” й овреме си обрала крушите.
Рада се тръгна към къщи отмаляла, съсипана, смазана от поредната измама.
