Георги Майоров

Поетесата Стоянка Митева - Балева продължава да е тревожна и до болка съвременна всред социалната и политическата картина на разореното и разединеното ни общество.

Нейното „Събуждане” (2020) в новите й стихове днес не е коментар на някакво събуждане на личността в началото на творческия път, а е продукт на неспокойната й натура. Всеки ден с тревога я „буди като огън / стихът новороден”.

Паралелно със своята тревога тя иска дори в днешните мрачни кризисни години да събуди света и го зове към светли идеали. Пита иде ли и дали ще дойде чаканият нов ден.

Нейното неспокойствие реди открити, честни думи за сбъдване на жадуваното от всеки човек щастие.

Тревожните вести, които се сипят ежечасно от целия свят не могат да прикрият бедността, да притъпят болката й от хилядите нещастия и бедствия по цялата планета. Не може да се примири с несретата, с модерната пошлост.

От стиховете на Стоянка Балева лъха свежа житейска мъдрост. Сякаш в зрялата си възраст разлиства млади филизи на своето творчество. Това може би придава младежка напевност и игривост в ритмиката на строфите.

Тя не се срамува от класическия стих, въздава му своето, за да й отвърне с уверено-възторжен романтичен реализъм.

Сякаш в хоровод поетесата иска да навърже всички днешни проблеми на обществото, че дано това ново общество улучи стъпката на българското право хоро - хляб и криле за достоен живот.

Стреми се да открие и разкрие ядката на овехтелия селски живот, на страданията на бежанците мигранти от древната Вавилония, където се въздига новата кула на омразата и разрухата, която се превърна в арена за разплата със стари вражди и наново събудени апетити. Ожалва хилядите несретници, плъзнали да търсят убежище в нашия европейски по-сигурен свят.

В тих катарзис ни напомня за гумените цървули, в които нашето поколение се роди. Затова търси и разгръща простор за днешното младо поколение.

Съшива стари рани с нови кръпки - рожба на разноликото ни време, което и в своята бедност и клошарство не харесва подслона за зимата и приюта с топъл обяд.

Дори във виеватата сприя на проскубания политически ветровей. Танц на надежда и вихър на покруса бележат днешните стихове на разбунената поетеса.

Тя иска да събуди този глобално дрогиран свят от упойката на сладострастието и да му напомни, че не е създаден за вражда и войни, а за благоденствие и светли бъднини още от деня, в който Ева захапва ябълката на познанието.

За всеобщо съжаление обаче, тази ябълка днес е трудно лечимо заразена от вируса на забравата. Не искаме да помним уроците на историята, не предприемаме необходимото покаяние за поправяне на недъзите.

Поетесата разтваря есенно ветрило, разхлажда челата в съня ни, събужда старата болка, за да търсим вината си за несбъднатите мечти и завети на предците.

Более за недосегаемите грижи от властта, бори се в нощите за светлина; протестира срещу жалката старост, която носят на плещите си хиляди отрудени в миналото благочестиви българи. И Стоянка Балева едва диша от прозата на живота, търси утеха единствено в римите.

Не остава безразлична и към сполетялата целия свят болестотворна пандемия. С умиление пародира неканения с царствена корона вирус, който несъвестно почуква на портите за гостуване с цялата си напрегната пандемична ситуация в обществото ни.

Тъжни и светли чувства внасят сърцееда болка в нейните препатили стихове. Не може без недоволство да подмине осиротилата я съдба. Води неравна борба с хипертонията, не своята, а на озъбилия се отвсякъде свят.

Като светулка в мрака пуска лъч надежда към двадесетгодишната си самота. Несвястна броди в тъмата и търси душата на любимия. С криле на пеперуда летят среднощните й мисли. За нов свят, за ново съзнание. Тревожна и сбъдваща се денонощно.