Николай Дялков

СЕЗОНЪТ ЛЮБОВ

Цъфти, животе! В устните си вплитай
усмивките на слънчевия ден!
Октомври е. За мене кой ще пита?
Най-често лятото ти свършва с мен.
И смях разливай! С друг ще бъде лято!
Аз често тъй, през сълзи те живях.
Но има в теб един сезон, когато
в сълзите ми живее твоят смях.

ЦЕЛУВКА ПОД ДЪЖДА

Нека дъни порой,
океани да давят тревите.
Виж - вървят тя и той -
с любовта си небрежно покрити.
Пада гръм - като взрив.
Боговете се мерят с градушка.
И градът - полужив,
през стъклата държи ги на мушка.
И ги следват очи,
и вещаят претръпнали края.
Там старица гълчи…
Любовта им обаче нехае.
И оставя следи
по водата, потопно разлята.
А пък Бог ги следи
и с божествен воал ги намята.
Нека дъни порой,
нека дави водата земята…
Пак целува я той -
след дъжда ще възкръснат цветята!

ОЧАКВАНЕ

Избелели от бяг и от скитане -
като тънки листенца напролет,
сред пътеката вънка накичени,
до мъха от ръждиви тополи,
спират моите стъпки на прага ти.
И очаквам да тропне резето.
Тишината се спуска и стяга ме,
и натиска сърцето проклето.
А навън ято вещици гонят ме -
от следите ми няма и помен.
Само вятърът свири из клоните -
партитура - хем сложна, хем скромна.

Но достигнаха стъпките прага ти.
Тишината до смърт ме притиска.
Самотата след миг ше избяга.
Вънка вятърът нека се киска.

С ИМЕ НА ЖЕНА

Раздялата е с тънки рамене.
Пристига със походка на момиче.
Гримирана, красива… Всъщност - не!
Тя винаги е грозно-неприлична.
Дори да е очаквана, тя пак
дере със нокти право във сърцето.
Посипва светлините ни със мрак
и с всичко друго черно - общо взето.
Налива се в удавени очи
и прави ги по-тежки от тъгата,
която, скрита в тях до гроб мълчи.
Позната уж, а всъщност непозната -
раздялата е с име на жена,
но прави се пред нас на мъжкарана.
Една причина види ли, една,
дотътря се и знам, че ще остане.

ДВА МИГА НАЗАД

Вън чернее нощта. И стърчи като кула
само споменът светъл за думи и страх,
който ти като ризница беше обула.
А пък аз своя срам да сваля не успях.
И чернее нощта. Но пък тебе те има.
И на някого шепнеш любовни слова.
Някой нежно нарича те в мрака “любима”.
А пък аз те измислям! Какво от това?
И какво че нощта скрива щрихите бели,
и че пръска чернилка над тихия град?!
Ще засвирят щурците. Те в мен не са спрели.
И ще върнат живота два мига назад…
Че си имат щурците етюд за любови,
който спретнаха, вярвай, тогава за нас.
Днес измислям те аз. И във спомена ровя.
А и всички щурци …идват тук с твоя глас…

МЪЖКА ТИШИНА

Самотните мъже са като стълби,
бленуващи нозе и допир тих.
В очите им гнездят щурци и гълъби.
Небето е най-тъжният им щрих.
Така че, те общуват си със облаци,
с които си разменят дъждове.
Плетат тъги - на лицеви и опаци
по своите раними светове.
Най-много на ракийка, я на бирица
нелепо да изрецетират стих,
търкулнат сам по стръмните баирища
и гаснещ след това - нечут и лих.
Самотните мъже са като слънцето -
изгарят в своя тиха топлина.
Е, стига да не срита някой пънчето,
крепящо тази мъжка тишина.

КАТО ДЖЕНИ

Есента има тъжни очи.
И са празни - напускат ги птиците.
И небето смирено мълчи,
а самотни гнезда са зениците.
И се мярка сънуван из тях
топъл спомен за бурни пристанища,
на които със тебе живях
с кротка вяра, че с мен ще останеш ти.
Но лети! Имаш свое небе.
Остарелите къщи събарят ги.
Ала в своя тъй късен гурбет
не забравяй какво си повтаряхме -
че когато се върнеш веднъж
и очите ти греят, момичешки,
като Джени в прочутата ръж
ще докажеш, че пак ме обичаш ти.

СХВАТКА

Споменът влиза - безшумен виновник.
Вплита съня ми в дантела на паяк.
Рови минутите с пръсти греховни.
Пробва очите ми - колко ще траят.
Връзва на възел сълзата проклета.
Тихо размахва я, тъй - пред носа ми.
Вре се през кожата вътре и шета,
мъчи се целият - мен да нарами.
Спирай се, спомене! Няма надежда.
Двамата с теб са ни кучета яли.
Утрото бавно през мрака проглежда.
Ден ще роди. Но за мене - едва ли….

ЕДНО МОМИЧЕ И ЕДНО МОМЧЕ

Зора. И дъжд. И някаква самотност.
По клоните е кацнало небето.
Градчето ни е пусто. И сиротно.
Заспало е градчето общо взето.
И само там, на ъгъла, отсреща
едно момче върви с едно момиче.
В сърцата им навярно е горещо.
И в този дъжд навярно се обичат.
И ето, спира той. Тя също спира.
Бих казал, че сега ще се целунат -
по младата им същност го разбирам.
Но свири в тях дъждът на друга струна -
разнасят топли, дъхави пакети.
И тихо ги оставят пред вратите.
За възрастните - вънка щом просветне,
да светне и надеждата в очите им.
А този дъжд настойчиво вали си.
Вали навън, вали сега и в мене.
Небето там, отсреща на скалите,
лежи и с гръм току за миг простене.
Ще мине всичко. Слънце ще припича.
А злото… се забравя и стопява.
Но с всеки дъжд - в момчето и момичето
ще виждам… как доброто оцелява.

ЗЕЛЕНООКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Разтапям се в очите ти зелени.
И ставам късче утринна мъгла,
покълнала в два стиха на Есенин.
И питам се, какво ли би могла
да сториш още с мене през мъглата…
Мъглата на зелените очи…
Зелената мъгла е непозната.
И аз крещя. А моят вик мълчи.
И мълком се разтапям. И ме няма.
От мен остава споменът тръпчив -
самотен като стар, ненужен замък,
в мъглата на зелените очи.

САМОТНИ ДЪРВЕТА

Блещи се нощ пълнолунна в нашите два силуета.
Сякаш небето целуна тихата, гола планета -
тъй се притискаш във мене, всички щурци онемяха.
- Кожата ти - дунапрен е - някой прошепна. Май бях аз.
Казах ти: - Колко са меки твоите длани във здрача.
До сутринта е далеко. А пък дърветата плачат.
Тръпнат - добри и самотни. Искащи и неразбрани,
пазещи тъй - доживотно своите девствени рани.
Ето, аз пак те целувам. И да те пусна не смея.
С тази любов те лекувам. Само дано оцелея,
щом наранен от живота, имам и аз тихи рани.
Но… да завижда дървото! Има с мен кой да остане!
Блещи се нощ пълнолунна в нашите два силуета.
Ето, луната целуна всички самотни дървета…

ПУЛСИРАЩО СТИХОТВОРЕНИЕ

Твоят пулс надпреварва се с пулса ми.
Ще се слеят в нощта, учестени.
И с една нечовешка конвулсия,
ти ще кротнеш, без дъх върху мене.
Колко кратко и сладко умиране.
Босонога, след миг ще възкръснеш.
И ще хукнем - на ново пулсиране.
Някой ден - за това ще е късно -
ще сме вятър в покоя на времето.
Затова нека днес да сме огън!
Две искри от кръвта ни да вземе то
и да свети над бит и тревоги!

ОГЪН ЖЕНА

Тъмнеят ниски небеса
и всичко ми чернее.
И зная - стават чудеса,
но само щом съм с нея.
Тя слънцето с ръце лови
и връща го на изток.
И буди рози и треви
сред зимите ми чисти.
Тя може всичко. Аз съм мъж,
но нула съм пред нея.
Сред плевели и сред камъш
ми сбира орхидеи.
Тя може всичко. Ала знам -
от тялото наднича
и чака обич да й дам
душата на момиче.

ЗНАМ, ЩЕ ДОЙДЕШ

Опростих стари борчове. Още
се простих със мечти и любови.
Пих пелин във самотните нощи.
Пих във дните си черни отрови.
И не чакам. В началото чаках.
Като спирка бе моето време.
И си мислех за тебе във мрака…
А на тебе за мен не ти дреме.
Сам-самичък във празната стая
клюмах, сякаш съм спомен във скрина.
А онази - с косата… ме трае -
понадникне… и пак си отмине.
Но ще хукне смехът й възкисел
през очите ми в празните вени,
щом животът със мене прости се…
Знам… ще дойдеш тогава при мене.