БОЖИЯ ОТПЛАТА
Захванаха лоши времена, деребейски. И то не само в Дунавския вилает, а къде ли не из широкия бял свят. Тежки години настанаха и в южните краища на Урал. И затуй, когато шейсетгодишният русин Дмитрий легна на смъртно легло, викна единственото си дете и му заръча:
- Сине, тука вече няма прокопсия - от ден на ден става все по-лошо - рече на пресекулки той, сетне се смълча за малко, а накрая - посъбрал сили - притури: - Бягай в Българско! Може пък майчините ти братя да са по-добре, макар и там да е тирания…
Иля не помнеше майка си, която бе волжка българка. И нямаше как да я помни, защото умря при раждането му… Та го изгледа баща му, но баш когато трябваше да се порадва на дете и внуци, се разболя и си отиде…
За да изпълни волята му, подир погребението двайсет и двегодишният Иля продаде имотите, скъта парата в кесията и нарами бохча. В един топъл юлски ден стигна бреговете на Кара дениз /Черно море/, дето се спазари с руски търговец на кожи да го вземе на гемията си до Варна.
- Утре вечер сме там - рече му на тръгване той.
Да, ама не стигнаха до уреченото място…
На другия ден сабахлен рано, когато вече бяха минали повечето път, ги връхлетя толкоз силна буря, че преполови корабчето им. Иля падна зашеметен във водата и морската паст го запоглъща все по-надолу и по-надолу. По някое време дойде на себе си и размаха объркан ръце, додето излезе над водата. Сетне взе да плува насам-натам, без да знае накъде да се отправи. Добре че на пет крачки пред него изскочи строшеният дирек, около който двамината помощници на кожаря опъваха платната, та успя да го хване. И го пусна три дни по-сетне, когато Бог се смили и му прати някаква рибарска гемия…
Подир ден спасителите му го свалиха в Стамбул и продължиха пътя си за Коджаели /1/. А какво стана с търговеца и ортаците му, никога не разбра…
Усетил земята под нозете си, корабокрушенецът осъзна, че бе опазил не само живота си, но и имането. Преди да отпътуват, стар и читав моряк му даде акъл къде да скрие пунгията, хем да е далеч от апашки очи, хем да не я загуби, ако случайно се намери зад борда. Послуша го и без никой да го види, я привърза с лента за тялото си. И не сбърка…
В Стамбул остана неделя-две, додето позакрепи снагата и възвърне духа си след сполетялата го беда, подир което се застяга да пътува към Българско. И тъй като барон Хиршовата железница още не бе сторена, трябваше да върви пеша. Пътьом се отби през някаква чаршия и влезе при мустакат пекар да купи хляб за из път. Плати и мушна кесията в джоба, че не уйдисваше да я връзва във фурната, подир което нарами торбата и излезе отвън.
Изглежда обаче, че го бяха държали под око, защото като се смеси с тълпата, някаква неумела ръка бръкна в джоба му. Опита се да я хване, но крадецът вече бе грабнал парите и си плю на петите.
Иля се обърна и хукна подире му. На чаршията обаче беше голям калабалък, та зорлен се запровира между людете. Затуй и след малко изгуби апашина…
Добре че като се повъртя насам-натам, се сети да подрипне няколко пъти нагоре, та видя как онзи се шмугна в една уличка и побягна натам. Щом се озова на мястото, веднага му стана ясно, че джебчията не е тукашен, щото сам влезе в капана - сокакът бе сляп…
Стигнал до неговия край, обирджията взе да се озърта наоколо и като видя, че не може да се отърве, остави кесията пред себе си и сведе виновно глава …
Когато го наближи, с почуда видя, че пред него стои петнайсетинагодишен дангалак, който сметна, че ще бият и скръсти ръце над главата си…
Да си кажем правичката, додето Иля го гонеше, му мина през главата да му метне един кютек. Да, ама когато разбра, че е дете, гневът му се стопи на мига…
Развърза пунгията и като се увери, че парите са непокътнати, тихо рече:
- Защо?
Невръстният крадец захортува нещо на турски и сълзите му бликнаха като из ведро…
Когато свърши, ябанджията вдигна безпомощно рамене и се огледа. Не щеш ли, в това време някакъв човек - облечен в европейски дрехи - излязъл от една къща, се бе поспрял на десетина крачки встрани и им гледаше сеира.
- Какво казва? - попита го Иля.
Изглежда европеецът отбираше от езици, щото отвърна:
- Казва, че баща му се е залежал в близко село и почнали да гладуват, затуй ти посегнал… - а сетне, когато момчето заговори наново и взе да реве на глас, добави: - За пръв път му е…
Чул това, ограбеният онемя, после се засуети, а накрая извади една от златните си махмудии /2/ - които замени за бащиното имане - и безмълвен я подаде на хлапето…
Отпървом то не повярва, после се спусна да му целува ръка, но благодетелят го спря, подир което го погали по главичката и си тръгна.
След ден кракът му стъпи на българска земя…
Година-две се скита къде ли не из нея и понаучи криво-ляво български. Та когато през 1812-а се озова във Филибе, вече се разбираше с всеки.
Тогава за пръв път съгледа насреща си Родопа. Нейните безбройни била и дипли мигом го заплениха. И как няма да го запленят, когато все едно пред очите му бе родния Урал… Затуй взе да пита за планината и от дума на дума с много люде реши да опита късмета си нейде из пазвите й. Един слънчев ден хвана пътя за натам заедно с петима кираджии - натоварили мулета с всякаква стока.
Изкачиха стръмнината над полето, сетне поеха по билото на планината и след четири сахата стигнаха руините на някогашен манастир, опустошен от турците при последното турчене.
Години по-сетне върху темелите му родолюбиви люде въздигнаха гиздава черква от бял ломен камък - „Свети Петър и Павел”, която тъй приказно блестеше отдалеч, че на часа я кръстиха Бяла черква.
Малко по-нататък от руините кираджиите спряха добитъка да отдъхне малко, а ябанджията се запъти към едно голо местенце, от което се откриваше гледка за чудо и приказ.
- Каква красота! - залюбува се той на долината в нозете му, която се разделяше на две от сребърното туловище на тиха и бистра река. - Коя е тая паланка?
- Павелско - отвърна му едър кираджия, сетне не без гордост добави: - Аз съм оттам.
Когато разбра това, Иля взе да го разпитва едно-друго, а накрая си рече:„ Там ще остана.”
И остана… И не само остана, ами тури началото на голям род.
Но нека не бързам, а да карам наред.
Щом дойде в Павелско - както си му е редът - се яви първом при мухтарина /кмета/ аго Юнал, който напълно заслужаваше името си и не само го вписа в селските тефтери, ами му даде и едно местенце отвъд Будьов дол, дето пришелецът си направи хубава еднокатна къща. Насетне старейшината му стори още добрини.
Ама да не мислиш, че докато аго Юнал редеше селските работи, само нему хаир стори? Неее. Той бе добър челяк, та гледаше на всекиму да угоди, затуй и българите на едно срещане два селяма му даваха…
А като видяха Иля - напет червенокос бабанка с щръкнала рижа брада - го кръстиха Червенкоския поп. Че не беше поп, не беше, ама види се, че прякорът се хареса и на друговерците, щото почнаха да го наричат Кармазъ папаз. Насетне - научили името му - заради едрия му бой всички му завикаха Ильо.
Додето новодошлият разбере тукашния говор, местните люде се заливаха от смях, когато го гледаха как си кълчи езика. Ала като запретна ръкави, видяха, че няма равен на себе си. И как да има, когато извади и издяла за къщата си толкоз прави камъни, като че ли не ги млати с чук, а ги ряза с нож. Да знаеш пък какви тънки и равни тикли за покрива от Бяла черква докара - все едно от калъп вадени. А като заигра с брадвата си по гредите, ги стори толкоз гладки, като че ли дядо Марко ги е изкусурявал в бичкиджийницата си. Сетне забърка кал и сам захвана да гради… За има-няма два месеца вдигна къщицата си, след което измаза стаите и за изненада на всички ги белоса с някакви камъни, които преди това заля с вода…
- К’ви са тия камене бе, комшу? - попита го бай Начо ковачът.
- Това не камене, това киреч /вар/ - отвърна Ильо.
- Хм! - не повярва нашенецът. - А как я правиш?
- Киреч не правил сам, купил Филибе - усмихна се широко новодомецът, сетне добави: - Инак правиш киреч, мурафет иска…
- Прав си, нищо не става без мурафет! - ухили се насреща му бай Начо и си влезе в ковачницата, ама не го свъртя, та окачи кожената престилка на пирона и тръгна към мегдана.
По пътя го срещна някаква жена, която му рече:
- Бай Начо, копачът ми е за клепане…
- Донеси го, след малко се връщам.
- Гочо ше го донесе.
- Добре - отвърна й ковачът и отмина.
Тъкмо стигна мегдана и група мъже го викнаха:
- Бай Начо, я кажи с какво Ильо маже стаите?
- Абе видех, че тури камене в коритото, ама той ми вика киреч - та киреч…
- Казах ли ви, че са камене? - прекъсна го Сево берберинът, сетне взе да върти главата невярващо: - Камене пък пускат по-бяло от моите сапуни…
- Чудна работа! - зацъкаха всички на мегдана, а до вечерта цялото село се извървя през Червенкоския сокак да я види лично с очите си.
И как няма да е чудна, когато дотогава в селото кирпичът в стаите за живеене се баданосваше с бяла пръст /3/, която тукашните люде копаеха открай време в Себярце. Вярно че стените не биеха въобще на бяло, но подир намазването вътре ставаше някак по-чисто и по-хубаво, додето пушекът от огнището не си кажеше тежката дума. Ама да не мислиш, че само в Павелско стените се мажеха с бяла пръст? Нямаше селище в планината, което да прави нещо различно, затуй едва ли имаше челяк, дето да вярва, че с камъни може да се белосваш.
Ама знаеш ли какво стана накрая? Стана това, дето никой не очакваше. Ильо излезе прав…
Когато свърши с къщата, му остана цяла камара дялани камъни, затуй бай Начо го подкачи:
- Комшу, остана ти сума материал - има за една къща още.
- Ильо нарочно докарал повече, скоро дойде ред и на други камъни - отговори му усмихнат уралецът, подир което добави загадъчно: - Тогаз има работа повече и бай Начо, и люде…
- Абе, Ильо, к’во си решил да правиш? - засмя се ковачът, сетне като се огледа наоколо, сниши глас и попита: - Султанът ли ще бутаме?
- Не, той почака. Сега аз друго правя.
- К’во ще правиш?
- Варджийница правя - отвърна му странникът и взе да казва как ще я стори, сетне като свърши, му заръча да стори тежки чукове, лостове, кирки.
„Значи работата е сериозна”, рече си бай Начо и още като влезе в ковачницата, си плю на ръцете, че заръчаното трябваше да е готово за двайсетина дни.
Аго Юнал наново се притече на помощ на Ильо, като му даде един каменак от 4-5 дюнюма /4/ в Дренец, на крачки от който подир Освобождението възвисиха снаги Сините ханчета, дето замръкваха кираджии от къде ли не.
И тъй новоселецът се захвана варджийница да вдига, като най-първом местни кираджии му прекараха камъните, дето останаха от градежа на къщата. Когато се разплащаше с тях, един младеж го попита:
- Не ща да ти да се бъркам, ама ей тука има бол камене, а ние ти докарахме чак от село?
- Камене от по-далече, от Умата са - шеговито му отвърна Ильо, сетне когато смехът стихна, добави сериозно: - К’вото и да правиш тия камене, киреч няма стане, от тях варджийница стане. А от тия скали тука киреч стане, но пещ - никога, щото от огън тя катурне. Както казва в село, не от всяко дърво свирка става. С камене също, от едни може правиш киреч, от други - не. Сега разбра ли?
- Разбрахме, разбрахме - закимаха кираджиите вкупом, подир което се сбогуваха с човека и поеха към Павелско.
Още не бяха се скрили зад завоя и един зевзек подбра младока:
- От Стоил кираджия няма стане, от него стане кетип /писар/!
- Вари го, печи го - няма стане! - рече през смях и друг.
- Дават ли - взимай, гонят ли те - бягай! Какво ти трябва да знаеш друго, бе? - захили се насреща му и трети.
- Стига, момчета, не сте прави. Добре, че Стоил попита, та ни отвори очите на всички. Иначе щеше да берем грях, че друг е будалата, а не ние… - мъдро се намеси най-възрастният от тях и прекрати заяждането.
На следващия ден в Дренец дойдоха дюлгери от Горно Дерекьой /Момчиловци/, които тогава се славеха най-много с майсторлъка си. Вярно е, че зад гърба си нямаха още вдигната варджийница, ама по онова време тя беше нещо невиждано за този край. Заради туй я съградиха както им заръча сайбията, който преди да дойде отсам Кара дениз, се пот? бая години край варовите пещи на някакъв техен големец. Затуй Ильовата варджийница - първа в тая част на Родопите - стана от край до край по уралски тертип.
След няколко дни когато се вдигна, варджията глави петима каменари да дробят чакъл от канарата над нея и да пълнят пещта отгоре. Освен това спазари трима-четирима дървари, които да наберат сто товара хвойнови дърва за нагряване на отломките отдолу.
Да, ама когато всичко беше нагодено, една нощ някакви хаймани засилиха надолу към варджийницата къс скала… Добре че по пътя си се завъртяла, та не я улучила както искали злосторниците, затуй злините не бяха големи.
Уралецът не се вайка, а викна дюлгерите да ги оправят. Павелци пък до последно се чудеха кой ли ги е подкокоросал и колко им платил, че да сторят зулум на челяк, дето на мравката път прави…
Един ден се разчу, че Ильо е оправил пакостите и се готви да пали пещта.
- Че как тъй ще я пали? - угрижи се тутакси баба Митра от Бяртина. - За к’во я стори тогава?
- Няма да я гори, а нещо друго ще прави - рече ? комшийката Николина, сетне се обърна към тях и се провикна: - Калинооо!
Отвътре излезе осемнадесетгодишната ? щерка и попита:
- Какво, мамо?
- Кажи на баба ти Митра к’во ще прави Ильо.
Красавицата отпървом се изчерви, после рече:
- Варджийницата му е все едно голямо котле, което ври на огнище, но вместо ядене се готви киреч.
- Аха, значи утре ще се пали огнището! - сети се най-накрая баба Митра.
Момата прихна и рече:
- Да! Сега пещта се зарежда, а утре ще се пали - подир което поседя още малко и като видя, че няма нужда от нея, се обърна и си влезе у тях.
- Много ти е умна Калина!
- Да е жива и здрава!
- А откъде знае всичко това?
Николина първо огледа сокака, сетне прошепна тихо:
- Ще ти кажа, ама да не се изпуснеш някъде?
- Гроб съм, нали ме знаеш? - заговорнически й отвърна старицата.
- Знам те, бе, ама…
- Казвай, мари Николино, ако ше казваш! - стана нетърпелива баба Митра.
- Калина и Ильо са се загалили…
- Ааа, браво! - ахна старата жена, сетне добави: - Лика-прилика са. Дано хилядят!
- Чул те Господ! - рече развълнувана Николина, щото още от първия ден хареса и момъка, и неговата предприемчивост.
След тоя разговор старицата удържа на думата си и не каза никому за двамата галеници, ама какво чу Господ се разбра като минаха две години…
Подир три дена Ильо изкара първия киреч и го хариза на закрилника си аго Юнал. И не само го дари, ами изкопа дупка пред къщата на старейшините, сетне донесе широко корито с цедка отпред, подир което го напълни до средата с трошливи камъни от пещта си и ги заля с вода. Че като ги забърка с някаква мотика с отвори, пред очите на всички сеирджии взе да пълни ямата с бяла като мляко вар…
- Ашколсун! - завикаха чалмалиите, а българите гледаха и не вярваха на очите си.
Когато гюрултията стихна, селският берберин - къде на майтап, къде на истина - попита:
- Ильо, може ли да се бръсне с твоя киреч?
Още не бе свършил и всички до един прихнаха да се смеят.
- Нито може бръсне, нито филии маже - отвърна варджията и нов смях се люшна от единия до другия край на мегдана, но почти веднага секна, когато се чу какво притури: - Трябва обаче много внимава с него, щото падне ли в око, изпива го…
И макар че им каза какви поразии може да прави варта, когато подир неделя видяха как се бялна стаята на мухтарина и минарето, турците вкупом се юрнаха да мажат къщите си отвътре. Българите - от памтивека недоверчиви към всичко - изпървом плахо, но насетне без да им мигне окото, взеха да търсят белилото му. Но да не мислиш, че им трябваше кой знае колко? От старо време повечето домочадия поминуваха сбутани в една-единствена стая, която им беше - както сами се шегуваха - и за хоп, и за гроб. Затова в името на рода старите нарочно се прибираха вечер чат-пат по-късно, а сутрин пък хващаха пътя за нивите по-рано, макар и застигани по средата от младите…
Въпреки туй Ильовият занаят потръгна. И как да не потръгне когато не само в Павелско, а във всички околни села варта се харчеше повече от хляб. Щом я изкараше от пещта, идваха кираджиите, натоварваха я в плетени лескови кошове, а Ильо вървеше с тях от село на село и продаваше кой колкото иска. И тъй като бе адамлия, даваше и вересия, а пък узнаеше ли хала на сиромах, махваше ръка и му даряваше ведро-две. Затуй всички люде в Ропката го почитаха и отдалеч му даваха селям.
Работата на Ильо потръгна дотолкоз, че още на следващата година изгради втора киречница, тоя път в местността Извора под Ражде, за да дава белило и на селата Шейтанкьой /Косово/ и Югово. С новата пещ наетите от варджията люде минаха трийсет и макар че не бе чак дотам паралия, повечето го смятаха за чорбаджия.
Затова и когато взе Калина - най-личната мома в Павелско, хората си казаха: „Блазе й!”
И бяха прави, защото Ильо толкова я почиташе, че на ръце я носеше. А когато разбра, че в утробата й затрепка чедото му, не можеше да си намери място от радост…
Всичко вървеше от хубаво по-хубаво, но нещата изненадващо се объркаха. И тъй се объркаха, че стана една, не е за разправяне…
Един ден се разбра, че един от друговерците е ходил при мютесарифина във Филибе да наклепе аго Юнал, че уж не си гледал работата и много угаждал на раята. И онзи - без да пита и разпитва никой - тутакси го махна от длъжността.
Новият мухтарин - както сетне стана ачик-ачик - не само наковлади предишния, но подир месец прати чужди катили под Конско пладнище, които издебнаха варджията и го затриха от засада…
И българи, и турци бяха потресени от жестокото убийство. Като махнем родата му, нямаше никой друг, който да вземе страната на натрапилия се селски управник. Подир ден някой нарече мястото, дето стана касапницата, Ильов гроб.
Есента обаче Павелско си отдъхна. И как няма да си отдъхне, когато из селото се разнесе, че някакви айдуци са светили маслото на мухтарина Кара Шабан, сетне му плячкосали кесията и силяха с оръжието…
„Божия отплата!” - рекоха си всички до един.
Същия ден по икиндия Калина роди момченце - Димитър, втората халка на род Уралски, преиначен от недотам грамотни писари насетне в Аролски…
————-
/1/ Коджаели - вилает в Османската империя с център гр. Измит.
/2/ махмудия (тур.) - монета, сечена при султан Махмуд ІІ (1808-1839)
/3/ бяла пръст - бяла глина, каолин
/4/ дюнюм (тур.) - поземлена мярка за площ, равна на 919,3 м2.
/5/ мютесариф - окръжен управител в Османската империя
